— Къде е… Ти върви, господарю, по пътя и ще го срещнеш. Той сега ни гледа отнякъде, знам аз.
— Аз ще го срещна, а вие се върнете по селата си.
Не след много време на пътя се изпречиха други селяни, и те със същите молби и поплаци. Самуил Мокри изслуша и тях и ги отмина. Малко по-надолу пътят пресичаше без мост реката и едва-що прегази Самуил буйната река, срещу него се зададе друга една дружина конници. Тя беше по-малка от неговата, но конниците насреща яздеха бързо насам, струпали се бяха нагъсто и някои караха извън пътя. Двете дружини се приближаваха стремително една срещу друга, никой не мислеше да сгори път на другия.
Самуил Мокри вабеляза отдалеко водача на другите конници, който бе изпреварил другарите си, и те бързаха да го догонят. Усети той отдалеко какво беше това нетърпение на другия и силен гняв облада сърцето му. Той също подкара по-бързо и двамата едва-що не се сблъскаха на пътя, струпаха се зад тях и дружините им. Те се познаваха и се познаха още по-долре, като се видяха сега близу един срещу друг. Христофор Видуш беше кокалест човек с гърбав нос, рус, с червеникава брада и сини, студени очи. Колкото и да беше разгневен, Самуил каза с равен глас:
— Не очаквах да те срещна така, Христофор Видуш.
— Аз пък отдавна те очаквам, Самуил Мокри — отговори тутакси Видуш и присви очи да навик. И добави: — Тук аз съм на своя земя.
— Знам.
Замълчаха двамата. Видуш беше в такова състояние, в което войникът и всеки по-дързък човек веднага изтегля оръжие; това се виждаше по цялата му външност, в стойката му върху коня. Самуил виждаше това и трябваше да го изпревари; всеки изпуснат миг можеше да бъде съдбоносен. Но Самуил Мокри все пак не побърза да посегне пръв към меча си, а отново заговори:
— В твоя земя си, знам. И людете са твои тук, на твоя вемя работят, но се държиш с тях като зъл техен враг.
Радой беше винаги близу до господаря си; това знаеше всеки от людете на Самуила и никой не пречеше на слугата. Близу беше Радой и сега — в първата редица на войниците. Той виждаше всичко и току смушка коня си, приближи се коляно до коляно със Симеона Илица, който стоеше на един кон разстояние зад Самуила и слушаше разговора му с Видуш. Радой зашушука бързо в ухото на младия стотник:
— Той ще го удари, не виждаш ли, тоя сатана ще удари господаря! Ка-какво чакате още…
Симеон Илица, в своята добродушна наивност, едва сега видя всичко — и опасната наеженост на Видуш, и прекалената сдържаност на Самуила. Той побутна с лакът слугата и застана до Самуила — мигом да посрещне удар или сам да удари. Видуш не забеляза движението му или само толкова го забеляза, че позадържа ръката си. Задържайки ръката си, той не спря злия си език:
— Враг си ти! И как те търпим още?! Ти, болярин и войвода, а си тръгнал с париците. Дигаш ги против господарите им. Тук у мене това няма да бъде! Всичките ще ги избия. И парици, и смерди… И ти като тях — богомил! Бабун!
От устата на Видуш пръскаше бяла пяна. Повиши глас и Самуил:
— Прогонил си ги. Насилваш ги за ангария. Убиваш ги, ще ги избиеш, казваш. А какво става със земята ти, с нивите ти сега, посред лято, със стадата ти? Ще можеш ли без тях, без париците си? Избий ги, но земята ти ще опустее без тях. Аз казвам: дай и на тях да живеят като люде. Това е всичко, Богомил аз не съм, но съм болярин и войвода. Мисля… — Видуш понечи да го прекъсне на свой ред, но Самуил Мокри дигна ръка срещу него и продължи: — мисля и за себе си, но ти мислиш само за тая твоя долина и мислиш лошо.
— Ти не можеш да влизаш с войска в моята земя, без мое знание!
— Лошият господар е по-лош и от чума. Някой трябва да застане над тебе.
— Ти, а!
Звънна меч, ала миг преди това изсвистя във въздуха мечът на Симеона Илица — голям, но лек за ръката му, и дясната ръка на Христофор Видуш увисна, разсечена дълбоко в рамото, ведно с гъсто изплетената посребрена ризница. Видуш не извика, само лицето му се изкриви страшно и пожълтя, изкриви се той цял на дясната си страна, сякаш пак да замахне с меча си, но мечът падна от съсечената ръка в нозете на коня му.
Двете дружини яростно се нахвърлиха една срещу друга. Дружината на Самуил Мокри, която беше три пъти по-многобройна, бързо надделяваше, докато изтласка неколцината още здрави войници на Видуш на една малка поляна край реката и там загинаха те до един. Късият път от мястото, дето почна битката, до тая поляна беше покрит с ранени и убити войници и коне, други коне тичаха встрани уплашени и без ездачи. Дружината на Христофор Видуш беше разбита и унищожена, паднаха тук и шестима от Самуиловите войници, ранени бяха още повече, засегнат беше и Самуил с върха на меч.
Докато траеше тая къса братоубийствена битка, от височините вляво и вдясно, иззад трапища и брегове надзъртаха и чакаха нетърпеливи селяци.
Самуил Мокри мина с оцелелите си люде през долината на Радика и навлезе в долината на река Дрим. Като вземаше водите си от Бялото езеро, тая река и сега, в най-горещите дни, не беше много намаляла. Самуиловата дружина я прегазваше по бродовете, защото мостове имаше малко и те повечето дървени, тесни, та се люлееха застрашително под конските копита. Минаваше Самуил ту на единия, ту на другия бряг на Дрим и често се отдалечаваше и по на един, по на два дена път в тия планински места. Богатството тук бяха горите и стадата, които тежеха като сиви облаци по широките поляни, живееше по тия планини много народ.
Самуил се отбиваше надалеко по двата бряга на Дрим, но вървеше все срещу нейното течение и се приближаваше към огромния неин източник, към родното езеро. Пътуването през областта бе продължило много и той се радваше, че се връща в родния си край. Мислеше за Охрид, за своя дом, за жена си също и сега с по-друго чувство към нея — тя беше в бащината му къща и може би го очакваше също нетърпеливо, както и той бързаше да я види, а там, до нея, бяха и децата му…
След още редица дни Самуил навлезе в мокришките гори. Мисълта му за родния край сякаш се предаваше и на коня под него, който тропотеше все по-бързо по горските пътеки, или това беше нетърпеливата ръка на ездача, която подръпваше юздата все по-често…
Горещо, задушно беше дори и тук, в дълбокото долище сред гората, край намалялата вода. Четирима богомилски вождове бяха насядали вътре във воденицата, близу един до друг, глава до глава. Биляна седеше на прага с боси нозе и теглеше на хурка тънка вълнена нишка, въртеше в другата си ръка вретено като стара баба. Нямаше кой друг да се грижи за дедъц Дамян, за облеклото му — те бяха сами на тоя свят, — дядо и внучка. Людете бяха свикнали да я виждат край него тук, в нищо не можеше да се отдели и старецът от нея. Четиримата богомилски вождове бяха се спотаили във воденицата в това горещо следпладне, те сякаш не забелязваха внучката на дедъц Дамян, която седеше на прага там, встрани, с хурката си. А тя чуваше всяка дума от разговора им.
— … Болярин като всеки болярин, болярско куче! — режеше слуха й острият шепот на Рун. — Да не мислете, че се е загрижил толкова за бедния народ! Свои някакви цели гони той.
Чу се спокойният глас на Нестонг:
— Той е по-умен от другите боляри и по-чист. Ти недей за него така… Взема от болярите, дава на нищите. Що искаш повече? Ние трябва да бъдем с него. Когато и да е, срещу него ще се съберат всички боляри и ще го ударят. С нас той ще бъде по-силен, но и ние ще бъдем силни с него.
— Що си мислиш ти! — чу се пак гласът на Рун, издрезравял от злоба и гняв. — Като вземе всичката сила в ръката си, той ще се обърне и срещу нас. Така ние сами ще помогнем за своята гибел. Той ще стане цар, а кой цар ще търпи богомили!
— Той е добър и чист човек — чу Биляна гласа на дядо си. — Познавам го още като дете. Не е като нас, но не може да търпи неправда.
Тримата тия богомили млъкнаха. Биляна се ослушваше да чуе гласа на четвъртия. Мина доста време в мълчание и най-после се чу гласът и на четвъртия от богомилите във воденицата. Едвам се чуваше тоя глас, тих и равен:
— Аз виждам… С делата си той е с нас. Ние ще бъдем с него, докато върши такива дела. Той е против болярите, против поповете. Той жали бедния народ, иска да му помогне. Ние ще бъдем с него и занапред,
