— Но как ги виждаш, проклетнико, къде ги виждаш! Та и дева Мария, а?
Пак тъй, като да говореше сам на себе си, живописецът каза с още по-голяма твърдост:
— Виждам ги в себе си. Виждам ги в душата си.
— В душата си, а! В душата си. Виждаш ти в душата си някому… Пък аз съм виждал жена си тъй — съвсем наяве. Виждал съм я и отгоре, и отдолу, и отпред, и отзад, и облечена съм я виждал, и гола. Що се смееш?
— Не се смея, господарю.
— Тъй… виждал съм я, знам я и аз ще ти кажа как да я изпишеш. Почвай!
— Как гъй, господарю… Не може тъй.
— Може. Аз съм виждал жена си по-добре, отколкото ти Богородица. Почвай!
— Но няма да прилича.
— Ще прилича. Ако я направиш по-млада и по-хубава, няма да ти се сърди.
Живописецът приподигна рамена, притисна устни — щом искаш и заповядваш, нека бъде господарската ти воля! Той взе един дебел конец и започна да премерва бялото петно до образа на Арона. А той, Арон, не преставаше да говори и както винаги се въодушевяваше от собствените си приказки:
— … Ами аз да не би да приличам много, както си ме нашарил тук! Аз иначе съм си много по-хубав. А жена ми гледай да я изкараш по-хубава, че ще дойде да се види и може зле да патиш. Мери добре… Тя е тъй… височка, но е суха като я притиснеш, костите и бодат. Но ти я направи по-мекичка. Има коса, кажи го, черна, но ти сложи й капа и венец, та да не се вижда много. Очите й също почти черни с дебели вежди, а щом се разсърди — режат като нож; ококори ли се в тебе — по-добре бягай някъде по-далеч. Носът й е дългичък и всичко подушва с него. Еднаж позна само по миризмата, че съм бил с друга жена. И устата й е големичка и добре работи: ако кажеш едно, тя ще ти върне дванадесет.
Живописецът слушаше внимателно и когато Арон поспря за малко, той каза:
— Очите й трябва да не са много големи…
— Не са големи—побърза да отговори Арон и добави: — Малки са, но всичко виждат и тъй… бодат. Но ти откъде знаеш, че са малки очите й?
— Като те слушам, почвам и аз да я виждам. И повече я виждам с това, което ми разправяш за душата й… Това, че е люта и…
— Виж го ти него! Нели казват, че вие всички сте магесници, със сатаната в една дупка пикаете. Че е люта, аз не съм ти казвал, но ти позна. Хайде сега, почвай.
Арон Мокри никъде не се застояваше дълго, остави и живописеца, ала през ден, през два отиваше да го погледа как работи. Преразказа му още няколко пъти как изглеждаше Варвара и се чудеше, че женският образ на стената все повече приличаше на жена му:
— Дявол си ти, а не живописец! Не е съвсем като пея, но все пак това е тя, жена ми. Ето, така гледа тя…
Арон ходеше из цялата сграда, спираше се и се връщаше по много пъти при всеки майстор, а когато трябваше да чака по-дълго време довършването на нещо, запиляваше се по лов из горите или пък скиташе със свои люде из околните селища да пиянствува и да търси млади момичета. В Средец отиваше по-рядко. Последният път ходи скоро след като му се роди дете, та из града тръгна приказка:
— Идва само за да направи друго дете. Иначе не го свърта много при жена му.
Сега той мислеше само за твърдината си в Разметаница. Варвара, жена му, държеше областта вместо него и вместо стария си баща. Опасност сега нямаше, опасност не се виждаше — княз Светослав Киевски бе отишъл да превзема Цариград, а никой друг от съседите на България не смееше от него да премине границите й.
Опасност за Средец нямаше — нужно беше само да се пази господарското право и да се прибира всичко, което беше господарско. Варвара пазеше добре и прибираше още по-добре по господарските ковчези и складове.
Опасностите виждаше само най-младият — Самуил. На Арона той изпрати тревожно писмо, но другите му братя — Давид и Мойсей, бяха по-близу до него.
Мойсей беше постоянно в Охрид и те живееха заедно, когато и Самуил беше в града. С Мойсея той много и не приказваше — нямаше нужда да приказва. Мойсей не искаше да го послуша само за Калипсо, не искаше и да го слуша. Самуил не можеше да търпи тая жена и още повече я намрази след случката с братовчеда на Агата — той подозираше, че Калипсо беше замесена в цялата история с идването на жена му в Охрид. За пребиваването на Агата в Охрид дълго се говори сред охридчани и не всичко стигна до ушите му, но като плати дълговете й, затихваха и всички приказки около нея. Намрази той още повече Калипсо, ала Мойсей не даваше да се говори за държанката му от привързаност към нея и от една странна за тоя великан стеснителност. Беше красив мъж, много от охридските моми мечтаеха за него, но той не виждаше друга жена освен Калипсо. И Самуил трябваше да я търпи, колкото и да я мразеше, а не преставаше да го гложди и едно неясно подозрение спрямо гъркинята.
Самуил реши Мойсей да стои непрекъснато в Охрид и по-старият брат прие безпрекословно решението му. Мойсей държеше здраво града, макар полкът му пак да бе намалял до осемдесет човека. Самуил се боеше от града, но градът му беше и нужен като опора. Оттук можеше да се ръководи цялата област, тук бяха също и най-опасните му противници. След битката в манастира тия люде вече и не криеха враждата си, но страхът им стана още по-голям — бояха се и от него, и от Мойсей. С друго не можеше да му бъде полезен Мойсей, а само със силата си, с послушанието си и със своята вярност. Преди да го остави да пази града, Самуил го поучаваше и го насочваше при всеки сгоден случай, пазейки се да не засегне честолюбието му или да не разгори прекалено много неговия опасен гняв.
Страхът от таврите, от ромеите и маджарите се забрави, изчезна дори и в приказките на людете. Киевският княз бе завладял половината царство и бе отишъл против ромеите, маджарите пък бяха изчезнали някъде по своите далечни степи. Но сега все по-нашироко по Охридската област, също и по съседните области се разрастваше един нов кипеж, който идеше направо от народа, от най-простия селски народ. Първият тласък бе му дал Самуил Мокри в оня ден, когато прогласи освобождението на селяците от ангария за болярите, и това беше искра, която запали една огромна клада, трупана и натрупвана от много години. После дойде битката в манастира на свети Наума и вече никой не можеше да спре пожара, който се ширеше бързо по цялата страна. Най-напред около Охрид, после по цяла Пелагония и още по-нататък париците и всичките селяни се дигаха и искаха от господарите си да ги освободят от принудителен и безплатен труд. Никой господар не искаше да признае това освобождение на селяците или може би само някои по-страхливи, по всички бягаха и се криеха по градовете или по твърдините си. Тогава селяните сами обявяваха своето освобождение от ангария, а някъде те не признаваха вече и нищо господарско. Като започна това брожение сред селяците, намериха се някои властели, които се опитаха да ги сплашат, да им наложат своята господарска воля и дари убиха люде, но загинаха и някои от тях, та сега повече бягаха по градовете да се спасяват.
Разбунилият се народ виждаше в Самуила Мокри господарска опора и насърчение, а господарите виждаха в него свой най-голям враг. Ала той бе дал само първия тласък. Подеха го и го засилиха много повече богомилите или бабуните, както още ги наричаха по името на планината Бабуна, дето имаше техни свърталища; наричаха ги също и торбеши, поради торбите, които мнозина от тях носеха постоянно. Те бяха сега, които ходеха сред народа, сред селския народ и го подбуждаха към непокорство, караха го да иска и да взема своето. Работите стигнаха дотам, че се заличаваше всяка граница между свое и чуждо, из страната се разгаряше народен бунт. И от всички се повтаряше едно и също име — Самуил Мокри.
След битката в манастира Самуил се видя между два огъня. Той искаше по-голяма справедливост за селяните и сам даде пример за справедливост, но селският народ отиваше по-далеч и гонеше господарите от имотите им. Поиска от игумена на свети Наумовата обител да освободи селяните от принудителна работа, а после трябваше да го спасява от тях и не можа да го спаси — те го убиха, избиха всички монаси. Сега трябваше да гаси огъня и от едната, и от другата страна. Тъкмо по това време дойдоха да го търсят горе, в комитския дом, около двадесетина боляри и други заможни люде от Охрид, имаше още толкова и от други места в Охридската област, които бяха побягнали тук. Излезе пред тях Самуил, а те, като бяха толкова много и все силни люде, не бяха твърде почтителни към него. Заговориха едва ли не всички заедно, нахвърлиха се с остри думи и се насърчаваха взаимно:
— Ти, Мокри, сега си господар и управник на областта, признат и още непризнат, но тежко и горко ще
