— Ти и всички като тебе не виждате, че като вървите против царството, вървите само против себе си. Ти пазиш своето със зъби и нокти, но как ще се запазиш сам? Ние сме потънали до очите си чак. И най- напред трябва да отдадем правда и справедливост на простия народ. В него е нашата сила. Ето какво съм тръгнал да търся и който ми се противи, ще го прегазя.
Така говори той с всички боляри и големци в Охрид. Никой не се дигна открито срещу него, дори и Побит наведе глава пред силата на думите му, пък и още повече пред двата полка войска на двамата братя, но и никой не изпълни това, което искаше Самуил Мокри. Тогава той тръгна сам да превръща на дело думите си.
Той избра от двата полка петдесет души конни войници и ги въоръжи най-добре; в тая дружина влезе и Симеон Илица като стотник и негов помощник. С тая дружина Самуил Мокри тръгна да обикаля селищата по Охридската област, където имаше болярски земи и имоти. И така се случи, че започна пак най-напред с манастира на свети Наум.
На третия ден след като бе минал с полка си през манастира и бе събрал там манастирските селяци, дойдоха да го търсят чак в Охрид петима от тях и му разказаха как игуменът и другите калугери са погазили думите му. Щом той напуснал манастира, игуменът разпратил калугери да кажат на селяците, че нищо не е променено и нищо няма да се промени. Самуил отпрати петимата селяци, но като реши да обиколи цялата област, най-напред се насочи към манастира.
Щом наближи с дружината си, той видя, че манастирската порта беше затворена, че на стражевата кула и на крепостната стена стояха въоръжени люде, но каза да почукат на портата мирно, както би почукал всеки външен човек. Тогава се надвеси през каменните зъбци над самата порта един инок в расо, но с железен шлем на рошавата си глава и викна:
— Не чакайте! Няма да ви отворим. И вървете си, откъдето сте дошли. Хайде!
Дигна глава към него Самуил:
— Кажи да отворят, че аз ще вляза и през затворената порта. Но кажи там, че ако трябва насила да влява, то ще бъде като във вража твърдина.
Калугерът изви лакът и изтегли меч, размаха го срещу конниците:
— Ето с какво ще ви посрещнем!
Заприиждаха към манастира селяци от околните селища и се насъбраха със стотици. Самуил удари и превзе манастира, но селяшката тълпа разграби манастирските килии, зимници и складовете, та и манастирската църква, изби калугерите и стражите, дори и тия, които не бяха взели участие в битката. Самуил Мокри не можа да я спре с войниците си, които бяха много по-малко, и се върна в Охрид с огорчена душа.
XV.
Получиха се вести, че Светослав Киевски се е насочил с таврите си към Цариград; с него бяха тръгнали и много българи. Общото славянско потекло и почти еднаквият език бяха сближили твърде много руси и българи за това късо време и те сега тръгваха заедно срещу един общ враг — Византия. Успокоиха се всички, които живееха в страх от таврите. Арон Мокри, който очакваше Светослава в Средец, сега замина за Разметаница, където се градеше новата му твърдина. Тъкмо по това време Самуил пак бе му изпратил писмо, но той нито го получи, нито го прочете. Получи го жена му Варвара и като го прочете, каза на людете си, които по същото време бяха в стаята й:
— Моят най-малък девер не е с всичкия си ум. Кара ни да събираме войска. Срещу кого? А иска деверът ми още да освободим селяците от ангария! Къде се е чуло такова нещо! Луд човек. Луд и… може да ни докара някоя беда.
Тя не изпрати Самуиловото писмо на мъжа си и го потули някъде, та и сама го забрави.
Сега Арон Мокри беше обладан от нова страст — новия му дворец в Разметаница. Когато узна за падането на Преслав под таврите и после му донесоха, че са се появили таври по източните окрайнини на Средецката област, Арон не се уплаши толкова за Средец, колкото се тревожеше, че таврите ще му попречат да изгради палата си в Разметаница. След като успя да отстрани стария комит на Средецката област и всъщност той стана средецки комит, след като се настани здраво и в дома на стария Всеслав, завладя и всичките му богатства, нахвърли се да гради твърдината сред разметанишките гори. Не изостави само жените и виното, но то беше негова постоянна нужда, като хляба и въздуха. Вдал се бе много в мечтите си да стане цар на България, ала бидейки принуден да се откаже от царския престол, Арон се отдаде на тоя строеж край Рила планина.
В началото повели да изкопаят основите на една малка твърдина край шумния горски поток Разметаница, колкото да му служи за подслон, докато скиташе по лов из горите наоколо, ала скоро след това избра там друго място и заповяда да копаят основите на три пъти по-голяма сграда. Когато зидарите издигнаха стените на един човешки ръст, той още един път промени плановете си и сградата се разрасна още два пъти повече. Арон разпрати люде да събират най-прочути технитари по цялата област — зидари, каменари, дърводелци — и в скоро време сред горите там се изправи голяма твърдина с многобройни жилищни помещения, с дворове и градини, та дори и с църква. Той не беше набожен и вярваше повече в дявола, отколкото в бога, но такова господарско жилище не можеше без църква и Арон повели да се изгради и църква в двореца му, а всичко това беше обградено с висока крепостна стена, с бойни кули.
Като изградиха строителите цялата сграда, запълниха и измазаха празнините между големите дялани камъни, за да се стегнат плътно и отвън, и отвътре, Арон пак разпрати люде да доведат ваятели, резбари и зографи от селищата по Радика, железари от Прилеп, заминаха двама от людете му да доведат изкусни стъклари чак от Венеция. Започваха вътрешните украси на твърдината му и колкото беше тя здрава и страшна отвън, толкова трябваше да бъде хубава и сгодна отвътре. Арон стоеше по цели дни при майсторите и украсителите, гледаше ги как цепеха с железни клинове лютия синец19, как дялаха и режеха червения бигор, също разноцветните мрамори, как изправяха гладките като стъкло стълпове, разцъфтели се и на двата си края като великански каменни цветя, как дълбаеха и шареха дървото по таваните, по вратите и четвъртитите обиколки на многобройните прозорци и като че ли беше като восък в ръцете им; гледаше той как изпод четките, клечките, разните стъргала и ножчета на живописците оживяваха чудни багри и цели китки цветя, образи на светци, ангели, небе и облаци, планини и гори. Тогава му дойде на ум да изпишат и него в църквата и лукаво се усмихваше за това свое съседство с бога и светците му. Изписаха го зографите на дясната страна до вратата на църквата с малка църквица в дясната му ръка — да се знае, че църкви е строил, а заповяда им той да сложат и корона на главата му, като да беше цар. Заповяда Арон да изпишат до него и жена му, но като не можеха зографите да я видят, на стената до неговия образ дълго стоя бяло, празно петно. В сърцето си той винаги се прибояваше от Варвара, искаше и нея да увековечи ведно със светците в църквата; но нямаше как да я доведе чак тук, пък и тя едва ли би се дигнала да дойде в тия диви гори. Най-сетне дотегна на Арона Мокри да гледа бялото петно до образа си на стената. Той повика най-изкусния от живописците, накара го да донесе всичките си бои, четки, стъргала и го изправи пред своя образ и бялото петно на стената до него:
— Тук до мене ще изпишеш жена ми.
— Ще я изпиша, господарю — отговори кротко живописецът и попита на свой ред: — А къде ще я видя? Не съм я виждал никъде, за да я изпиша тук на стената.
— А ти бога и ангелите виждал ли си ги?
Кривна едрата си рошава глава живописецът и се бавеше да отговори, като да не искаше да отговори на господаря, който, знаеше го той, на всичко се присмиваше и с всичко се гавреше. Ала не можеше да не отговори и най-сетне рече, загледан някъде пред себе си:
— Да, виждал съм ги…
— Ха-хааа… — И прихна да се смее Арон. — Ти ме лъжеш, дяволе!
— Виждал съм ги — повтори упорито живописецът. — Иначе как ще мога да ги изпиша… и тук в тая църква, и по много други църкви, и бога — прекръсти се той с наведени очи, — и ангелите му, и дева Мария, и всички светци, спасители наши и молители…
Арон Мокри го гледаше, като да разправяше живописецът някаква смешна история и господарят чакаше края й нетърпеливо. Най-сетне той викна:
