— Върнах се.
Той остана в твърдината още три дни. Прегледа цялата твърдина, надзърна във всеки ъгъл, прегледа складовете, нареди да изчистят и отдавна забравената щерна, прегледа и външните стени на твърдината, вратите, нареди да се поправи, да се позасили всяко нещо, където беше нужно. Прегледа и всички сметки — какво бе прибрано от господарския имот през последната година, какво предстоеше да се прибере, преброи и парите, които бяха събрани. Сметките преглеждаше повече нощем и заедно с Агата — да знае и тя всичко за стопанството. Последния ден, преди да си замине, назначи пред всички слуги един от тях за управител, заплаши ги да му се покоряват, а всички да се покоряват на господарката.
Пак през тоя последен ден той събра в предния днор на твърдината всички парици и смерди18 от околните селища и хижи, нареди да ги нахранят, макар да се събраха над хиляда души — не бяха дошли само по-дребните деца и недъгавите старци. Като се нахраниха и пиха, Самуил Мокри се качи на един голям камък и обяви пред всички, че отсега нататък ангария за господаря няма да има; който работи на господарска земя или в господарска гора, или по господарска вода, ще работи доброволно и по взаимно съгласие. Няма да има ангария в полза на господаря също за правене на пътища, мостове, твърдини и домове, нито ще се принуждават людете да гонят лов за господаря. Няма да се плащат и данъци на господаря, а ще има само царски данъци. Ангария ще има също само за царски нужди. Самуил Мокри обяви и това, че който от людете поиска да напусне господарската земя и хижа, може да я напусне и да върви, където му е воля. Той обяви също и това, че господарят няма никакво право и власт над земята на свободните селяни, париците и клириците; те плащат данък на царството, но не и на господаря и още: до пет уврата на кумин земята на селяните, парици или свободни, е неприкосновена — не може нито да се разменя, нито да се продава срещу каквато и да е цена. Докато изричаше Самуил своята повеля, отрупаните около него слуги и селяци все надигаха гласове, та се чуваше час по час глух вой и неясна врява, но като изрече последните си думи, втурнаха се мнозина към него, мъже и жени, натискаха се да му целуват ръце, нозе, да целуват дрехите му, малко остана и да го съборят в това свое усърдие и всички викаха сякаш в един глас:
— Бог да те благослови, господарю… Да те награди за всичките ти добрини! Как ще се отделим от тебе, няма живот за нас без тебе!…
Все такива думи се изричаха, някои от людете там и плачеха с глас, най-вече между жените, които бършеха очи със забрадките си, с ръкавите си. Но имаше и никои от селяците, които не се спуснаха да целуват ръка па господаря, не викаха и не плачеха от радост. Като поутихна врявата и шумът наоколо, чуха се гласове тъкмо между тия люде и питаха господаря, може би за да узнаят по-добре или пък от недоверие:
— А което каза ти, болярино, дали ще го повторят и братята ти?
— А как ще бъде с другите господари?
Самуил Мокри долови в тия гласове и недоверие, и упорство, той виждаше и лицата на тия, които подигнаха глас, но търпеливо ги изчака да кажат своето и търпеливо им разясни:
— Не е нужно да влизате между мене и братята ми. А което казах за себе си и за вас, ще бъде за всички, по цялото ни царство. Да се знае и това, че ще се наказва всяка лакомия, всяка кражба и лъжа. Като искам да съм справедлив, искам и другият да бъде справедлив към мене.
Има и друго нещо, което трябва всеки да знае: от днес всички здрави мъже от осемнадесет до четиридесет години да се смятат за войници. Торбата да им бъде окачена на стената и да се притекат веднага щом бъдат повикани. Да не се лъже никой да се крие или да се преструва на болен. Аз събирам пак войниците от моя полк, казано е на старейшините, скоро ще събера и всички други войници. Това е, което искам да знаете, и ако някой се оплаче за едно или за друго, направете тъй, че аз да узная за всяка несправедливост и всеки ще получи, каквото му се пада.
При последните думи на Самуила стана много тихо, та се чуваше само неговият глас между стените на външния двор, който беше пълен с люде. Едва като млъкна младият болярин, някъде сред струпалите се люде се дочу сподавен, но ясен глас:
— Ха… Ето що било… Войници, пак войници…
Самуил улови добре смисъла на тия думи; тревожният и плах ропот, който се надигна наоколо, също го потвърди: това бяха думи и глас на старата вражда и недоверие към властела. Но Самуил Мокри, като го чу с ушите си, запази го в ума и в сърцето си и нищо не отговори, за да не раздухва сега тоя тлеещ огън.
Той скочи от камъка, на който бе застанал, и влезе между селяците. Людете бяха много развълнувани от неговите обещания, от тая голяма промяна, която трябваше да стане в техния беден живот, те махаха с ръце, клатеха глави, дърпаха припряно бради, блъскаха се с юмруци, блъскаха се един в друг възбудени и повтаряха с висок глас думите на господаря, по един и по два пъти, като да бяха глухи. Те не вярваха на тия думи или, които повярваха, бяха малцина. Всички познаваха младия господар и знаеха, че той не лъже, но не можеха да повярват на такива господарски думи, да повярват, че дотолкова ще се откаже господарят от своето. Не вярваха, но искаха да стане тъй, както рече господарят, искаха с алчността на изгладнелите си тела и души, както искаха и копнееха вече от дълго в черна нищета, да имат малко повече хляб, един залък повече… Ала как ще стане това, как ще се отвори и ще се отпусне господарската ръка! Те не можеха, не можеха да повярват. И се трупаха около Самуила, посягаха някои да го докоснат с ръка, да повярват някак на очите си, на ръката си, щом не можеха да повярват само на ушите си. И питаха отново и отново, да чуят още едни път и още един път; като не можеха да го питат по два и три пъти, питаха се помежду си, питаха се сами себе си и си отговаряха. Самуил виждаше и чуваше всичко това, познаваше недоверието на тия люде и вече не помнеше колко пъти отговори и повтори:
— Тъй ще бъде, както казах, тъй ще бъде…
Най-после селяците трябваше да се разотидат. Шумът от босите нозе и тропотът на тежките селяшки сопи по камъните, с които бе постлан господарският двор, скоро стихнаха, ала още дълго след това се чуваше край стените на господарската твърдина възбуденият говор па селяците, докато се разнесе и заглъхна по пътищата и пътеките наоколо.
Самуил Мокри остана сам в широкия двор и едва сега почувствува с цялото си сърце какво бе сторил. Огледа се в празния двор и прошепна, повтори още еднаж:
— Тъй ще бъде…
Той бе мислил за тоя ден още в преславския затвор и сега се ослушваше развълнуван в отсечените, тежки удари на сърцето си. В мислите му все оставаше нещо недоизяснено, а нямаше тук с кого да сподели ни тия свои мисли, ни радостта си. И после… Той се поколеба още миг и току дигна очи към небето, сякаш да попита и него. Беше вече доста късно следобед, слънцето се бе наклонило на запад и не се виждаше зад високите крепостни стени, но между тях, от стена до стена, небето светлееше дълбоко, прозрачно. Като да го тласна някой, Самуил се запъти бързо към обора, сам отвърза един от конете си и го оседла, метна се отгоре му и изхвръкна през широката порта на твърдината. Усетил го късно, Радой изтича след него, ала едвам стигна до прага на портата, когато Самуил вече се скриваше с коня зад първите дървеса на гората отсреща. Слугата поклати глава:
— Пак там…
Самуил препускаше по пътя за воденицата на дедъц Дамян. Той скоро настигна върволица селяци, които се връщаха по хижите си, и ги отмина, преди да успеят да се отдръпнат от тесния път и да му се поклонят. С разпенен кон изскочи той на поляната пред самата воденица и едва тук задърпа юздата му, да го поспре, като че ли засрамен от своето нетърпение. Поляната беше пуста, чуваше се само шумът на водата и звънкото стържене на воденичния камък, което идеше през отворената врата на воденицата. Самуил се огледа с облекчение — никой не бе го видял как се втурна тук, ала в следващия миг на вратата се показа Биляна.
Тоя път лицето на девойката изеднаж побеля. Самуил Мокри отдалеч забеляза промяната по моминското лице и само гъстите, тъмни вежди останаха като разперени над големите очи. Той спря коня и не се реши да се приближи повече. Девойката негли се уплаши от господаря, но то беше само за няколко мига. Изглежда, в уплахата си тя посегна да се подпре с две ръце върху рамката на вратата, но това й се видя ненужно и току се усмихна. Усмихна се и Самуил, и той на собственото си смущение. Все пак бледността от лицето на девойката не изчезна, бледи бяха и устните й, тъжна изглеждаше усмивката й.
— Къде е дедъц Дамян? — попита Самуил Мокри отдалеко.
Някак отдалеко се чу и нейният загаснал глас:
