— Сатаната ни реди нас на земята едни горе, а други долу. Сатаната, а не бог.
Самуил и преди това се досещаше, че тия люде бяха богомили. Някакъв глух гняв изпитваше той сега към богомилите и към всички, които говореха за справедливост, ала нищо не вършеха, за да има справедливост. Такива бяха също и най-ревностните свещеници и монаси, и всички, които страдаха от човешката несправедливост, но нямаха сили да поискат справедливост. И ето какво каза той:
— Дотегнало ми е да слушам подобни думи. Искам да чуя какво вършиш.
Рун сви още по-строго тъмните си вежди и Самуил виждаше как блестяха по-силно очите му под тяхната сянка. Засегнал го бе на болно място. Виждаше той още, че богомилът не беше от обикновените между тях, щом беше толкова упорит и безстрашен срещу него. Такива, по-особени, бяха и думите на богомила:
— Слугата ти мина тук и каза да ме нашибаш с бич, за да ти се поклоня. Той знае по-добре от тебе какво става по земята. Аз върша, което е нужно, ала не всеки върши, което е нужно. Твоят бич е по-силен, болярино. Ако всички вършат, което е нужно, ти ще останеш сам и без бич в ръцете си… Това върша аз — да притеглям всички на страната на правдата.
— Ти, човече, търсиш правдата, но не знаеш как изглежда тя, като слезе между людете. Ти искаш да притеглиш людете, но не казваш какъв е твоят закон. Защото людете не могат да живеят без закон. Без закон правдата е само гола дума. Законът я превръща в дело и я пази от нарушения.
Богомилът разтърси рамена, като да се погнуси от нещо:
— Твоят закон е добър само за тебе и е зло за всички, които са под тебе. Такъв е всеки човешки закон.
— Добрият закон е добър за всички и е еднакъв за всички. Но ние с тебе влязохме в словоборство. Вие всички сте силни в словоборството.
Като каза тия думи, Самуил Мокри се отстрани една стъпка и понечи да се отправи към воденицата, но чу мътния и приятен глас на другия от богомилите:
— Словото е най-голямата човешка сила, войводо.
Извърна лице към него Самуил, погледна също и другия:
— Да. Но словото е още по-силно, когато го подкрепиш с меч.
Той пристъпи към воденицата, но дедъц Дамян се изпречи пред него:
— Не изоставяй тия люде, войводо. Тяхната войска е по-многобройна от твоята.
— Що искаш да речеш? — погледна го младият воин учуден.
— Това, което рекох.
Самуил се обърна към другите двама мъже:
— Каква войска водите вие?
По-едрият се усмихна с цялото си лице:
— Войска без мечове.
Сега Самуил Мокри разбра, че беше пред двама от богомилските вождове. Той се върна при тях, улови стремително единия над лакътя, после и другия:
— Аз събирам войска с мечове. С нея ще въведа закон и правда в нашето царство. Закон и правда! Доведете при мене и вашата войска. Аз ще я облека в ризници, ще й дам мечове, за да побеждава.
— Хе!… — разтвори въздебелите си устни тоя, който се нарече Рун, и белите му зъби светнаха, изпъкнали и криви. — Що говориш ти, болярино… Князът на таврите вече препуска отсам Маторие гори. През зимата взе един дял от царството ти. Ведно с царя и престола му. Сега е взел втори дял. Ще дойде той и тука с таврите си.
Самуил го гледаше изненадан, тревожно трепкаха гъстите му мигли. Но той разтърси ръцете на двамата богомили, както ги бе стиснал:
— А вие какво добро очаквате, ако дойде чуждият княз и в тоя дял на царството ни! То не е мое царство, нито е наше царство. Без това наше царство няма да има живот за никого от нас, какъвто и да е животът ни сега. Ще препуска чуждият княз по земята ни — няма кой да го спре. Но вие не се ли боите…
— Нам ни е все едно — приподигна рамена Рун. — Чуждият господар ще замести нашия. И може би чуждият ще бъде по-добър от нашия.
Самуил Мокри тласна двамата богомили и каза с презрение:
— Раби!… Издигнали сте се от калната земя и чакате да се сменяват господарите ви. Къде е многобройната ви войска, къде ще я водите, срещу кого и за кого! Или…
Той махна с ръка и се запъти към воденицата.
Спря се пред самата врата, наведе глава в колебание: защо бе дошъл при тия люде?… Теглеше го нещо при тях… Дръзките им приказки, бунтарството им, омразата им, стремежите им, множеството им. Но не бяха ли те празни дърдорковци, които се криеха по горите и…
Някой го побутна леко и той чу до себе си гласа на дедъц Дамян:
— Влез, влез…
Самуил Мокри влезе вън воденицата и се спря до вратата. На един нисък одър край отсрещната стена лежеше полуизправен старият богомил Симеон. До самото му възглаве стоеше с паничка в ръка Биляна, внучката на дедъц Дамян, а към нозете му бе приседнал друг някакъв човек — купище някакво от селски дрипи, от разбъркани коси и две очи светеха там, виждаха се и две едри ръце, сложени една над друга върху къса, дебела тояга. Над тия люде светеше четвъртитият отвор на покрива и отстрани — прозорчето в стената. Край стената срещу прозорчето стояха други двама мъже в тъмни власеници и качулки, надвесени над очите им. Погледът на Самуила се върна върху момичето. През последната година то бе извишило снага — тънка още, все още детинска, но се очертаваха вече леко закръгляващи се рамена, едва-едва понадигнали се гърди под бялата корава риза, очертаваше се и линията на целия момински вече стан чак надолу по дългите и боси нозе. Гледай ти… Самуил беше изненадан от тая бърза промяна с момичето, което бе станало едва ли не цяла жена, а то се учудваше и се радваше на изненадата му — такъв беше погледът на големите му очи, пълни сега с топъл блясък. Гледай ти… Биляна… Челото й, още неопърлено от слънцето, светеше под гъстата раздвоена коса, стегната назад в две плитки, страните й се руменееха ведно с пламналите, все още по детски щръкнали ушенца. Биляна беше хубава и чиста девойка, в която се раждаше и растеше една жена. Тя беше обърната с цялата си душа към него и това радваше сърцето му. Толкова млада още и чиста, девойката и не помисли да скрие радостта си, че го виждаше отново след толкова дьлго време.
Самуил срещна погледа на стареца Симеон и като че ли цял го прониза тоя устремен към него, неподвижен поглед. Младият войвода почувствува как и по неговото лице се надигна топла вълна, смути се той неочаквано и от самия себе си. Чу се гласът на стареца, угаснал вече и далечен:
— Ти излез, девойко… Биляна мина край Самуила и се скри във вратичката оттатък воденичния камък. Пак се чу гласът на стария богомил:
— Приближи се… Седни…
Самуил Мокри седна на едно ниско столче, късият му меч се чукна глухо с върха си на пръстения под. Погледът на стареца сега беше устремен някъде другаде, все тъй далечен беше ослабналият му, треперлив глас:
— Слезни при народа. Ти без него си нищо… колкото и да е голяма силата ти, колкото и да е голям умът ти… Намери народа и стани негово оръдие, оръдие на неговата правда.
Самуил дигна очи към него:
— Затова съм дошъл тук. Народа търся, силата му търся. Така премислих. Царя видях, болярите му видях и откога още ги знам. Ще победя с тия, за които искам да победя. Сега е нужна войска, която и сама ще потърси войводите си. Всичко ще бъде за нейно добро най-напред, за доброто ето на тоя скот, що седи в нозете ти. Не за царя и за болярина. Те са вече… мъртви, те са вече под чужд крак.
— Това искам да чуя и да ти кажа — промълви старецът, а Самуил забеляза, че погледът му беше насочен някъде зад него: — Елате тук всички…
Пред вратата отвън бяха застанали дедъц Дамян, Рун и другарят му. Влязоха, приближиха се, само Рун остана по-близу до вратата. Гласът на стария богомил се засили:
— Ето човека — посочи той с поглед Самуила и цялото си лице обърна към него, — ето човека, който ще ви поведе. Отколе го знаем, отколе вървим по следите му. В неговата ръка е мечът, но вашата вяра е по-
