— Сама съм…
Конят трепна цял и навири уши — Самуил неусетно бе го докоснал със стремената. Девойката се уплаши да не би той да обърне коня, прекрачи високия праг с босата си нога и бързо пристъпи, но пак се спря. Самуил потупа коня по извитата шия, да го успокои.
— Къде е дядо ти? — попита той пак и сякаш изеднаж си бе спомнил за важната работа, за която бе дошъл.
Лицето на Биляна придоби строг, някак пресилено угрижен израз, ала на изпръхналите устни и сега напираше усмивка. Тя каза услужливо:
— Отиде по работа. Чакам го.
Тя усети в тоя миг, че ризата й беше разтворена на гушата и посегна бързо с дългите си възмургави пръсти. Самуил забеляза разголената й гуша, разтворената цепка на конопената риза и, по-надолу, нежната гънка на пътечката между двете гърди. Видя и пламналото й сега лице, очите, устремени към него и пълни с трепетна уплаха. Той бързо отклони погледа си.
— А скоро ли ще си дойде?
Тя отговори бързо-бързо:
— Скоро, скоро ще си дойде. Ами ето, стъмва се.
Замълчаха. През вратата на воденицата долиташе все тъй шумът на водата, стърженето и потракването на воденичния камък; някъде отдире и навред наоколо се дочуваше тих шепот — вечерникът люлееше върховете на дървесата. Самуил се сърдеше на себе си, че бе застанал с тая девойка, но не се помръдваше оттам, не посягаше да удари коня и да го обърне.
— Върви си гледай работата — каза той строго.
Девойката мълчаливо се обърна към вратата с приведена глава. Самуил видя двете дебели плитки, които се спущаха до кръста й, правия момински гръб и му стана жално, че тя си отиваше като изпъдена. В същото време иззад ъгъла се показа дедъц Дамян. Старецът веднага съгледа болярина, сетне изви поглед към внучката си, която в тоя миг прекрачваше прага на воденицата.
Самуил скочи от коня:
— Чакам те…
Воденичарят мълчаливо кимна. Спря се срещу него Самуил и започна словоохотливо:
— Днес направих нещо много важно. Освободих от ангария всички селяни от околните селища и хижи. Всички — и парици, и смерди. Да знаят и те защо живеят, защо работят. Иначе — като добитъка. Докъде с такъв народ! Премислих аз всичко. Така ще привържеш човека здраво и за земя, и за царство. Иначе какво е царството за него, а го караш да взема и меч.
Дедъц Дамян го слушаше внимателно, погледът му се разведри. Но каза, като нищо да не бе чул:
— Ние погребахме съвършения. — И неочаквано добави: — Добре си сторил, така е справедливо. Ние сме против ангарията. Нели и съвършеният поиска от тебе… Защо не му каза, като си мислил такова нещо?
— Аз не мисля с това да спасявам душата си. Това са люде, много и много наши селски люде, по цялото царство.
— Е добре, ти — рече старецът. — А другите боляри? Ти го каза: трябва за целия селски народ.
— За целия народ ще бъде! — насочи към него брадата си Самуил Мокри и размаха юмрук сърдито: — Ще го направя за целия народ. Наредих да се съберат париците и клириците и на манастира на светаго Наума, също и свободните от тамошните селища. И там ще направя същото. Имах аз доста време да премисля за всичко. С кого ще браня царството, само с болярина ли? И не мога да търпя повече такъв несправедлив ред между едни и същи люде. Нели сме ние всички едни и същи, един и същ език.
— Тъй, тъй. Едни и същи. И боляринът, и селякът. Ти добре си сторил. А по-нататък, що мислиш да правиш по-нататък? — дигна очи към него старият човек.
Самуил Мокри не бързаше да отговори. Е — време беше да си върви. Дошъл бе тук да каже на богомилите за станалото, да се похвали… И каза, похвали се. Друга работа тук нямаше. В сърцето му се надигаше недоволство от самия себе, струваше му се, че бе дотичал тук без нужда, от празно самохвалство. Но не беше само това… Той беше толкова радостен и нещо го подкара насам, да сподели радостта си тъкмо с тия люде. Нели с дедъц Дамян толкова пъти и нели — досети се изеднаж той, — нели искаше да привлече богомилите? И пак не беше само това; ще ги привлече той, но с делата си. Те всички ще узнаят, ще видят с очите си. Да бе казал за селяците на воденичарката, тя повече би се зарадвала… Той се обърна, сложи нога на стремето, скочи на коня. И каза от високото седло:
— Ще дам на народа правда. Чуваш ли, старче! Но и от него ще искам правда. И кръв ще искам от него, и кръв е нужна — додаде той ядно, срита коня, задърпа нетърпеливо юздата му.
Конят се извъртя уплашен, втурна се напред и скоро изчезна в зеления вечерен здрач, който бе забулил старата гора.
Рано още в зори пред портата на господарската твърдина започнаха да се събират войниците от полка на Самуила Мокри. Трябваше да дойдат всички млади мъже, които се числяха към полка му — такава беше повелята на войводата. Като се мярнаха там още първите неколцина в утринния здрач, Самуил слезе долу и нареди на стражите, които сега бяха от слугите му, да отворят крепостната порта. Излезе и той, а дошлите вече войници стоят насреща със селяшкото си облекло и с провиснали торби.
— Добро утро, юнаци.
— Добро утро, войводо — отговориха те един през друг.
Показаха се и други войници по пътищата и пътеките накъм твърдината. Показа се и Радой, сънлив още и кисел, но бе успял да се постегне. Влезе между войниците, взе да ги разбутва, да ги хока изтихо, уж се боеше да не го чуе войводата:
— Вампири! Още по тъмно… Не оставяте човека да си отспи. Да не мислите, че на сватба ви ка-канят!
Войниците се смееха — той ги развеселяваше. И продължаваха да прииждат нови войници. Самуил нареди да влизат в предния двор. Бяха бодри, дори весели. Нямаше ни един по-стар от тридесет години; така се подбираха те, докато се числяха към постоянния състав на полка. Но не беше само младостта им причина сега за тяхното добро разположение. Бяха възбудени, че отново ставаха войници, а бяха тръгнали из народа бодри и радостни думи, откакто Самуил Мокри обяви новия дележ между господаря и нищите селяни. В двора се събраха тоя път към сто и петдесет души, както беше определено преди това още. Самуил нареди да се отворят складовете и започна да се раздава оръжие и всичко, що беше нужно и най- нужно за всеки войник. Оръжието беше добре прибрано още преди и смазвано със свинска мас да не ръждясва, добре бе запазено и облеклото. Торбите на войниците още от къщи не бяха съвсем празни, но раздаде се и хляб, които пък нямаха торби — раздадоха им се торби; торбата на войника е наравно с меча му. След похода до Средец голяма част от господарския добитък бе върнат, та господарски слуги довлякоха заклани яловици и тазгодишни ягнета и скоро в един от ъглите на двора запушиха огньове, заклокочиха котли с гозби. В същото време вън, пред крепостната порта, бяха докарани до стотина коня от господарските стада, за езда и за товар, също и няколко двуколки, в които бяха впрегнати дребни, но силни волове. Раздадоха се и коне на конните войници; те бяха двадесет и пет души, но Самуил избра още двадесет и петима конници и даде позволение всеки конник сам да си избере кон. Полкът се стягаше като за война и по-добре, по-щедро от всеки друг път — господарят не жалеше ни оръжие, ни облекло. Бяха дошли и жени от по-близките хижи — майки, невести, сестри на войниците, та бяха довели и деца. Самуил поговори и с тях, после каза да ги приберат в трапезарията за слугите и да ги нахранят. Радваха се войниците, като виждаха как се грижеше войводата за всяко нещо, ходеха развеселени по двора и вън, пред крепостната врата, перчеха се и се хвалеха един другиму с оръжието си, с конете си. Самуил заповяда да се подреди целият полк и прегледа войниците си един по един. Нужни бяха още неколцина десетници, както и неколцина по-малки началници, нужен беше и един стотник или хилядник, който да е помощник на войводата, но Самуил още преди това бе мислил вече за Симеона Илица, който бе останал в Охрид. Като свърши прегледът, войниците седнаха да се хранят, а Самуил се качи при жена си.
Както бе пожелал той, сложиха им да се хранят сами двамата в предната стая на Агатините покои. В съседната стая бяха децата — чуваха се оттам детски гласове, също и тихият глас на някоя от бавачките.
