Храната на двамата съпрузи беше както винаги проста; Агата и досега още не можеше да свикне с тукашната храна, все току се мръщеше на трапезата, но тоя път и Самуил не мислеше твърде за яденето.
През последните два-три дни те като че ли се бяха помирили напълно; спяха заедно, приказваха кротко помежду си, опитваха се и да се развеселят взаимно.
Като не бе видял нищо повече, нищо по-ясно, Самуил искаше да отстрани от мислите си всякакви съмнения и подозрения спрямо Агата. Не искаше да я обвинява само по свои подозрения и съмнения. Ала имаше и нещо друго, нещо ново в чувствата му към нея — едно желание да й угажда, да бъде по-ласкав, изпитваше и някакво неясно чувство на виновност пред нея. Откъде идеше то? Дали защото бе убил братовчеда й, дали защото бе я обвинявал незаслужено? А защо в тия му мисли за Агата се прокрадваха и някакви неясни мисли за внучката на дедъц Дамян? Или не тъкмо мисли, а спомени за нея, както я видя при последната им среща… Очите й, бледността на лицето й, разтворената риза. И какво, какво още!…
— Вземи това — побутна той към жена си късче месо. — Леко е за ядене, крехко…
Тя помръдна устни гнуеливо и взе месото с два пръста. Нищо, нищо… Тя винаги тъй. Самуил пообърса с опакото на ръката мустаките и брадата си, дигна голямата сребърна чаша с вино:
— Да изпием по една глътка заедно…
Агата взе своята чаша, кимна му мълчаливо и също пи. Слагайки чашата си на ниската маса, той продължи:
— Ние се разделяме и може би пак за дълго. Успокой сърцето си, бъди търпелива. За тебе никъде другаде не може да бъде по-добре. Вземи целия ни дом в ръцете си и няма да усещаш как ще минава времето. Не ще имаш време да се отдаваш на лоши мисли.
— Ти искаш да живея тук и ще живея — каза Агата с наведени очи. — Но тук аз съм като в затвор, като в манастир и нищо не мога да върша. Нямам воля за нищо.
Докато привършиха обеда си, те вече все мълчаха. Самуил стана, стана бързо й Агата. Той мина мълчаливо през стаята и влезе в съседната стая, да погледне децата, да ги погали. Като се върна оттам, спря се срещу жена си и я гледаше с очакване. Агата стоеше все там, до малката трапеза, с наведени очи. Не се приближи и той повече до нея, а само намери да каже:
— Сега е тъй и тъй ще остане. Ако настане по-спокойно време, може да отидем да живеем в Охрид.
Тя не се и помръдна. Предната нощ те бяха се милвали в общото легло, но то бе дошло само по себе при тая близост през нощта. Сега не се решаваха да пристъпят един към друг след последните думи на Агата; някаква преграда имаше между тях и те не можеха да я преминат.
— Е, прощавай, Агата…
Той не свали поглед от нея, докато не чу отговора й:
— Прощавай…
Тя като че ли не знаеше как да го нарече. Гласът й беше спокоен, тих и далечен.
Полкът тръгна веднага след пладне. В езерото нямаше чунове за толкова люде, още по-малко за толкова коне и Самуил Мокри поведе дружината си по суша за Охрид. Войниците скоро се проточиха в дълга върволица по пътя край брега на езерото, но се чуваха по редиците бодри гласове, закачки, та някой се опита и да попее. Денят беше доста горещ, вече в началото на първия летен месец, ала откъм езерото полъхваше прохлада. Конницата бързо изпревари пехотинците, с нея беше и Самуил.
Сред тия млади, здрави мъже той беше може би най-бодър и най-радостен. И той като войниците си и повече от тях бе обладан от едно особено, войнишко чувство на волност и безгрижие поне за тоя час, за тоя ден; изоставени бяха всички грижи и тревоги някъде надире, зад някаква затворена и отмината врата, мечът тежеше на кръста и вдъхваше сила и смелост, конят се подчиняваше на ръката и стъпваше здраво по пътя. Самуил се виждаше отново начело на полка си и сякаш чувствуваше в себе си силата на тия мъже, които бяха готови да изпълнят всяка негова заповед. А заповеди и разпоредби бяха вече дадени.
Полкът се спря за малко в Подградец, а привечер наближи манастира на свети Наум. Самуил Мокри извърши най-напред в своя дом, което бе решил да извърши по цялата българска държава, и ето сега на пътя му беше големият манастир. Това беше същинска твърдина с яки стени, със стражева кула и с други сгради на брега на езерото. В манастира живееха към сто души иноци, клирици и слуги, големи бяха богатствата му и зад високите му стени, и по много места из цялото царство, а най-много в Охридската област. Издигнат бе тоя манастир още по времето на великия Симеон, много пъти го бяха дарявали и Симеон, и Петър. Иноците в него и на първо място игуменът, също и охридският митрополит бяха като господари на имотите и богатствата му. Няколко селища бяха негови, много селяни, парици и свободни обработваха манастирски земи — колкото на изполица, много по-често ангария, та плащаха и данъци от добива си. Манастирът имаше и гори, и добитък, и свои чунове по езерото. Игумените на такива манастири бяха почитани като князе и първи боляри, при все че нямаха светска власт. Самуил Мокри се приближаваше с полка си към манастира като към твърдина. И не бяха насреща само високите стени и тежките манастирски порти: манастирът имаше своя въоръжена стража, а и исеки инок, и всеки манастирски слуга можеше да изтегли меч.
Като наближи манастира, а пътят все още кривуличеше през горите тук, той спря конницата и дочака да се събере целият полк, макар и не съвсем в боен ред, за да не предизвика подозрения. Пехотната част от полка си той въведе в манастира направо през голямата манастирска порта, а конницата остави вън, сякаш поради липса на място. Излезе да го посрещне сам игуменът с подигумените и неколцина от по-първите иноци; те всички бяха против него, но не се решаваха да му се противят, сега пък и никой от тях не подозираше с какви намерения бе дошъл младият войвода. Докато се стъмни добре, цялата грижа на монасите беше да настанят нечаканите гости за през нощта и да ги нахранят, а както бе наредил преди това още Самуил, грижа на десетииците му пък беше да разпределят войниците така, че да хванат здраво целия манастир.
Игуменът въведе Самуила в покоите си. Насядаха там, от двете им страни, всички по-първи монаси. Мълчалив човек беше игуменът — едър и пълен, около четиридесетгодишен мъж с гъста, черна брада, с големи, също черни очи и дебели вежди. Разговорът не вървеше. Така, едва ли не мълком, мина и вечерята, после двама от иноците заведоха Самуила в килията, където трябваше да прекара нощта.
На другата сутрин той скочи от тясното манастирско легло още по тъмно. Излезе в трема пред килията, слезе в манастирския двор. Целият манастир тънеше в сънна тишина, но се чувствуваше, че беше пълен с люде. Прозорците на църквата светлееха мътно и оттам се дочуваше тихо, пресекливо песнопение. По прустовете на двата ката на манастирските сгради беше пълно със спящи войници, отвъд манастирските стени също имаше войници. В двора пресрещна Самуила един от десетниците му, който тая нощ беше началник на войнишката стража, и тихо му продума:
— Започнаха да прииждат още от полунощ. Задържаме ги вън, както е наредено.
Самуил кимна мълчаливо и се отправи към манастирската порта. Десетникът го последва. Широката обкована порта беше само притворена, но там се бяха натъркаляли неколцина от Самуиловите люде, друг един се бе подпрял на самата порта, застанал на стража с копието си. На поляната пред манастира бяха се насъбрали доста люде, които седяха на купчини и тихо разговаряха в предутринния здрач. Самуил каза:
— Оставете портата отворена. Пущайте ги да влизат вътре.
Не след дълго, когато над езерото и над цялата околност изгря ведрото юнско утро, пред манастира и в манастирския двор шумеше голямо множество от селски люде, а и други още непрекъснато прииждаха по пътища и пътеки наоколо. Войниците не се смесваха с тях и стояха с оръжието си, също и конните войници на поляната пред манастира, и те до конете си, с оръжието си, сякаш чакаха всеки миг повеля да скочат на седлата. Монасите и всички манастирски люде бяха в голямо смущение. По-първите от тях се събраха пак в покоите на игумена. Когато реши, че бе дошло време, отиде и Самуил Мокри в широката приемна на игумена. Черният княз го посрещна прав, втренчи големите си очи в него и попита, задъхвайки се от трудно сдържан гняв:
— Какво става, войводо? Твоите войници са заели манастира, задържали са и манастирската стража. Вън всичко се изпълни със селяци… ходят нагоре-надолу, пък нито ги е викал някой, нито е празник някакъв днес. Искам от тебе да чуя… какво става в манастира, откакто си тук с войската си… и без моя повеля и знание?
— Аз и сам идвам да ти кажа, твое високопреподобие — отвърна Самуил Мокри, сложил двете си ръце
