върху дръжката на меча. Никой в стаята не се помръдваше и всеки очакваше отговора му със затаен дъх; в настъпилата тишина се дочуваше глухата врява и тропотът на множеството по двора и по манастирските тремове. Самуил продължи: — Вън са се събрали париците и клириците на манастира, също и всички селяни, които работят манастирска земя или в манастирска гора, или с манастирски чун в езерото, които гледат манастирския добитък. Те ще работят добре и занапред, но ангария за манастира вече няма да има, а ще работят по взаимно съгласие и като свободни люде. Те всички чакат вън твоята дума, преподобни отче, да им кажеш как ще бъде отсега нататък. Така направих и аз със селяците и с моята земя.
Игуменът мълча някое време, очите му бяха станали още по-големи, сетне заговори с поомекнал глас и се виждаше, че подбираше думите си:
— Тук става някаква голяма грешка, войводо. Аз не мога да дам на селяците манастирската земя, манастирските гори и манастирската вода, нито аз, нито кой да е друг. Царете са дали тая земя и горите, и водата на манастира, както и всяка негова хижа, и никой не може да му ги отнеме и да ги даде другиму. Царете са му ги дали и разни благочестиви християни и тоя имот, колкото е манастирски, много повече принадлежи на бога. Който посегне да го присвои, огън небесен ще изгори ръката му.
Игуменът може би искаше да продължи, но Самуил Мокри не го дочака:
— Да не намесваме бога в нашите земни дела. Той ни е дал ум и разум, за да редим сами тук на земята своите работи. Ако не нахраниш и не облечеш добре селяка, той няма да ти работи добре, ако пък го наградиш справедливо за труда му, той ще ти работи още по-добре. Манастирският имот си остава манастирски, но и селякът трябва да получи своето за труда си. Има и друго нещо, което е най-важно: нужни са войници на царството ни и ще ги намери то най-много по селските хижи. Но царството ни трябва да бъде справедливо към селяците, към париците, както и към свободните, за да бъдат и те добри и по-добри войници. Ние, които сме поставени отгоре, трябва да знаем що вършим.
Игуменът бършеше нетърпеливо обилната пот по челото, по цялото лице с широката си шепа и също не дочака младия воин да свърши докрай:
— Ти, войводо, вършиш своеволия, а говориш за справедливост. Къде е тук твоята справедливост, щом искаш да предадеш манастирските имоти в ръцете на манастирските нищи! Това искаш от нас и против нас. И кой си ти, кой ти е дал право да се разпореждаш като цар и господар? Аз ще се оплача от тебе и ти заповядвам да напуснеш манастира с людете си. Манастирските работи са наши работи.
— Ти говориш ненужни думи, преподобни отче. Ако не излезеш ей сега да кажеш на селяците, че ангария вече няма да има и че те ще работят манастирските имоти по взаимно съгласие с манастира, ще изляза аз да им кажа. И който наруши това, което ще кажа, бил той господар или селяк, ще заповядам да отсекат главата му. Аз чакам, твое високопреподобие.
Игуменът обърна към него големите си очи, лицето му беше пожълтяло като на мъртвец:
— Ти влезе тук с оръжие и с измама. Да знаех с какви нечестиви намерения влизаш, нямаше да те пусна да прекрачиш прага на манастира.
— Влязох, без да кажа защо влизам, за да не бъда принуден да употребявам сила и оръжие. Сега от вас тук зависи как ще свърши това, което съм почнал и от което няма да се откажа. За общо добро ще бъде, ако излезеш вън да зарадваш селяците. Над нас, преподобни отче, и над манастира ти стои царството ни.
Игуменът махна рязко с ръка:
— Прави, каквото искаш. Аз нямам сила да ти се противопоставя, но и няма да ти се покоря.
Той се обърна също така рязко, доколкото можеше с тежкото си едро тяло, и се отправи към стаята си. Самуил го проследи с поглед и бързо излезе.
Людете вън сякаш бяха усетили какво ставаше в приемната на игумена. Щом видяха Самуила, тръгнаха мнозина след него и се блъскаха един в друг, за да го следват, събираха се все повече подире му. Той слезе в двора, мина през струпалите се тук люде. Качи се Самуил Мокри и тук на един камък край източната стена на манастирската църква; някога на тоя камък са стояли и Наум, и Климент, за да поучават народа. Целият двор наоколо беше пълен със селяци и войници, показаха се и мнозина от монасите. Всички наоколо шумяха, приказваха един през друг, клатеха глави — разчуло се бе между людете какво бе станало в твърдината на Мокрите и всеки искаше да изпревари думите на Самиула, да се похвали на съседите си със своята досетливост.
— Слушайте и запомнете — викна Самуил Мокри и гласът му се разблъска в стените на околните сгради. — Всички вие, парици, клирици или смерди, които обработвате с домочадията си земята на тоя манастир, нивите му, лозята му, ливадите му, които сечете горите му, дялате греди и дъски, правите въглища, които ловите по езерото с негови чунове, от днес нататък и завинаги ще работите по взаимно съгласие и споразумение с манастира и по своя воля. От днес и занапред ангария за манастира няма да има. Ангария ще има само за царски нужди. Това да се знае от всички и няма да се наричаш отсега нататък клирик или парик и нищ, а селянин ще се наричаш както всички свободни селяни, и ще си свободен да ходиш и да живееш, където искаш. Никой няма да те принуждава за нищо. Където и да си, ще работиш добре и за господаря, и за себе си и както той има право да се оплаче от тебе, така и ти имаш право да се оплачеш и да се съдиш с него, ако не е справедлив към тебе и към домочадието ти. Казах, което трябваше да кажа. Това ще бъде като царски закон и ще излезе написана повеля, за да я знае всеки добре и да я помни добре. Който не я изпълни или я наруши по някакъв начин било от едната, било от другата страна, ще бъде наказан с голяма строгост и без милост. Това е, селяко, за хляба ти, но и ти ще се трудиш по-добре. Нека сега всеки върви по работата си.
Дигна се голяма врява и викот от всички страни — тук людете бяха повече, и свободни и нищи, Самуил Мокри пък не беше техен господар и не се бояха много от него. Сред общия шум се чуха по-силни гласове и се виждаше, че мнозина говореха едно и също нещо, питаха за едно и също нещо:
— … Къде е игуменът да каже, къде са и подигумените и другите старци… Ти ще си отидеш, а ние нямаме никаква дума от тях…
Дочу Самуил тия гласове и други като тях, та направи знак отново да млъкнат всички:
— Което казах тук, казано е и на негово високопреподобие игумена, и на подигумените също. Те го знаят. Казано им е също, че който не иска да изпълнява тоя нов ред, бил той сам господарят на земята или някой от селяците, ще бъде наказан без милост.
Самуил не бързаше да слезне от камъка, обърна глава на една страна, на друга, чакаше да види как ще изпълнят селяците думите му и заповедите му. А те долу, както бяха изпълнили цялата отсамна част на манастирския двор, залюляха се, заблъскаха се на всички страни сред оживена врява и току потекоха като отприщен яз към манастирската порта. Които се позамайваха още и се спираха да повтарят казани и повторени вече думи, да викат възбудено, войниците ги подкарваха да побързат накъм портите, викаха по тях и се присмиваха на селяшката им глупост и несръчиост, макар и те да бяха селяци. Самуил скочи от високия камък.
Той вече не видя нито игумена, нито когото и да е от управителите на манастира — нито ги потърси, нито пък те го потърсиха. Нареди да се приготви ядене за полка му и след като се нахраниха войниците, даде повеля за тръгване. Изтегли се целият полк от манастира и се проточи по пътя за Охрид. Когато излязоха и се отдалечиха от манастирските стени и последните Самуилови войници, спуснаха се неколцина иноци, тласнаха се след тях двете поли на манастирската порта и здраво ги затвориха с всички затворачи, куки и лостове.
В Охрид полкът влезе на другия ден малко преди пладне и се настани във вътрешната крепост; там беше и голяма част от полка на Мойсей Мокри.
Още същия ден Самуил позасили със свои войници стражата по градските врати и по външната крепост, обиколи пак и провери с едно отделение войници всички градски управления и така отново взе града в ръцете си, както преди време, след смъртта на цар Петра. Започна той да преследва охридските боляри, които имаха земя, да ги заплашва и убеждава да освободят селяните от ангария. Те всички му отказаха и всеки според нрава си — или направо и смело, както и той им говореше, или се оплакваха и търсеха съчувствие, или пък лукаво се опитваха да го измамят. Янкул Побит нямаше много свои люде, но Самуил му каза:
— Ако не освободиш людете си от ангария, ще те смятам за враг и противник на царството.
— Ти вече не знаеш що вършиш — отвърна боляринът. — Ти си враг и противник на царството, защото искаш да разбунтуваш простия народ и да го развалиш.
