истинска. И не отстъпвайте от нея, а гледайте и него да привлечете към себе си. Такъв час е дошъл сега, вие да се наредите след него и той да ви води… докато ви води по прав път.
Той изглеждаше като някакво неземно създание под светлината, която идеше от малкия отвор на покрива и тъкмо над главата му. Бялата му коса сияеше като самата светлина, белееше се и безкръвното му лице, очите светеха под белите вежди, малките му ръце бяха сякаш безплътни вече, та и целият изглеждаше безплътен и прозрачен. Никой не каза нищо в отговор на думите му, макар тия думи да бяха като завет, защото старият богомил умираше. Той продължи със същия засилен свой глас:
— Войводата призна… затова е дошъл при нас, дошъл е нас да търси. Аз знам към какво се стреми той. Виждам ясно в самата му душа. Такова време е дошло сега… време на проклетия меч. Ние го проклинаме, но по-добре е да вземете меч в ръката си… отколкото да подложите врат под господарски меч. Казах ви каквото беше нужно, и вчера, и тая сутрин… и в тоя мой последен час. Повече няма какво да ви кажа…
Той затвори очи.
Самуил Мокри стана, поклони се мълком пред стареца и се обърна да си излезе. След него тръгна дедъц Дамян, също и другият от двамата по-млади богомили; не се помръдна само Рун, както бе застанал с наведен поглед до вратата. Вън слънцето се бе издигнало високо над върховете на дървесата и огряваше цялата поляна пред воденицата; късите сенки на тримата мъже лежаха някое време неподвижни върху затъпканата трева. Заговори дедъц Дамян с поглед в лицето па Самуила:
— Той не за пръв път ни говори такива думи. Не за пръв път споменава името ти. Ние сме против меча, но като си дошъл да ни търсиш и отправяш глас към нас за общо спасение, за общо добро, ние ще се отзовем на гласа ти и няма да те изоставим, докато вървиш по правия път, както каза и съвършеният. — Той се обърна към другия богомил: — Говори и ти, Нестонг, да те чуе боляринът.
— Няма какво повече да добавя — зазвуча приятният глас на младия богомил. — Колко пъти сме говорили вече, но ще кажа това, което е нужно да знае сега боляринът. Ние можем да дигнем много люде и не само в Охридската област, но и по цяла България. Познаваме те, войводо, ти беше за царя, сега не можеш да бъдеш за царя, а ние искаме да видим за кого ще бъдеш сега и според това ще те подкрепим или ще се отдалечим от тебе. Аз вярвам, също и съвършеният позна, че ще бъдем с тебе. Нужно е да знаеш и това, че люде имаме много, ала повечето са с голи ръце.
— А другарят ти? А другите като вас? — попита издалеко Самуил.
Нестонг рече:
— Ние всички сме едно. И Рун живее с нашите мисли, но ти вярва по-малко. Това е всичко и това е най-важното, войводо: да ни накараш да ти повярваме. Според вярата ни в тебе ще бъде и нашата вярност към тебе.
Самуил Мокри не отвърна веднага. Гъста руменина и влага бе покрила лицето му и младия жилест врат, очите му горяха, та сякаш и сълзи имаше в тях. Най-сетне каза:
— Да ми повярвате, да ви накарам да ми повярвате. Аз не по приумица съм дошъл да ви търся. Аз ви знам, както и вие ме знаете. Ето дедъц Дамян ще повтори моите думи. Аз ви търся, защото сте ми нужни, както и аз съм ви нужен. Но като ми повярвате, не ще търпя вече никакво непокорство.
Той се озърна за слугата си, който винаги беше някъде наблизу. Самуил му кимна да доведе конете.
Те се връщаха пак сами по пътя през гората. Сега беше озарена цялата гора, виждаше се ясно всяко стебло наоколо, та сякаш и всеки лист, и зеленикавият, сребрист мъх по напуканата кора на дървесата, и всяка тревичка, пробила гнилата шума край разголилите се възлести коренища. Тук и там между дебелите дънери, по тях и между самите гранки на дървесата грееха слънчеви петна, а високо горе, през сплетените зелени вейки, небето блестеше цяло в слънце. Сега и тишината тук беше по-друга, оживяла и като че ли светнала и тя. Мяркаха се по-често наоколо и всякакви горски живинки. По-други бяха и приказките на слугата, може би защото сега господарят му го водеше към къщи:
— Да се махнат от очите ми тия са-сатани… Събраха се там, зад воденицата, може да имаше до двайсет и повече души… Идват от всички страни… Тарторът им умира. Не смееха да се покажат… Чакат да си отидем. Ще видим сега как ще отговаря горе дъртият вещер… А девойчето… во-воденичарката… ух, измъкнал я дяволът за ушите, в у-ума ми остана…
— Млък! — извърна се бързо към него Самуил. — Омръзна ми да те слушам.
Радой млъкна за някое време.
Самуил беше с мислите си все там, във воденицата. Дори не се опитваше да подкара по-бързо коня, сякаш го спираха мислите му и го теглеха натам. Не очакваше той такава сполука тая сутрин, като тръгна за това свърталище на богомилите. Мислеше едва сега да почне с тях, и то най-напред със стария си приятел дедъц Дамян. И не знаеше докъде ще стигне. Срещна се с първи вождове на богомилите и получи от тях големи обещания. Дали тяхната войска е по-многобройна от неговата, Самуил не знаеше. Той знаеше, че богомилите бяха много и се срещаха по цяла България. Той знаеше това и го усещаше навсякъде, дето беше нужна добрата воля на народа. Голяма част от простолюдието се противеше и в това се усещаше силата на богомилите, които го привличаха на своя страна. Самуил мислеше, че бе узнал кое караше народа да се противи и кое го привличаше към богомилите. Народът живееше в неправда и търсеше правда. Тук беше всичко, тук беше ключът.
Докато Самуил Мокри мислеше за тия важни неща и мислите му все повече се избистряха, чувствуваше, че някъде навътре, сякаш в самите му мисли, го гледаха, следяха го две млади, хубави очи. Минаваха пред погледа му и дедъц Дамян, и старецът Симеон, който вече умираше, и Нестонг, и яростният Рун, но там беше и внучката на дедъц Дамян. Самуил я виждаше в мислите си, но повече я чувствуваше в някаква бодрост и радост, с която бяха озарени сега всичките му мисли, в някаква надежда, която топлеше сърцето му. Виж какво чудно девойче!…
Слънцето се бе издигнало над самите върхове на дървесата. Изеднаж някъде запя закъснял славей. Малката птичка беше може би доста навътре в гората, но запя сякаш тишината, която изпълваше старата гора — така звънко и силно се носеше наоколо славеевата песен. Самуил Мокри позадържа коня си, за да послуша; конят да не бърза толкова и да не тропоти така с копитата си. Виж как всичко се е заслушало в песента на малката птичка! В следващия миг, поради друг някакъв внезапен порив в сърцето му, той срита нетърпеливо животното и отпусна поводите. Конят се затича уплашен напред.
— Ка-какво е това сега… Умът ли му щукна! — чу се зад него гласът на Радоя, който също подкара коня си, за да го догони. Развеселен от това препускане през лятната гора, слугата нададе вик, който екна надалеко през бързия тропот на конете: — У-аааа!…
XIV.
Самуил пристигна в твърдината разгорещен от бързата езда и радостен. Той веднага се качи при жена си. Предстоеше му трудна и продължителна работа, а го подгони някакво необяснимо нетърпение най- напред към Агата. Той я жалеше сега, искаше да премахне и най-малката сянка между тях, искаше да я зарадва… Като се приближаваше с бързи стъпки към нейните покои на горния кат, дочу отдалеко звуци на арфата й. Пред вратата на предната стая той се поспря — да послуша или за да не я смути отеднаж. После влезе тихо в стаята. Агата беше сама, седнала с гръб към вратата, близу до прозорците. Прегърнала арфата си, тя седеше леко приведена и той виждаше тесния й гръб, бялата, разголена до лакътя ръка, с която шареше по дългите струни, нежната линия на едната й буза, бухналата й коса, която лъщеше в обилната светлина край отворените прозорци. Стана му още по-жално за нея — тя беше толкова нежна и като че ли чуплива, толкова лесно можеше да я нарани човек, да нарани и душата й… Тъжна беше и песента на арфата. Ронеха се от струните ту по-бързо, ту много бавно меки, топли звуци един след друг и някак самотни, някак спотаени или глухи като потисната въздишка. Агата изливаше може би собствената си тъга — защо бе избрала тъкмо тая песен и толкова много се бе вдала в нея, че не го усети, когато влезе в стаята. Той наистина бе я наранявал често досега, каквато беше тя толкова нежна и мека, но наистина я жалеше и я обичаше. Той винаги се бе грижил да й е добре и може би не знаеше как да се грижи още по-добре. А откъде дойде тъкмо сега и застана до нея сянката на нейния братовчед?…
Агата усети присъствието на мъжа си и спря да свири. Притисна с ръце струните на арфата и замря сякаш ведно с нея. Не се обърна да го погледне. Сърдеше ли се? Може би му се сърдеше, но той искаше да бъде добър към нея. И каза тихо, ласкаво:
