Чу го Самуил Мокри, видя и бледата му усмивка.
Кому и на какво се усмихваше той сега, преди смъртта си? Самуил се приведе към него, бутна го с ръка към другите селяци:
— Връщай се, не ми трябваш.
Селякът го погледна, после се обърна и влезе мълчаливо сред другите селяни, които веднага го обградиха и го взеха между себе си, негли да го запазят. Самуил Мокри посочи с пръст втория между най- виновните:
— А ти защо запали пръв огъня около господарската къща?
Селякът беше същият, чиято брада трепереше. Той дигна бърз поглед към войводата, видя се за миг бялото на очите му и нищо не продума; само брадата му затрепера още по-бързо. Посочи Самуил следващия от виновните, а той завика, заплака с глас:
— Аз не бях, не бях първият… смили се, господарю! …
Самуил видя обилните сълзи по бузите му и се обърна към четвъртия от най-виновните:
— Тебе питам: защо запали пръв огъня?
— Защо ли… — повтори след него селякът с дрезгав, прехрипнал глас и едва след това подигна очи да го погледне: — Аз пръв… с първите, признавам. Но той, господарят, погуби баща ми… стар човек. Би го, би го и на втория ден старецът почина. Затова аз…
Самуил Мокри попита:
— Вярно ли е, което говори той?
— Вярно е, така беше — дигнаха се гласове.
Тогава войводата се обърна пак към виновния:
— Но ти не помисли ли за децата му?… Те ие са убили баща ти.
— Не помислих — поклати глава селякът и повтори: — Не помислих.
Всички се спотаиха да чуят какво ще каже войводата. Той каза:
— Върви си и ти. Бог ще те съди по-справедливо. Върви си. — После махна към войниците си: — Вземете тия тримата. Окачете ги. Ей там на върбите край пътя. Да ги види всеки, който мине.
Самуил Мокри продължи пътя си за Обител. И тук беше досъщ както в Охрид: едно и също говореха и тукашните боляри, едно и също им отговаряше Самуил; като охридските граждани, разтревожени бяха и тукашните граждани. Тук имаше повече монаси поради многото манастири около града; оттам беше и името му — Обител. Монасите бяха с болярите, на тях Самуил говори също както на болярите.
Земите на юг от Обител бяха оставени под управлението на Давида Мокри и Самуил Мокри продължи пътя си на север, към Прилеп. В Прилеп той прекара две недели за същите тия работи на царството. Тоя град беше силна крепост още от старо време, та Самуил разгледа стените й и всичките й кули, които сега стояха пусти, с разтворени врати. Пазеха стражи само по кулите на градските порти. През последната година бе умрял предишният прилепски управител, старият войвода Курт, и друг на негово място не беше дошъл. Като говореше с тукашните боляри и управители, той ги укори за изоставената градска твърдина, в която виеха гнезда утове20 и змии; каза им също, че на такава запустяла твърдина приличаше цялото българско царство — запустяла, с разтворени врати. Самуил Мокри стигна и до Велес, после сви надолу по Вардар, отби се по всички по-големи селища и по много по-малки, върна се назад и мина през Щип, през Свети Никола, та чак до границата на Средецката област, оттам се върна в Скопие. Престоя и в тоя град няколко недели, след това тръгна по всички селища нагоре по Вардар, премина и в долината на Радика. Преди него още по всички тия места бяха стигнали разпоредбите му за ангарията, стигнали бяха и какви ли не приказки за битката в манастира на свети Наум, за тримата селяци, които бе обесил. Кипежът сред народа нарастваше и по тия места, както навсякъде по Охридската област. Селяците се дигаха, искаха и взимаха своето, както бе прогласено за тяхно, болярите бягаха по градищата или се затваряха в твърдините си. Малцина бяха между тях, които по своя воля отстъпваха пред селяните. Някъде бяха по-силни и по-упорити селяните, другаде пък — господарите; на трето място част от селяните бяха против господарите, а друга част бяха с тях, макар с това да бяха против себе си. Разбунил се бе целият народ и най-вече селяците срещу болярите и срещу големите духовници, но всички — и селяци, и боляри, и духовници, та и градските люде, живееха в страх. Бояха се едни от други, колкото и да бяха дръзки едни срещу други. Бояха се още повече от друго нещо и може би това беше мисълта в тях за царството, големият страх от него; може би беше мисълта за закона и пак страхът от него; може би беше страхът от собствените им дела, които много по-често биваха несправедливи и незаконни.
Между народа и най-много между селския народ ходеха и богомили. Богомили или техни следовници имаше навсякъде, във всяко по-голямо или по-малко селище, но имаше и други богомили, които ходеха непрестанно между народа и засилваха кипежа по всички места. Те говореха и проповядваха, но сега не за бога, който дал душа на човека, и не за сатаната, който направил човека от кал, не за доброто и злото в човека и в човешкия живот, не за греха и падението, за душевното очищение и възвисяване, не за въздържанието и омразата към плътта, към царя, към всичко земно, а говореха и проповядваха, за да възбуждат и разпалват простия и беден народ срещу земните властели. Те подбуждаха народа и го насърчаваха да иска все повече от болярите и поповете, да иска всичко, а някои някъде го подстрекаваха да дигне и оръжие срещу своите господари. Ала и те, и богомилите, или поне повечето от тях изпитваха същия страх — от царството, от господаря, от закона, та и от сатаната, срещу когото се бореха, и от бога, когото почитаха; също и те в страха си, дори и когато не го съзнаваха, споменаваха името на Самуила Мокри. Едни го споменаваха с добро и с почит за неговата справедливост, а други със старата омраза и старото недоверие към господаря, ала и едните, и другите си служеха с неговото име като с оръжие срещу болярите и духовниците, като ги заплашваха с него или го сочеха за пример.
И ето сега навсякъде се явяваше самият той — Самуил Мокри. Явяваше се заедно със своите петдесет души пъоръжени конници, винаги до него беше и Симеон Илика — едър и хубав като архангел. И което мълвата не беше доизказала за Самуила Мокри, казваше го докрай оръжието на тия страшни юнаци. Самуил търсеше простя народ и го събираше, но и сам народът навсякъде се трупваше около него и войниците му, следеше го по пътищата, очакваше го със страх и с надежда. Господарите и духовниците Самуил намираше там, където те се спотайваха сега и се криеха — по градовете и по твърдините им. С простите люде той говореше като с деца, които жалеше и искаше да защити, но които удряше през пръстите поради тяхната сиромашка лакомия; по-строг и по-страшен беше той за господарите, които не се отказваха от своето. Трудно се приемаше неговата мисъл и от едната, и от другата страна и много често там, дето успяваше да сложи ред, безредието наново започваше, щом той се отдалечеше. Ала имаше и люде, които го разбираха — простите по своему, болярите и духовниците също по своему, и ако всеки от тях би тръгнал с него, Самуил Мокри би повел след себе си вече многоброен полк. И така виждаше той сега в мисълта си целия български народ — като един силен, многоброен и непобедим полк след себе си…
Като навлезе Самуид с дружината си в долината на река Радика и още щом се отправи към първото селище, изсипаха се на пътя цяла тълпа селяци — мъже, жени, деца, — сякаш го бяха причаквали, и мнозина налягаха там ничком, за да спрат коня му.
— Спаси ни, господарю, спаси ни! — викаха и повтаряха някои от по-старите мъже, махаха ръце към него, кланяха се до пояс, влачеха се по колена и по лакти, жени и деца жално проплакваха.
Селяните изтласкаха напред един от най-старите между тях — той беше, види се, техен старейшина или най-умният.
— Ние сме тука от две села, господарю — заговори селякът с глух, задавен глас и продължи: — От две села, но така е по всички села далеко надолу по Радика. Ние тука сме люде на болярина Христофор Видуш, повече на негова земя работим, по неговите гори. И всички сме се пръснали по горите. Никой не смее да се върне в селото. Гони ни господарят, нашият господар. Бие и убива, дете в майка проплаква. Измряхме и от глад. Ето три недели откакто сме побягнали, опасохме нивите, но колко ниви са те. Тук от гората се живее и от стадата, но господарят забра и пази всички стада. Побягнахме…
— Говори по-бързо — прекъсна го Самуил, но старецът продължи, както си знаеше:
— Побягнахме ние от него. Като каза царят да ни освободи от ангария, поискахме си ние нашето право. А той дигна войската си сретцу нас. Не можеше да се живее повече по селата. От нашето село уби петима. Жените даде на войниците си. От село Сенце, до нас, уби двама, жените и там даде на войниците. Бият, газят ни с конете. Като чухме, че идеш насам…
— Къде е той сега, вашият господар?
