ще те съветваме за всяко нещо. Ти ще се опреш на нас, сестро.
Агата се обърна към по-младия, а той срещна погледа й със същите строги очи и каза:
— Трябва да знаеш, че такава е волята и на василевса. Ти трябва да ни слушаш. Такава е неговата заповед до тебе. Ако още не си забравила, че си ромейка.
Уплахата и смущението в очите на Агата не изчезваха, но тя попита:
— Какво трябва да правя сега?
Николай Хрисилий кимна към брата си и Теодор Хрисилий започна, както, види се, бе уговорено, като потъркваше едва-едва ръце, жълтото му лице сияеше цяло, с всичките си бръчки, срещу светлината на няколкото светилника в трапезарията:
— Ние, сестрице, ще ти бъдем гости колкото може, по-дълго, пък дори и да злоупотребим малко с твоето гостолюбие и с… гостолюбието на съпруга ти. Нели виждаш как всичко ще се нареди добре. Ние ще направляваме всяка твоя стъпка и ти няма да сбъркаш в нищо. Сега, най-напред, ти ще се дигнеш оттук с всичките си деца и ще отидеш при него там на острова, в езерото, където живее с оная…
— Не, не…
— Защо не? Отиваш при мъжа си. Водиш децата му. Сега, докато времето е още хубаво. Той откога не е идвал тук?
— Не е идвал скоро…
— Виждаш ли? Какво от това, че ще заведеш децата да видят баща си? И после ти съвсем не знаеш, съвсем не можеш да повярваш, че той живее там с друга жена, с някаква си… Но, сестро! Съвземи се, за бога!
Агата Самуилова наистина изглеждаше като да се събужда от тежък сън. Събуждаха я със силни удари и тя идваше все повече на себе си. Припомниха й нейното унизително положение на изоставена жена, предадоха й важна повеля направо от василевса. Тя бе свикнала с досегашното си положение, бе се примирила. Дълбоко в душата й през цялото време не беше престанала да тлее и ревност към другата жена, и люта обида от унищожението, което трябваше да понася, но, от друга страна, омразата към Самуила притъпяваше остротата на тия й чувства. Повлякъл го бе лукавият и нека върви той с него! Тя беше вече и на възраст, с нея бяха децата й, живееше в Охрид като най-голяма господарка…
Досега никой не беше се решил да й заговори направо за отношенията й с неверния мъж. Дочувала бе оттук-оттам несмели подмятания, но те повече я дразнеха като опити да смутят спокойствието, което сама си бе създала, и не искаше да ги чува, отхвърляше ги, затваряше ушите си. Сега виждаше ясно унижението си, своето позорно примирение. Притъпената болка в сърцето й се засилваше. Братята й знаеха всичко, знаеха и нейните люде в Драч за унижението й, знаеше го целият този град, нейното родно място, узнал бе за позора й дори василевсът. Тя не биваше да търпи повече, а до нея бяха двамата й братя, готови да й помогнат, тя чувствуваше и далечната мощ на императора.
След продължително мълчание Агата продума със закрепнал глас:
— Да отида най-сетне, да отида в Преспа, щом казвате… — После добави в ново колебание: — Ами ако ме изпъди, ако ме посрами пред очите на оная…
Изправиха се срещу нея и двамата й братя.
— Така, така, сестро — каза Теодор Хрисилий. — Върви. Той нищо няма да посмее да ти направи.
— А ти не можеш ли да му отвърнеш по същия начин? — каза Николай Хрисилий. — Да го заплюеш направо в безсрамното му лице?
— Не, не — продължи по-старият брат. — Да не предизвикваме дивата му ярост. Ти върви там с децата си и това ще бъде първата ти стъпка. Пък покани и нас двамата на острова, нели сме ти братя и гости сме на двама ви. Това е всичко засега, сестро. И… ловко, хитро, та и по-смело, по-смело!
Когато малко по-късно двамата Хрисилиевци на път за спалните си се изкачиха на втория кат на тоя дом, предвождани от слуга със запален светилник, в един ходник те срещнаха Ивана-Владислав, Ароновия син. Момчето се отдръпна почтително край стената да им стори път, макар в тъмните му очи да светеше дръзко любопитство и някаква упоритост, а може би надменност. Теодор Хрисилий се спря пред него — тъкмо тая светлина бе доловил в погледа му. Спря се и слугата, спря се нетърпеливо и Николай Хрисилий.
— Ти защо не спиш още? — попита Теодор Хрисилий и премери с поглед момчето.
— Аз не лягам толкова рано — отвърна Иван-Владислав на доста правилен ромейски език и бързо добави: — Не съм вече малък.
— А какво правиш толкова късно? — попита пак по-старият Хрисилий.
— Чета разни писания — отговори Иван-Владислав.
Теодор Хрисилий го погледа още един миг мълчаливо, не свали и Ароновият син погледа си от лицето му. Двамата Хрисилиевци мълчаливо отминаха по мрачния ходник. На няколко стъпки пред тях се полюшваше и трептеше пламъкът на светилника в ръцете на слугата, зад тях пълзяха разкривените им сенки.
На другия ден Агата Самуилова се събуди с предишните си мисли, с предишната си примиреност, която стигаше едва ли не до безразличие към нередовния живот на съпруга й. Оживял бе и страхът й от Самуила с по-голяма сила. Тя не искаше да замине за Преспа и като че ли през нощта бе обмислила по-добре своя отказ. Братята й я убеждаваха с още по-голямо упорство да замине, заплашваха я открито и грубо. Агата отговаряше с едни и същи думи — не беше склонен към по-голяма дейност ни мозъкът й, ни езикът й:
— Той няма да ме пусне там, на острова. Как ще ме пусне, щом е там държанката му? Няма да пусне и децата.
— Ти питай, опитай — стискаше по-старият брат меките й ръце, които бе оставила безволно в неговите ръце.
Над нея, близу до лицето й, се бе навел по-младият и я гледаше със страшни очи:
— Кой те подучи тая нощ? Нели така решихме снощи! Ти отказваш да изпълниш една заповед на василевса. Знаеш ли какво значи това? Ти ще погубиш и себе си, ще погубиш и нас. Ти си изменница!
— Най-сетне и да отида… — отвръщаше Агата. — Той ще ме държи далече от себе си. Така е било винаги. Аз няма да знам какво прави, какво мисли да прави. Такъв е бил винаги спрямо мене.
Нейното безволие и равнодушие сякаш се бе превърнало в твърдоглава упоритост. Ала двамата Хрисилиевци и не мислеха да се откажат от намеренията си, да отстъпят пред упорството на една жена. Те я въртяха на ръжен през целия пръв ден на тяхното гостуване в дома й, не я оставиха дори да се нахрани спокойно. През време на обеда, когато на трапезата се събра цялото семейство, те се опитаха да въодушевят и децата за едно весело пътуване до Преспа през тия хубави септемврийски дни, когато капе мед от плодовете на смоковниците, от зрелите гроздове по лозята. Децата се зарадваха. Мирослава, третата Самуилова дъщеря, невъздържано запляска с ръце.
— Не, не, деца — повлече глас Агата. — Какво ще каже баща ви… Той никога не е пожелавал да ни заведе в Преспа.
Децата се умълчаха. По-големите знаеха вече много нещо за живота на баща си на самотния остров.
Когато след обед Агата и братята й останаха пак сами в трапезарията, по-старият каза:
— Ти, сестро, сама се погубваш. Ти дори и пред децата си приемаш, търпиш и узаконяваш развратния, живот на баща им.
С това двамата Хрисилиевци отново започваха своя пристъп срещу упоритото безволие на сестра си. Така през целия този ден. Привечер, малко преди да се стъмни, те и двамата пожелаха да излязат, да поразгледат града.
— Вземете някого да ви води — каза Агата, доволна, че я оставяха на спокойствие за някое време.
— Не е нужно — отвърна рязко Теодор Хрисилий негли уплашен да не би някой да тръгне с тях. — Аз познавам Охрид. Ти само разпореди да ни пуснат в крепостта, когато и да се върнем през нсщта. Може и да закъснеем, аз имам дебри приятели в тоя град.
Те, двамата, братя, бяха все заети с някаква важна мисъл и не пропущаха нито миг. Заловиха се с работата си още веднага щом влязоха в дома на Самуила Мокри, не спряха през целия този ден и сега пак забързаха за някъде. Когато излязоха в предния двор на войводския дом, към тях мълчаливо се присъединиха двама от слугите им. Четиримата мъже се спогледаха и тръгнаха двама по двама, като слугите спазваха почтително разстояние след господарите си. Така минаха те край сградата на главното управление
