и излязоха от вътрешната крепост. Теодор Хрисилий бързо се огледа и ката видя, че нямаше наблизу чужд човек, каза все пак тихо през зъби на брата си:
— Сестра ни е като жив труп.
— Ще я съживим — отговори по-младият не много предпазливо.
— По-тихо. Може и камъните да имат уши в тая проклета земя. Но мене все ми е в ума синът на убития злодей. Племенникът. Нищо ли не забелязваш в него? Изглежда, че има мозък в главата му. И, мисля, не ще да е пълно с благодарност сърцето му към чичото, който е убил родната му майка, баща му, братята и сестрите му. Мисля си, не ще е без полза да се поработи с него. Да се поизпита. Да се почовърка и раната му. Да се отворят очите му, ако стане нужда. И да го спечелим за нас.
— Опитай се. Нели знаеш да пипаш неусетно. И нели затова сме дошли: да издирим всички… добри приятели на Мокрия.
Те слязоха по стръмната улица по посока към главната стъгда. Поразходиха се там, погледаха едно и друго, по разните продавачници и работилници. Като любопитни странници, които използуват последния час на гаснещия ден, за да наситят любопитството си в чуждия град. Ала тия четирима мъже се бавеха повече, отколкото беше нужно. Очакваха да се стъмни добре. И когато гъста тъмнина обгърна целия град — светлееха само прозорци тук и там или някоя врата, която се отваря и пак се затваря, или някой бързо ще премине по-запустялата улица със запалена, димяща борина, четиримата чужденци свиха по една странична уличка. Сега бе излязъл напред единият от слугите, а другите следваха отблизу сянката му, която едвам се забелязваше в тъмнината. Те и четиримата тропотеха с обущата си по едрата каменна настилка, спъваха се, хлътваха в невидими дупки, колкото и да вървяха предпазливо. Свиха, по друга, още по-тясна, по-тъмна уличка, но слугата, който водеше, скоро се спря, спряха се и другите до него. Той почука тихо на една вратичка три пъти, после още два пъти. Не бързаха да им отворят. Слугата почука още един път по същия начин. Вратичката скръцна и се открехна, сетне се отвори още по-широко. Всичко това повече се усещаше, отколкото се виждаше. Четиримата мъже влязоха един след друг в отворената вратичка, която бързо се затвори след тях, чу се как тропна подпиралка. От сянката на високата стена, в която беше вратичката, излезе някакъв човек.
— Ти как отваряш, без да попиташ? — прошепна слугата на български.
— Хе — отвърна посрещачът. — Видях ви аз в тъмното. Ето, отгоре. Нели ви чакам. И по чукането познах.
— Всички ли са тук? — попита пак слугата.
— Всички.
Наоколо, изглежда, беше някакво дворче или градинка, близу насреща се очертаваше едвам доловимо по нощното небе покривът на някаква невисока сграда.
Пазачът на вратичката поведе четиримата мъже нататък и те се озоваха в слабо осветено преддверие, сетне всички влязоха в една широка стая, осветена от няколко светилника. В стаята седяха други седмина мъже. Пазачът каза:
— Вън всичко е спокойно. Стражите са по местата си.
Той прихвана меча, с който беше препасан, и пак излезе от стаята, като дръпна вратата след себе си. Някои от насядалите се поразмърдаха да сторят място на новодошлите, те насядаха и четиримата — и слугите с господарите, защото всъщност не бяха слуги, а ромейски воински началници, които се бяха преправили като слуги на двамата Хрисилиевци. Николай Хрисилий, който беше техен още по-голям началник и пълномощник на самия ромейски император, кимна на двама между предишните седмина мъже, види се, ги познаваше от преди. Те двамата също му кимнаха — бавно, с напрегнати погледи, защото кимването им беше не поздрав, а някакъв отговор. Тогава Николай Хрисилий се изправи, огледа всички насядали и каза:
— Аз говоря от името на богоизбрания наш василевс. Някои тук знаят това и ще бъдат свидетели пред тия, които не знаят.
Той млъкна за миг и тогава един от насядалите се обади:
— Тук има люде, които не разбират ромейски. Нека…
Николай Хрисилий взе думата от устата му:
— Нека тия, които разбират и ромейски, и български, разяснят всичко нужно на тия, които не разбират. — И продължи: — Ние и няма да говорим много. Не са нужни много думи. Тук с нас са седнали първенци от българския народ и ние идем да им протегнем ръка за общо дело. Нас ни праща ромейското царство и неговият василевс, те пък са достойни застъпници на своя народ: Ние имаме един общ враг и това е, което ни свързва здраво. Борбата срещу тоя общ враг е наше общо дело. Всичко е ясно и какво има да се говори повече? По-разумно е да се говори за самата борба. Нека българите кажат докъде са стигнали, ще кажем и ние своята дума.
Между насядалите в стаята се зачу шепот и дори по-ясен говор: някои от тия, които знаеха ромейски, превеждаха думите на ромееца на тия, които не знаеха тоя език. Николай Хрисилий почака един миг и пак продължи, за насърчение:
— Заповядано ми е да кажа от името на нашия господар василевса, че той е готов да се притече на помощ на всички, които се борят срещу Самуила Мокри, а знае се, че мощта на василевса е безгранична. Но негово свето царство василевсът ще помогне само на тия, които ще заслужат неговата помощ, за да не остане тя безплодна и напразна. Той иска да знае има ли някои тук, в България, които да се борят срещу насилника Мокри и как се борят те, за да знае и кому как да помогне. Говорете впрочем вие, които ще говорите от името на България.
Той седна и прибра краищата на връхната си дреха, рязък и надменен, какъвто беше по природа. Отново се чу шепот и говор сред насядалите наоколо. Изправи се между тях боляринът Михаил Кукул, който беше пълководец по чин, но не беше получил полк ни от Самуила Мокри, ни от цар Романа по-късно, понеже беше противник на Самуила още от самото начало, а сега беше още по-голям негов враг. Той беше лют и припрян мъж, такъв беше и говорът му и всяка негова дума, още повече сега, като се изправи да говори против великия войвода:
— Наш общ враг… Няма по-голям враг за нашия народ от Мокрия, проклето и триклето да бъде името му. Не искам и да го споменавам. Нужно е само да излезе някой и да събере всички, които са против него, а те са много. Ако искате да знаете, всички боляри са против Мокрия. Малцина тръгнаха по своя воля с него, но мнозина му се подчиниха, макар в сърцето си… Та и сам царят свива опашка пред него, пък и какъв цар е той! Уплаши Мокрия всички, но да има кой да му се опре, всички ще се обърнат против него. Тук в Охрид сега само си шушукаме, боим се, един от друг се боим, макар да сме мнозина. Добре казахте за василевса… това е нужно, да се покаже отнякъде някаква сила. Нека ни изпрати василевсът десет хиляди войници и всички ще се дигнем. Сега никой не смее. Така е у нас тук, нека го знае и василевсът.
Зачуха се гласове:
— Така е… Никой не смее. Мокрия всичко завладя. Нека изпрати войска василевсът и…
Изправи се с целия си ръст боляринът Янкул Побит. Той не беше се променил много през последните близу двайсет години, само лицето му бе повехнало и се бе нашарило с бръчки и червени петна — кръвта се застояваше, види се, в тялото му, русите му, прави коси бяха избелели. Той беше вече към шейсетгодишен човек, но стоеше все така изправен с широките си рамена и дългия мускулест врат.
— Моето място не е тук, при вас — рече той със силния си глас, който сега бе издрезгавял може би поради възрастта му, а може би и от голямо вълнение.
Боляринът продължи:
— Аз никога не съм прекланял глава пред Самуила Мокри. Той привлече и подчини всички, аз не му се подчиних. И няма да му се подчиня, каквото и да прави с мене. Но аз няма да повикам срещу него чужда войска и няма да служа на чужд цар.
Янкул Побит огледа насядалите със сините си очи, които гледаха строго и тъжно:
— Трябва всеки от нас да знае, че чуждият цар няма да прати войската си за наше добро. Аз си отивам.
Той понечи да си излезе, но срещу него скочи Михаил Кукул:
— Аз те доведох тук, болярино Янкул Побит, и не очаквах да ме посрамиш пред тия люде, които сам ромейският василевс праща при нас за наше добро и спасение. Ти говориш с думи на Мокрия и на един ум си с него, пък казваш, че си негов най-голям враг.
