— Ти ме доведе тук с други думи, но аз не искам да стоя, дето не ми е мястото.
Надигна се шумна врява в стаята, а Янкул Побит дръпна вратата и си излезе. Николай Хрисилий го проследи с поглед, сетне се приведе към преправения слуга, който ги доведе, и му пошушна:
— Тръгвай след него! Той ще ни издаде. Не го оставяй да се отдалечи. И гледай без всякакъв шум да…
Преправеният слуга излезе на часа по следите на Побит. Вън боляринът се разправяше с пазача, който, изглежда, не искаше да го пусне, но после гласовете им утихнаха, чу се как скръцна малката вратичка. Преправеният слуга завари пазача тъкмо пред вратичката и изсъска в лицето му:
— Пусни ме, Тимотей!
Той излезе на улицата и се спусна по шума на стъпките на болярина, който бавно се отдалечаваше. Преправеният слуга скоро го настигна и нито помисли да го спира или заговорва — той го позна и в тъмнината по едрия му ръст. Наоколо не се долавяше никакъв признак на живот, само небето светлееше горе, между надвесените стрехи на смълчаните къщи от двете страни на тясната улица. Като чу стъпки близу зад себе си, Янкул Побит току се поизвърна, но в същия миг ромеецът заби в гърба му дълъг нож, сетне го измъкна и пак го заби в широкия гръб на болярина. Чу се само едно пресекнало изхлипване и Янкул Побит рухна на земята. Убиецът бе пронизал сърцето му още с първия си удар. Той не бързаше да се отдалечи, почака да види дали боляринът наистина е мъртъв.
Когато малко по-късно ромеецът се върна в стаята, той кимна само с очи на Николай Хрисилий и седна на мястото си. Изправил се бе да говори сега Теодор Хрисилий с голото си жълто лице, цяло набръчкано в дружелюбна, доброжелателска усмивка.
— …Ние имаме със Самуила Мокри своя сметка, а вие имате своя сметка. Нас ни свързва само това, че той е наш общ неприятел. Той е голям неприятел на ромейското царство и затова нашият василевс е готов да ви помогне и да тръгне срещу Мокри. Ние ще уговорим дума по дума всичко, което е нужно да се знае за нашия съюз, и на първо място, че щом унищожим силата на общия враг, войниците на василевса ще се върнат, откъдето са дошли, и вие ще си останете сами господари на вашето царство…
Постъпката на Янкул Побит бе смутила някои от българите тук, но приятният глас на Теодора Хрисилий скоро ги успокои. На тая скрита нощна среща се посочи и определи като бъдещ комит на Охридската област боляринът Михаил Кукул, каза се какво беше нужно още да се върши, за да се издирят и съберат всички врагове на Самуила Мокри, изрекоха се думи и на гневно върдушевление. На края в стаята останаха само Михаил Кукул и двамата Хрисилиевци. Теодор Хрисилий извади от пазвата си една кожена торбичка и я сложи пред болярина.
— Това е — каза все тъй приветливо усмихнат византиецът — видимата сила и подкрепа на негово свето царство василевса. Тук са двесте златици и на всяка е отпечатан образът на негова царска светост Василий Втори. Това е негов поздрав до тебе.
Михаил Кукул дълго се колеба, преди да посегне към кожената торбичка. Той дигна широко разтворени очи към ромееца и срещна неговия усмихнат, благ, насърчителен поглед. Боляринът не беше богат, а сега в сърцето му кипна и цялата омраза, която от дълги години изпитваше към Самуила. Той сграбчи с две ръце торбичката. Езикът му не изрече никаква дума.
Още рано на другата сутрин се разчу из целия град за убийството на болярина Янкул Побит. Намерили го бяха мъртъв на улицата ранни минувачи. Събрал се народ, принесли мъртвото тяло на болярина в голямата му къща. Побит беше сдържан, строг човек и се чудеха людете къде е ходил нощем. Чудеха се охридчани и за убийците му. Не бе убит боляринът за грабеж — убит бе на улицата и нищо не бе взето от него. И животът беше по-спокоен сега, след победата при Траянова врата. Нямаше никъде гонения, нападения, убийства. И никой не вярваше дори на ушите си, когато още същия ден започна да се мълви из града, че Побит е убит от люде на Самуила Мокри. Не искаше никой да вярва, но всички знаеха какъв-непримирим враг на Самуила беше Янкул Побит. Пак ли започваше тревожно време?
Така се случи, че същия този ден в Охрид пристигнаха цар Роман и великият войвода Самуил Мокри. Придружаваха ги неколцина от големите военачалници и едно отделение конници. Стече се целият град да ги гледа по улиците, където минаха. Не беше както някога, както доскоро, людете да поглеждат през рамо такива големци. Погледите на всички се насочваха най-напред към Самуила. Той яздеше на една стъпка след царя с къса горна дреха от обработена кожа, с прост кожен шлем и само украсената със злато дръжка на меча му беше някакъв знак за неговото големство.
От известно време Самуил искаше да внуши на царя да се премести в Охрид. Те бяха дошли сега пак по внушение и по желание на Самуила. Охрид беше най-големият град, най-силната крепост в тая част на царството, пък и в цялата западна половина на България. И беше най-хубавият български град на брега на Бялото езеро. Беше и на големия път от Драч до Солун и Цариград, който път идеше през морето чак от Рим. Охрид беше и най-милият град на Самуила, тук беше и неговият роден край. Като яздеха сега по охридските улици, той отправяше към царя все похвални думи за любимия град, за да спечели сърцето му и да изрази още един път своето голямо желание.
— Ето — сочеше той с ръка, седнал бодро на коня — виж, твое царство, каква широка стъгда, колко много улици излизат от нея. Виж и колко много народ, както в Преслав… И църквите са много, кажи го, на всяка улица по една и по две… И технитари има всякакви, и купци много…
Те се изкачиха по стръмната улица към вътрешната крепост, излязоха на широката поляна, където беше някогашната школа на отца Климента, а насреща се издигаха стените и кулите на вътрешния град. Наляво се виждаше огромното огледало на езерото, както и планините, които го ограждаха. Самуил поспря коня, поспря и царят своя кон, спря се зад тях и цялата им дружина. Тоя път великият войвода нищо не продума — остави да говори красивият простор наоколо, споменът за приснопаметния учител, високите назъбени стени и кули. Не Самуил, а цар Роман заговори тоя път.
— Хубаво — въздъхна той и продължи с тъничкия си, издрезгавял глас: — Истинско божие чудо. Езерото… като Мраморното море и Златния рог при Цариград…
— Те не са наши… Цариград и… — не се въздържа Самуил Мокри и добави: — А всичко това тук е наше. Един царски дворец тук би се издигнал величествено над цялата тази околност. Ще разчистим широко място за един дворец, ще разширим и крепостната стена.
Царят се усмихна угодливо:
— Аз видях какво си направил в Преспа. Строител добър си ти, велики войводо.
— Хубаво място е и Воден, и най-красно — продължаваше мисълта си Самуил, — но тоя град е истинска царска престолнина.
— А Преслав? — чу се глас зад тях.
Самуил бързо се извърна и разсеяно обхвана с поглед цялата дружина — не искаше да знае кой спомена това нме, но каза рязко:
— Охрид е не по-малко достоен град да бъде престолнина. Оттук започна спасението на царството ни…
Всички се умълчаха. Не продума нищо и царят. Вече всички знаеха, че един ден столица на България ще стане Охрид. Самуил Мокри се изказа докрай и нямаше да върне думата си. Мълчанието на царя се прие като негово одобрение, но и никога досега цар Роман не беше излязъл с нищо срещу волята на великия войвода.
Сега Самуил Мокри беше съвсем близу до вратите на своя дом и посочи с ръка широко разтворената порта на вътрешната крепост:
— Чакат ни там, твое царство…
Конниците начело с Царя и великия войвода минаха край главното областно управление и изпълниха двора на Самуиловата къща. Самуил Мокри въведе гостите си в трапезарията, която беше и най-голяма стая за гости в тоя дом, и прати да съобщят на жена му, както беше редно, щом Агата беше все още негова законна жена и стопанка на къщата. Тя се показа неочаквано бързо, придружена от децата си, от братята си и от главния слуга, който застана чинно до вратата. Всички бяха облечени празнично, Агата Самуилова и четирите й дъщери, дори и най-малката, бяха сложили на главите си също широки златни обръчи, както подобаваше на велики болярки. Агата се приближи тържествено, следвана от децата и братята си, поклони се дълбоко пред царя, доколкото беше възможно поради тлъстината на тялото й, поклониха се и другите в същото време, а тя, като се изправи отново, каза със същата тържественост на родния си ромейски език:
