— Добре дошъл в тоя дом, твое царство.
Цар Роман беше смутен и учуден от това приветствие на ромейски и тъкмо в дома на Самуила Мокри. Той побърза да отвърне по същия начин — понечи най-напред да приподигне с две ръце дълбоко поклонилата се домакиня, която беше всъщност и най-знатната дама в България; когато тя се изправи и без негова помощ, царят каза също като нея на ромейски език:
— Аз съм премного благодарен, високопочтена госпожо, за твоето милостиво гостоприемство.
Самуил беше много повече изненадан и учуден от тая неочаквана церемония. Жена му цяла се бе променила. Личеше нейната напрегнатост и възбудата й; тя наистина тържествуваше — неин гост беше сам царят. Агата премести приветлив, ласкав поглед и върху мъжа си. Беше му благодарна за тая радост да доведе той царя в дома й. Самуил и сега виждаше, че това й беше нужно, такъв живот й беше нужен, сред разкош и големство. Оттам бе започнала някога тяхната отчужденост. Сега тя, с тоя свой ласкав поглед, като че ли искаше да се върне при него, но той я виждаше далеко и още по-далеко от себе си. Дошли са братята й… Нека. Той позадържа погледа си върху по-младия, когото бе виждал някога като дете, но веднага го позна поради голямата му прилика с Агата. Двамата братя се приближиха към него, пристъпи и той да ги поздрави в дома си. Отблъсна го и тоя път угодливостта на по-стария, отблъсна го и студената надменност на по-младия. Той бързо ги остави и се приближи към децата си, които го гледаха отдалеко все още със страх, но сега и с възхищение; само пълните, розови устни на Мирослава се бяха поприсвили присмехулно. Агата навреме се бе разпоредила и за трапезата. Тя покани царя и сама седна от лявата му страна. От другата страна на царя седна Самуил. Прочете се молитва и царят пръв посегна да се храни. Сред сдържания шум на трапезата чуваха се само тихите, бързи стъпки на слугите, които шетаха наоколо. Чу се изеднаж гласът на Самуила:
— Радомире! Къде е твоят братовчед?
По лицето на Агата изби гъста червенина, непохватните й ръце с лъснати от мазнина нокти започнаха леко да треперят. Тя бе забранила тоя път на Ивана-Владислав да седне на трапезата заедно с царя и може би повече от угодничество към мъжа си. Забелязал смущението й, Самуил се извърна към един от слугите и личеше недоволството му:
— Кажи на племенника ми да дойде да се храни с нас.
Щом се показа Иван-Владислав на вратата, Самуил продължи:
— Поклони се на царя и на всички тия почтени наши гости и седни да се храниш.
Момчето се поклони към трапезата, после мина и застана точно срещу царя, поклони се още еднаж, поклони се вдясно и вляво. Обедът, едва що бе започнал и всички следяха движенията на Ароновия син. Той не се смути от чуждите погледи, отиде и седна спокойно, чинно на края на трапезата, дето беше обикновеното му място. Цар Роман се приведе към Агата и попита недосетливо:
— Кое е това момче?
Агата обърна смутен, уплашен поглед към мъжа си, а той изрече ясно и дори някак строго, сякаш се караше на жена си за неуместното й смущение, на царя също за неговото незнание:
— Това е Иван-Владислав, син на нещастния ми брат Арон.
С тия свои думи Самуил Мокри извеждаше пред лицето на царя племенника си, който бе спасен по милост от една смъртна присъда, изпълнена над цялото му семейство. Но Самуил не спря и дотук. Той продължи:
— Синът на моя брат има право да седи на тая трапеза, както и всяко мое дете. Моят бащин имот е и негов.
Царят поклати глава и продума разсеяно:
— Да, да…
Самуил живо дигна чашата си, насочи я към царя, после към другите си гости от двете страни на трапезата:
— Наздраве, царство ти, наздраве…
Предизвикан от жена си, той бе показал справедливост, но и голямо снизхождение към племенника. И бе дошло облекчение в сърцето му — там, дето беше все още нестихналата болка за злочестия недостоен брат, Иван-Владислав, невръстният още син Аронов, едва сега получи пълна милост. Лека, едвам видима руменина обагри бледите му бузи и с нищо друго не показа той своите мисли в тоя час.
Отдавна бе сложена вече последната гозба, сложени бяха и овощия, което беше знак за края на обеда. Време беше жените да напуснат трапезата, но те не биваше да стават преди царя или без негово позволение. Агата не бързаше — царското съседство й беше приятно. И гостите се бяха развеселили повече — виното и медовината бяха в изобилие. По цялата трапеза се чуваха разговори и смях. Най-често се чуваше гласът на войводата Добромир Постой, който повече от всички други обичаше да топи русите си мустаки в пълната чаша. И се чувствуваше по-свободен в тоя дом — женен беше за племенница на Самуилд Мокри, дъщеря на негова братовчедка. Добромир Постой беше шегобиец, разсмиваше цялата трапеза и сам се смееше повече от всички. Но беше и човек лукав и пресметлив, искаше остроумията му да се чуват по- далеко, да ги чуват и царят, и Самуил, и Агата, следеше ги с крадливи погледи дали се смееха на шегите му. Той искаше да им харесва.
Цар Роман отдавна бе престанал да яде и пие. Той лесно се насищаше, а когато се случеше да изяде два залъка повече, храната се застояваше в слабия му стомах. Не обичаше той и да пие, но сега, на трапезата на великия войвода, яде повече и пи повече, за да угоди на домакините; пресили се, камък тежеше под лъжичката му, гадеше му се. Самуил забеляза пребледнялото лице на царя, влагата, която бе избила по челото му:
— Да си полегнеш малко, царство ти, да си починеш…
— Да — отговори цар Роман с отпаднал глас. — Да бях полегнал малко…
— Веднага ще те заведа, царство ти — рече Самуил и почака пръв царят да стане, както беше според чинопочитанието.
Цар Роман се изправи. Поклони се леко вдясно и вляво с бледа, болезнена усмивка. Станаха и всички други, поклониха се на царя, иззвънтя катурната чаша.
Самуил Мокри изпроводи царя и пак се върна на трапезата.
Тук сега беше по-шумно, повечето от сътрапезниците стояха прави и бяха се разделили на групи. Самуил пристъпи към най-младите, обхвана през кръста две от щерките си. Личеше доброто му разположение.
— Весели ви виждам — рече той и потърси с поглед, другите си деца. — Радвам се и аз с вас… Радомире, яздиш ли всеки ден?
— Той нищо друго не прави. Цял мирише на кон и на кучета — побърза да отговори Мирослава, третата от Самуиловите щерки, която беше най-дръзка и с лукав блясък в черните си очи.
Гаврил-Радомир цял пламна, но не можа да намери думи за отговор.
— Така и трябва — рече пак Самуил. — Той е мъж. А ти, хубавице, миришеш на мускус.
Около тях се насъбраха и други от гостите. Там беше и Теодор Хрисилий, застанал пред всички, Виждаше се, беше със самочувствие на близък роднина и не се забави да се намеси в разговора между Самуила и децата му:
— Всеки с миризмата си, както и ние старите. — Сетне каза: — Но те всички крият от тебе едно голямо свое желание… ето и светлата госпожа, съпругата ти, моята сестра. Аз нели съм вуйчо, на мене всичко се казва — мило се усмихна той.
Самуил потърси с поглед най-напред жена си. Живият пръстен около него беше разтворен тъкмо по посоката, където беше тя — никой не би се обърнал с гръб към нея. Агата продължаваше да седи на мястото си на трапезата, неподвижна в разкошното си облекло, и, както изглеждаше, се бореше със следобедната си дрямка.
Гласът на по-стария й брат и като че ли още повече погледът на Самуила я стреснаха. Тя отвори широко очи и се ослуша. Чу се гласът на Самуила:
— Какво е това желание? Защо го криете от мене?
Децата не знаеха какво да отговорят, побърза да отговори пак Теодор Хрисилий:
— Те всички искат да видят Преспа… В тия хубави дни…
Агата се уплаши много от смелостта на своя брат, но с още по-голямо напрежение се ослуша да чуе какво ще отговори Самуил. Не беше се излъгал Теодор Хрисилий — не беше и трудно да се предугади едно
