петнайсет души. Великият войвода мълчаливо ги разгледа един след друг. Те бяха все боляри — и такива като Михаил Кукул, които бяха отказали да следват Самуила и открито бяха показали омраза против него, но имаше и такива, които го следваха и се наричаха негови приятели. Някакъв общ разговор бе прекъснал с влизането си Мокри — такава тишина тежеше в стаята. И много лица побледняха, когато влезе той. Виждаше Самуил, както и други път бе виждал, зъл огън все още тлееше скрит под сива пепел. Великият войвода прочете една и съща мисъл в очите на всички тия мъже, макар някои да го гледаха угодливо, покорно, с голям страх и дори с разкаяние. На същата мисъл искаше да отговори Самуил Мокри и се обърна към Михаила Кукул с тия думи:
— Янкул Побит беше лют мой враг, но тсй не беше враг на царството. Бог да упокои душата му. Ние ще се срещнем с него горе, пред лицето на небесния съдия, когато дойде и моят час.
Очите на Кукул горяха от омраза и безсилна ярост, но той не се реши да отговори на тия думи. Не издържа и с погледа си срещу погледа на Самуила. Намаляла бе силата на Михаил Кукул, откакто взе той ромейски пари.
Самуил искаше да узнае нещо повече около убийството на Побит. И след като отблъсна с тия свои думи всяко подозрение срещу себе си, той попита:
— Как е станало, убийството? Ограбен ли е мъртвият?
Отговориха едновременно няколко гласа:
— Не… Нищо не е взето от него… Ударен е в гърба с нож.
— Знае ли се къде е ходил тая нощ?
— Нищо не се знае. Никому не е казвал… — промърмори някой.
Освен Михаил Кукул никой друг не знаеше къде бе ходил мъртвият през нея нощ, но Кукул скри дори и погледа си. В стаята настъпи тишина. Самуил нищо повече не попита и не очакваше вече никакъв отговор от тия люде. Той пак ги изгледа един по един, сякаш да ги запомни, спря по-продължителен поглед само върху Кукул и си мислеше: „Врагове и съмнителни приятели. Змията само се е скрила в дупката си, главата на змията още не е смазана…“ Той излезе от стаята.
Глава III
Детето се роди малко преди да се раздени. Биляна заспа рано тая нощ в стаята си и спа спокойно докъм полунощ. Събуди я още първата болка, при все че дойде бързо и премина леко през утробата й. През последните дни младата жена беше все в очакване, та дори в съня си усети още първия знак. И пак първата й мисъл беше не за детето, което вече идваше, а за Самуила. Къде ли е той сега и ще се върне ли тъкмо днес, как ли ще я завари? От някое време лека тъга попритисваше сърцето й като студена, грапава длан. Струваше й се, че Самуил я избягваше, все се бавеше някъде, не бързаше да се върне при нея. Тя не издаваше с нищо тревогата и страха си, не искаше да си признае, да приеме дори и тая тъга, която напоследък измъчваше сърцето й. Тя си мислеше, че е по-добре Самуил да е по-далеч от нея тия дни, да не я вижда така погрозняла — с увиснал корем, виждаше и погрознялото си лице в металическото огледало, което й бе донесъл той отнякъде. Ала в същото време Биляна искаше той да е по-близу до нея, боеше се да стои сама със сляпата си леля сега, когато й предстоеше да роди първото си дете. Той сега не беше на война, а по цели дни и недели дори не идваше да я види. Когато биваше при нея, държеше се някак по- настрана, избягваше да я погледне. Не беше й казал ни една груба дума, беше както винаги и повече от всеки път загрижен за нея, но тя усещаше, че някаква сила го теглеше все по-далеч от нея. Беше й тъжно, ала Биляна с нищо не издаваше скритата си болка.
Не се мярваше насам напоследък и отец Емилиян, но младата жена сякаш го бе забравила. Той и преди рядко идваше сам при двете жени, сега пък и съвсем изчезна.
Биляна всичко си бе приготвила за раждането. Научи я сляпата й леля какво беше нужно за такъв случай. Самуил бе й казвал нееднаж да доведе на острова някоя опитна жена, но Биляна отказваше. Тя не искаше да знаят повече люде за предстоящото раждане и я залъгваше някаква мисъл да го скрие от другите, да скрие после и детето от чужди погледи. Знаеше, че не ще бъде така, че не може и да бъде така, но го искаше и гледаше поне засега да отстрани от себе си всеки чужд човек. Приготви чисти дрехи за детето и за себе си, приготви й едно остро ножче, а със сляпата леля, след като бяха плели толкова дълго рьбарски мрежи, сплетоха и една детска люлка от върбови клонки. Биляна грижливо ги обели, за да бъдат по-чисти, сложи ги да киснат във вода, за да се плетат по-добре. Опита се тя и да поукраси детските дрешки, също и люлката, доколкото умееше и както я караше непрестанната радост за детето, която туптеше в гърдите заедно със сърцето й. Но най-много се грижеше тя дрешките да бъдат меки и топли.
Като зачестиха болките, в нея изчезна всичко друго, забрави тя дори и Самуила. Болките обладаха, изпълниха цялото й тяло. Тя ги следеше вътре в себе си, пресрещаше ги, като да бяха живи, стискаше очи и зъби, докато преминаха през нея, и после поемаше дъх, събираше сили за следващия пристъп. Тя не мислеше сега за Самуила, не мислеше за нищо, освен за тия редовно и все по-често повтарящи се болки, които като някаква оживяла сила в нея отделяха детето от тялото й, тласкаха го навън. И все пак, струваше й се, че трябваше да се държи сега пред някого именно така — да не стене, да не вика, да посреща болките храбро и да не повреди някак детето, когато дойде. Не можеше да спре само обилната вода, която течеше от всяка пора на кожата й, мокреше косата й, лицето. И тоя трепет на сърцето, когато болките отново се връщаха…
Когато най-сетне детето дойде, стори й се, че всичко бе минало много бързо. Тя се зае ловко, похватно за всичко, което беше нужно, след като усети между нозете си малкото живо тяло. После чу гласа на леля си, огледа се, видя стаята и светилника, който светеше ярко наблизу. Да, всичко се бе свършило. Тя се приведе към детето, което плачеше с разтворена беззъба устица. Момче! А Самуил беше все там, във всяка нейна мисъл, както винаги. Биляна не спомена името му, ала тъкмо към него бе отправила тая своя мисъл и дума: момче. Усмивка озари бледото й, влажно лице. Сляпата жена подвикна иззад вратата:
— Чувам гласа му, чувам… Дойде ли вече… Ами отвори ми, Биляно, що си залостила вратата!
— Почакай малко.
— Момче ли е, а? Така ми се чува…
— Момче.
— О, о, как ще се радва войникът, баща му!
Биляна бе затворила вратата на стаята си с дървената заключалка още щом почнаха родилните болки — да не влиза никой, да бъде сама и най-вече да не би да влезе Самуил, да я види…
Когато отвори на леля си, детето беше вече повито.
— Не мога да го видя, щерко — каза сляпата с тъга. — А ти сега легни, аз ще ти дам, каквото ти е нужно. Все мога.
— Добре, тетко. Но върви и ти да поспиш, рано е още, тъмно. Мене нищо не ми е нужно.
Старата жена излезе. Биляна се огледа да не би да е забравила нещо, което трябваше да свърши, сетне пристъпи с отмалели нозе и легна на леглото близу до люлката, притегли върху себе си вълнената покривка. Новороденото бе притихнало в пелените си, бързо притихна и нейното тяло и душата й в приятно облекчение, в безболезнена умора. Така олеква и свободно отскача във въздуха клончето, от което се откъсва зрелият плод. Биляна забеляза, че в треперливата светлина на светилника започнаха да се открояват все по-ясно прозорците на стаята й. Съмваше се, а днес може би ще дойде Самуил… Но като си помисли сега за Самуила, тя забеляза, че мисълта й като че ли беше раздвоена. Един лъч от мисълта й за любимия се отделяше и се насочваше към детето в люлката. То беше пак една и съща мисъл, но беше раздвоена. Тя не искаше да бъде така, детето още нямаше определен образ в съзнанието й, но ето във всяка нейна мисъл за Самуила беше и то, новороденото. Тя си мислеше как ще влезе той в стаята, как ще погледне люлката, нея. Притихналото й сърце пак затуптя по-бързо, препълнено с радостна тревога, с неясен страх и неясни надежди. Не беше се зарадвал той много, когато на времето му призна, че е бременна, а как ще приеме сега детето? Тя искаше той да се зарадва. Детето се бе откъснало от самото й сърце, то беше нейно, то беше тяхно. Биляна лежа дълго, после стана да угаси светилника. Слънцето надничаше вече в прозорците й. Вън някъде пред къщата се чу гласът на отец Емилиян — тих, но напрегнат, дори тревожен:
— Какво става у вас? Виждам прозорците светят цяла нощ…
— Роди ни се момче — чу се и гласът на сляпата.
