Настана мълчание, сетне заговори пак отецът:
— Трябва да го кръстим още тия дни.
— Те си знаят: майка му… баща му.
— Баща му… кога ли ще дойде той? С новороденото е грехът и само кръщението ще го очисти.
Сляпата жена нищо не отговори. Не се чу повече и гласът на монаха.
Самуил Мокри се отдели от дружината на царя, която продължи за Обител, а той зави по пътя за Преспа, следван само от Радоя. Докато бяха в Охрид заедно с царя, Радой нямаше възможност да се изприкаже — Самуил беше все далеко от него; сега едва дочака да се отдалечат малко от царската дружина, сбута коня си да бъде по-близу, и започна. Нетърпението му беше голямо, но слугата и сега не можеше да надвие тежината на езика си. Самуил едва го дочуваше, едва долавяше по някоя дума — слугата не беше изучил нищо по-ново в Охрид, повтаряше познати неща, познати намеци против цар Роман, когото не можеше да понася редом с господаря си, а сега се нахвърли и срещу двамата Хрисилиевци.
— Ти, го-господарю, трябва да ги изгониш от Охрид, от къщата си… Не са дошли те за добро и от голяма любов към те-тебе, пък и към сестра си, господарката.
Самуил бе свикнал да чува гласа му, когато биваха сами, успокояваше го тоя глас много пъти, внушаваше му някакво чувство на сигурност, на безгрижие.
Към насрещния край на долината, през която яздеха двамата конници, светлееха в далечината водите на голямото Преспанско езеро. Петринската планина оставаше вдясно и все по-назад, докато напред, от двете страни на езерните води, се издигаха, все по-високи нататък, тъмномодри, сини или дори бледосинкави, стръмнините на Баба и, още по-далеко насреща, на Галичица. Пътят скоро излезе от долината и заизвива по източното крайбрежие на Голямото езеро ту по-близу, ту по-далеч от брега, някъде пък и по самия бряг. Отраженията на двамата конници често се появяваха по гладката повърхност на водата край брега и дълго пътуваха заедно с тях. Гористи или пък съвсем голи каменисти стръмнини се спущаха и направо в езерото. Пътят лъкатушеше ту между дъбови или букови дънери, ту край сиви или синкави скали, през долища и сипеи. По водата се виждаха рибарски чунове, но повечето от селцата тук се гушеха из диплите на планините, дето людете са намерили педя земица, за да закрепят хижите си. На брега се виждаха само по няколко дълбоко забити кола, о които рибарите връзваха чуновете си след лов. Но имаше тук човешки жилища, които стърчаха на дебели колове в самата вода. Дето е храната на човека, там някъде наблизу е и хижата му, ала тук не се срещаха много люде и човешки жилища между водата и каменистите стръмнини. Едва по-надолу, където Голямото и Малкото езеро вече се разделяха, се бяха струпали по- наблизу селца и най-голямото мужду тях — Герман.
Когато Самуил Мокри зави с коня си по пътя, който минаваше по тесния песъчлив провлак между двете езера, вече се свечеряваше. Слънцето се бе скрило зад Суха гора, пламтяха в слънчев блясък само високите планински върхове, сияеше, бледосиньо и ведрото септемврийско небе, ала долу водите от двете страни на провлака вече тъмнееха. Откъм планините на север и запад пълзяха насам широки сенки, остър ветрец набираше на ситни бръчки водната шир.
— Ко-корен пуснахме на седлата днес — каза вече сърдито Радой. — Откога още яздим…
Той бе бъбрил едва ли не през цялото време, но Самуил тоя път като че ли съвсем бе оглушал. Не отговори нищо и сега. Откакто се получи вестта за бунтовете в ромейската империя, неговите мисли бяха насочени все нататък. Нужно беше да се провери докъде стигаха новите размирици в империята — може би отново настъпваше сгодно време за него и за всичките му планове. С всеки удар на сърцето му все по-силно се разгаряше в него същата оная сила, която отнемаше съня от очите му, която пораждаше в мозъка му дръзки мисли и кроежи, хвърляше го върху седлото на коня, тласкаше го по пътищата, не му даваше покой ни денем, ни нощем. Не останяше на спокойствие Самуил Мокри и всички, които бяха по-близу и по-далеч от него, не оставяше на спокойствие и целия български народ. Не беше време за мир и покой, не беше време. Още в Охрид се реши да се събира войска по цялото царство. Самуил подхвана войводите, които бяха там, подхвана и царя, макар да не очакваше нищо от него — нужна му беше само неговата царска благословия, която впрочем цар Роман никога не отказваше. С нужните думи и по подобаващ начин Мокри изпрати царя във Воден, който град и сега беше средище на България, за да бъде българският цар на мястото си в тоя час. Изпрати с него и хитроумния Димитри Полемарх, също и храбрия Илица, да бъдат те по-близо до царя сега, когато бяха по-нужни от всякога и ум, и храброст. Иваца той изпрати в Девол и когато другите тръгнаха от Охрид на изток, деволският войвода тръгна на запад, да подготвя събирането на войската по тоя край на държавата. Така ще бъде навсякъде. И пак Самуил Мокри вземаше всичко на своите плещи, вземаше в ума и сърцето си грижата за цялата държава, за това, което трябваше да се предприеме, което трябваше да стане в по-близки и по-далечни дни.
Сега в България имаше мъже, на които би могъл здраво да се опре и по-здраво, отколкото някога на родните си братя — Ивац, Илица, Кракра, Никулица, Несторица, но той искаше да бъде навсякъде, да види всичко с очите си, да докосне с ръцете си. Това беше някаква неутолима жажда на сърцето му.
Час по час през тревожните му мисли, които го водеха ту към ромейските предели, ту по разни краища на царството, при един или друг от българските войводи и боляри, дори и при някои от най-простите му войници, за които си спомняше, преминаваше бързо или се застояваше за някое време образът на Биляна. Той никога не беше успявал да прогони младата жена от мислите си и нито бе пожелавал това. Ала откакто му призна тя, че е бременна и откакто бременността й започна да личи, той се държеше по-настрана от нея. Тя бе погрозняла, но не грозотата й го отблъскваше, а някаква смътна боязън. Той и сега бързаше не най- много заради нея към своя любим остров, макар да го водеше нататък и мисълта, че ще я види.
Конниците скочиха от конете си пред голямата каменна врата, която се издигаше на брега на Малкото езеро, тъкмо срещу острова. Стражата поздрави великия войвода с оръжието си. Дотичаха коняри и отведоха конете в една конюшня наблизу. По широки каменни стъпала се слизаше до водата на езерото, дето чакаше чун с двама веслари. Великият войвода и слугата му влязоха в чуна, който на часа потегли за острова. Там гората бе разчистена още по-нашироко и бе израснал вече цял град. От също тъй широки каменни стъпала, които бяха вкопани в скалистия бряг на острова, започваше улица, постлана с едри камъни. От двете й страни се издигаха по няколко неголеми сгради, а на горния й край се отваряше стъгда. Оттам започваха други три улици но беше очертано само началото им. Между две от тях се издигаше новият дсм на Самуила Мокри. Насреща, сред доста широко място, се виждаше малка църква, изградена с грубо дялани камъни, а до нея беше прилепена съвсем малка хижа. В началото на друга от тия улици стърчеше голяма двукатна сграда с прозорци и врати, които зееха празни — сградата не беше довършена. Имаше вече и люде доста по улиците на тоя нов град — бойници, и всякакви стражи и пазачи, виждаха се също технитари с кожени престилки, с разни уреди в ръцете си, а най-голям шум и говор се чуваше по работилниците и по две сгради, които едва сега се строеха.
Тукашният дом на Самуила беше почти празен и някак без душа, без топлина. В него нямаше нито една жена. Беше голяма и здрава сграда, строена с широка ръка и тънък вкус, със сдържани, почти строги, но богати украси от разноцветни мрамори, стъкла, благородно дърво, желязо, мед, сребро, злато, скъпоценни камъни. Но имаше немного още недовършени неща, други още и незапочнати. Няколко малки дружини технитари, живописци и резбари все още работеха и по двата ката, но повече по украсите. Завършени бяха напълно и наредени само няколко стаи.
Едва-щр бе влязъл великият войвода в дома си, дойдоха да му съобщят, че иска да го види отец Емилиян. Великият войвода каза:
— Запалете светлина.
Стаите се бяха изпълнили със здрач, който бързо се сгъстяваше. От прага се чу гласът на монаха:
— Светлина… да. — Той не се доизказа, а продължи: — Приветствувам те в дома ти, велики войводо. Моля за прошка, може би трябваше да почакам, но аз само за малко…
Той се извърна към слугата, чакаше го да си излезе.
— Говори, отче — каза Самуил, щом останаха сами.
Отец Емилиян постоя един миг с приведени очи и рече, без да се помръдне:
— Роди ти се син.
Самуил трепна, като че ли не бе очаквал такава вест, и попита това, което само дрйде на езика му:
— Кога?
— Миналата нощ — отговори отецът с равен глас. После добави: — Дойдох да те помоля да ми
