общо желание в семейството на Самуила Мокри, едно общо в голямо любопитство към тайнствения живот на острова в малкото Преспанско езеро. Ала кой би се решил да изкаже пред Самуила такова желание? Двамата Хрисилиевци искаха на всяка цена да проникнат в Преспа и Теодор Хрисилий се реши да използува децата на Самуила. Великият войвода каза в доброто си разположение:
— Може. Защо не? Хубаво е там, на острова. — Той попритисна двете си щерки, както ги бе обхванал, и добавя: — Не съм се сетил да ви заведа. Там, в Преспа, беше Биляна, но тя живееше в своята малка къща на другия край на острова. Да, Самуил Мокри межеше да покаже на децата си новия град, който строеше на големия остров и по другите острови в двете Преспански езера. Някаква далечна, неясна мисъл пробягна в ума на великия войвода и той спря разсеян поглед върху разголеното бледо лице на по-стария си щурей, ала не можа да задържи тая своя мисъл и в съзнанието му остана само една сянка на колебливо подозрение, която също бързо изчезна.
В трапезарията влезе челникът на вътрешната крепост и се спря изпънат до вратата. Никой не му обърна внимание и той каза високо:
— Светли войводо… току-що пристигна вестител от Преспа.
Самуил Мокри бързо пристъпи към него:
— Къде е той? Въведи го веднага.
Челникът като че ли не го чу за вестителя и продължи с позатихнал глас:
— Снощи са убили болярина Янкул Побит.
Самуил трепна изненадан:
— Кой го убил?
— Никой не знае. Ударен е с нож в гърба. На улицата.
— Ограбили ли са го?
— Не. Нищо не са взели от него.
— Защо не ми казахте досега?
— Ти беше на трапезата, велики войводо, а за такъв човек…
Самуил спря с ръка излишните думи на челника и каза:
— Въведи вестителя.
Челникът излезе и се върна с вестителя. Великият войвода попита:
— Какви вести ми носиш? Да влезем някъде, ако е нужно да сме сами.
Вестителят мълчаливо му подаде свитък. Самуил се приближи до един прозорец и разгъна свитъка с бързите си сухи пръсти. Там бяха написани следните няколко реда: „Получи се известие от Цариград, че Варда Фока и Евстатий Малеин са започнали бунт против императора Василия. Недоволството против Василия се надигало все по-голямо и голям смут бил в Цариград. Написа дияк Шиндил.“ Великият войвода прочете още един път тия няколко реда. Мнозина се взираха от по-близу или от по-далеч в лицето му и шумът в трапезарията затихваше. Самуил нави отново свитъка, мушна го в широкия си колан и нищо не каза. Като се обърна пак към гостите си, всички видяха, че лицето му бе леко побледняло, но сякаш беше озарено от някаква светлина. Не сваляха от него погледи и двамата Хрисилиевци. Самуил мина между гостите и като се поспираше тук и там, поведе след себе си войводите Ивац, Димитра Полемарх и Симеона Илица с едни и същи думи:
— Да идем за малко в моята стая…
Добромира Постоя не повика.
Стаята на Самуила беше малка и бедно наредена — виждаха се там няколко дървени стола, тясно легло в единия ъгъл, насреща зееше огнище. Никой не беше влизал тук скоро, леглото отдавна не беше покътвано, плътно затворен беше и единственият прозорец с прашни, цветни стъкла. Четиримата мъже насядаха, шумът от тежките им стъпки по каменния под затихна. Самуил Мокри спря редом върху всекиго от другарите си напрегнат поглед, все същата светлина озаряваше лицето му. Той не бързаше да им съобщи радостната вест, за да бъде радостта им по-голяма. После дръпна свитъка от колана си и мълчаливо го подаде на Илица, който беше най-младият между четиримата:
— Прочети да чуем.
Когато известието за бунта във Византия бе прочетено, Самуил рече:
— Ще пратя люде да видят още по-добре какво става там. Недоволства и бунтове срещу Василия винаги, е имало, ето и сега. Може пак да е дошло време да поработим за себе си. Няма почивка за нас, Ивац, братко мой.
Ивац мълчаливо поклати кръглата си глава, която изглеждаше още по-едра поради дребното му сухо тяло с тесни, отпуснати рамена. Но той имаше остър поглед, изпод гъсти черни вежди, пълен със светлина, с мисъл, и колкото да беше скъп на думи, Самуил искаше да чуе най-напред неговата дума. Ивац даде знак, показа що мисли: Да. Няма време за почивка. Вместо него заговори Полемарх, без да го канят; той беше изкусен във всяко нещо, сладкодумен и никога не пропущаше случай да покаже и острия си ум, и сладкодумието си. Имаше той и приятен глас, та всеки обичаше да го чуе. Заслушаха се в гласа му и сега тия трима мъже:
— Да поработим за себе си, светли войводо… Но къде да поработим? Вътре ли в нашето царство, или навън, срещу ромеите. Вие знаете, има много нещо да се върши и вътре в царството ни, докато Василий потушава бунтове и настане спокойно време за нас. Злото още тлее в нашето царство, колкото и да е омаломощено. Мисля си аз: кой ли е убил Янкула Побит?
Самуил Мокри махна нетърпеливо с ръка:
— Кой казва, че като се работи за царство, да се работи само на едно място! Но ние не ще имаме никога спокойно време да работим вътре в царството, докато ни дебне и застрашава отвън смъртна опасност. Ромеите са и пред нас, и зад гърба ни. Солун е вражи стан току пред вратите на царството ни. Зад нас е Драч — ромейска бойница в гърба ни.
Великият войвода млъкна, сякаш и сам заслушан в думите си; пъстрите му очи горяха втренчени някъде и неподвижни. Чу се пак приятният глас на Димитрия Полемар:
— Ти не споменаваш Цариград, светли войводо…
Самуил Мокри продължи все същата своя мисъл:
— Ще израсне могъщ и народът ни, който ще създаде царството си. Така ще излекува той всичките си язви. Като работим за могъществото на царството ни, ще работим добре навсякъде, дето е нужно. Ще расте и нашата мощ с неговата. И моята, и твоята, Полемархий, и на последния свинар. Така виждам аз целия наш живот.
Ние ще растем с победите си, както се принизихме до мине. Още преди да скочи великият войвода от коня, спуснаха се неколцина да хванат юздата, но там бяха вече и войниците му. Самуил се изкачи по високата каменна стълба, следван от челника, и нямаше защо да пита къде беше мъртвото тяло: плач и задавени стенания идеха откъм вътрешността на къщата, чуваха се ясно, колкото и да бяха тихи. Те доведоха Самуила пред неподвижното тяло на Янкул Побит. Когато великият войвода влезе в стаята, плачът и стенанията съвсем затихнаха. Янкул Побит лежеше на нисък одър, облечен в тежко болярско рухо, и само лицето му беше побеляло, изпито до костите чак — през раната бе изтекла всичката му кръв. Край стените наоколо бяха насядали жени и щом влезе великият войвода, всички се изправиха, макар и някои неохотно — види се, близки роднини на мъртвия. Понечиха да станат с уплашени очи и трите тъжачки, които бяха доведени, за да разказват през плач и вопли за живота и добрите дела на болярина. Те бяха най- изкусните тъжачки в Охрид, изреждаха цели песни и скръбта им изглеждаше истинска, макар с това да изкарваха прехраната си. Не се помръдна от мястото си само съпругата на убития. Самуил я виждаше за пръв път. Тя седеше неподвижна на ниско столче до главата на мъжа си; беше дребна жена, цяла загубена в диплите на болярското рухо, лицето й беше засенчено от тъмномораво покривало, което падаше и върху присвитите й рамена. Самуил се поклони мълком към нея, сетне посегна и взе от ръката на челника голяма восъчна свещ, запали я от друга една свещ и я залепи на определено място над главата на умрелия. Прекръсти се той и се поклони дълбоко пред мъртвото тяло, прекръсти се още еднаж и още еднаж. Трите тъжачки отново подеха своите прощални песни и стенания сякаш заради него, който бе дошъл да се прости с умрелия. Самуил пак се поклони към вдовицата и излезе от стаята.
В мрачния ходник вън го посрещна стар слуга и тихо каза, като посочи една врата насреща:
— Тук, болярино, тук са близките…
Самуил влезе и първият, когото видя в стаята, беше Михаил Кукул. Тук имаше и други люде, може би до
