Димитър Талев
Пепеляшка и царският син
Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното зт своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии, как изпърво са живеели и прекарвали. За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи за своя род и език…
Глава I
В Охрид неочаквано пристигнаха Теодор и Николай Хрисилиевци, двамата братя на Агата Самуилова. Пристигнаха с коне и с четирима слуги по стария път от Драч. Минаха през града със затворени, надменни лица и караха конете си самоуверено — знаеха къде отиват, и кого ще срещнат. Личеше отдалеко, че са ромеи — по облеклото им, по облеклото на слугите им, по цялата им външност. Дори и косите на всички тия люде бяха подрязани по друг, ромейски начин, но като че ли ги отделяше и някаква невидима стена от околния свят. Охридчани ги гледаха с любопитство, спираха се да ги погледат. Ромеите бяха без оръжие, но се виждаше, че двамата Хрисилиеви синове бяха знатни мъже. Слугите им караха и няколко коне, натоварени с обковани ковчези, с пълни врещи и кози мехове. Някои охридчани познаха Теодора Хрисилия, който и преди бе идвал в Охрид.
Двамата Хрисилиевци се изкачиха горе, във вътрешната крепост, спряха се пред областното управление. Излезе един от писарите, загледа се в тях навъсен, но Теодор Хрисилий го изпревари:
— Ние сме братя на съпругата на великия войвода Самуил Мокри. Идем от Драч.
Писарят не разбираше езика му, изблещи срещу него очи и току се обърна, влезе наново в управлението. Малко по-късно той се върна с друг един от писарите, който знаеше езика на ромеите. Теодор Хрисилий повтори думите си и попита небрежно:
— В града ли е великият войвода?
— Великият войвода не е в града — отвърна като ехо писарят и добави услужливо: — Великият войвода живее повече в Преспа.
Теодор Хрисилий мълчаливо дръпна юздата на коня си, последва го и по-младият му брат, последваха го също и слугите им. Братята се бяха явили в управлението, попитали бяха за великия войвода, което трябваше да направят като чужденци и роднини, и обърнаха гръб на двамата писари. Те знаеха добре своя път, но не искаха да предизвикват подозрения.
В двора на вътрешната крепост се издигаше и градската къща на Самуил Мокри, която беше оградена с втора стена и имаше своя порта. Двамата ромеи подкараха конете си нататък. Слънцето бе вече залязло и те трябваше да чукат на затворената порта на войводския дом.
Агата Самуилова посрещна братята си направо в трапезарията. Доведе и децата да видят вуйчовците си, да вечерят с тях. Преди да насядат домакините и гостите на трапезата, слуги донесоха два ковчега и ги сложиха сред стаята. Теодор Хрисилий направи знак на слугите да излязат и се обърна към сина Самуилов, към щерките му:
— Приближете се. Донесете и светлина по-близу.
Двете по-големи Самуилови щерки, Рипсимия и Теодора-Косара, взеха по един светилник и се приближиха. Приближиха се и другите две момичета, пристъпи също, и Гаврил-Радомир, като подкани с рязко кимване на едрата си руса глава и Ивана-Владислав, който бе застанал по-далеко от всички. Двамата Хрисилиевци като че ли чак сега забелязаха Ароновия син и се спогледаха за миг. Пристъпи най-сетне и Агата; лицето й едва се бе поразведрило от една неопределена усмивка, а може би и от любопитство. Тя се бе зарадвала много на двамата неочаквани гости и бе поплакала от сърце на рамото на единия, както и на рамото на другия. Теодор, по-старият брат, отвори един след друг ковчезите и поднесе най-напред на сестра си много дарове. Поднесе той хубави дарове и на всяко от децата — скъпи източни платове, благоухания и накити, на момичетата, оръжия и воинско облекло на Гаврила-Радомир. Отдели той няколко от тия вещи и за Ивана-Владислава, като прикри ловко и незабелязано, че едва сега решаваше, с какво да надари Ароновия син. Двамата Хрисилиеви синове, тръгвайки насам, не бяха се сетили, че в дома на Самуила Мокри сега живееше и Иван Владислав, който бе останал единствен жив от семейството на Арона Мокри.
На трапезата Агата сложи братята от двете си страни. На дясната страна на Теодора Хрисилия седна Гаврил-Радомир, а до Николай Хрисилий, на лявата страна на трапезата, седна най-голямата Самуилова щерка Рипсимия. Другите деца насядаха по местата си според пола и своята възраст. На последното място на тая семейна трапеза седна Иван-Владислав. Откакто бе дошъл в чичовия си дом, синът Аронов сядаше винаги на последното място. Агата не го прие нито като член на семейството, нито като знатен гост, а го сложи на края на трапезата си — да знае той, че бе прибран в той дом по милост.
Тая вечер тя за пръв път от дълго време се посъживи и видимо се вълнуваше, седнала между двамата си братя. Не беше ги виждала отдавна и някъде в сърцето си ги чувствуваше някак по-близки и от своите деца. Те бяха жива, видима връзка с някогашния й живот в бащиния дом, с родния й край. Те я върнаха към някогашния й живот, разбудиха сърцето й, просветлиха засенчената й памет. Дори и децата забелязаха съживяването й, на първо място Иван-Владислав, който не пропущаше нищо от погледа си.
По-любезен към сестра си беше по-старият брат. Той все й услужваше при яденето, на няколко пъти взе храната от ръцете на слугите и сам я поднесе на Агата. През цялото време й разказваше новини от къщи, припомни й случки от някогашния им живот. Агата го слушаше жадно, дори забравяше да се храни и ту очите й се премрежваха от сълзи, ту се смееше с тих, ситен, сладък смях, а двойната й гуша, та и цялата й снага се люлееше като пълен мях. Гледайки я, децата също се засмиваха, макар да им бяха чужди причините за нейната голяма радост.
Когато двамата Хрисилиевци останаха сами със сестра си след вечеря, Николай Хрисилий се обърна към Агата и рече с равен глас, негли заплаха прозвуча в думите му:
— Надявам се, че не си забравила своя василевс. Не си забравила, че си ромейка. Че си дъщеря на Йоана Хрисилия, протевон на Драч.
Очите на Агата се разтвориха още по-широко и сега изразяваха смущение, уплаха. Тя тихо промълви:
— Не… Не съм забравила.
Теодор Хрисилий седна от другата й страна, благочестиво сплете сухите си бели ръце и като че ли искаше само да успокои сестра си:
— Да, ти не си забравила, разбира се. Нима с тоя див варварин… Ние сме дошли да ти помогнем. А той наистина е много опасен За нас всички, за василевса също, за империята ни, сестро.
— Какво мога да направя аз… — промълви Агата, като се обръщаше ту към единия, ту към другия си брат.
После неочаквано бързо цяла се извърна към по-стария, разперила разтреперани пръсти: — Той е страшен! Уби братовчеда ни… Ами той уби родния си брат!
— Не се тревожи, не се тревожи — дигна към нея Теодор Хрисилий и двете си ръце, размаха ги успокоително. — Не се искат от тебе невъзможни неща. Ти трябва да заемеш мястото, което ти се пада като негова съпруга. Нищо повече. Ти си се уплашила от него, отказала си се от всичко, а той пред очите ти с незаконна жена… Ще поискаш своето, нищо повече не е нужно.
— Не, не — поклати рязко глава по-младият. — Ти не бива да я заблуждаваш. Да заеме своето място, разбира се. Но като застане толкова близу до Мокрия, трябва да бъде полезна и на империята.
— Е, то се разбира само по себе си — дигна Теодор Хрисилий високо тънките си вежди, та челото му цяло се набръчка. — Тя, като е толкова близу до него, ще знае всичко за него. А което знае тя, ще знаем и ние, ще знае и василевсът. Нели, сестро?
— Но, как… Аз… — продума колебливо Агата Самуилова.
— Е, е… Нищо страшно — усмихна се Теодор Хрисилий. — Ние ще бъдем все някъде близу до тебе. Ние
