ала много нещо се заграби и не по закона и по правото на победителя. Проля се и кръв между грабители и такива, които се опитваха да запазят имота си. Отвличани биваха също много жени и скривани по войнишките шатри и станове, а имаше и такива, които изпратиха млади жени по домовете си на север, да ги чакат там, докато се върнат. Голяма алчност показаха както простите войници, така и началниците, които имаха и повече власт да вземат и избират, да товарят и изпращат. Дори и племенникът на великия войвода Иван-Владислав изпрати в Охрид три големи ковчега, пълни догоре със скъпи платове, съдове и украси. Никой не се решаваше да му попречи, а чичо му Самуил Мокри не можеше и да помисли, че невръстният още младеж събираше вече богатство. През тия месеци, докато българската войска стоя в Тесалия и Епир, се завързаха много дружби и, то се знае, най-вече между своите, между еднокръвните славяни, станаха и женитби, сродявания, ала през цялото време не престанаха и стенанията, плачовете, проклятията на ограбваните и насилваните. Стигаха те често и до ушите на Самуила; идваха при него да се оплакват ограбвани и насилвани ромеи, власи и арбанаси, та и свои, български славяни от местните. Великият войвода беше на два огъня между тях и войвката си. Съдиите съдеха, губителите окачваха по дървесата убийци и грабители, режеха носове и ръце, удряха огнени печати, както беше според законите за кражбите и насилията, но Самуил Мокри не можеше да се обърне едва ли не срещу цялата си войска и беше като между два силни огъня…
Настъпи нова пролет. Над долините на Пиней и Бистрица прелетяха от юг безбройни птичи ята, полята се раззелениха бързо, по линиите и кипарисите се показаха млади светлозелени клонки. Войниците и много от местните люде бяха се сдушили, събираха се, сядаха заедно да се хранят, излизаха и на хоро заедно в празнични дни, българите кривяха език да говорят на ромейски и арбанашки. По нивите и лозята излизаха работници всеки ден, а войската мързелуваше, приличаше се като хилядоглав змей на южното слънце, сита, доволна и могъща. Но това не продължи много.
Щом преминаха пролетните дъждове и времето улегна, излезе войводска повеля всички полкове да се съсредоточат в околностите на град Бутрот, също и в самия град на брега на Синьото море. Само най- близките помощници на Самуила Мокри знаеха какво целеше той с това раздвижване на войската, а всички други се чудеха, мърмореха недоволни — какво ще търси такава голяма войска по тая посока към морето! Оставени бяха по пет стотици войска в Лариса и Стаг, да държат българската власт в тая страна, държеше се също и обсадата на Сервия и Верея, а цялата друга войска мина лрез Епир и излезе на западния морски бряг. Тук войската се държеше само три-четири дни, докато се събраха всички полкове, и Самуил Мокри веднага я поведе право на север, по големия път за Главиница и Драч. Войниците пак не знаеха накъде вървят. Пътят се извиваше все близу до морския бряг, пред очите им много пъти се разкриваше морската шир, тъмномодра или ясносиня като самото небе, но чужда, тайнствена и страшна — войниците я попоглеждаха с недоверие, с враждебно любопитство. Иначе тия места влизаха в границите на българското царство още от времето на Бориса и Симеона, българските славяни тук бяха много, много бяха и арбанасите, но те повечето живееха по планините със стадата си. Войската се спря за по-дълга почивка в Главиница — град голям и силна твърдина на тоя път, където някога се бе подвизавал учителят Климент и където се намираше една от големите църкви на цар Бориса. Самуил Мокри впрочем и тук се задържа само няколко дни.
За къде бързаше толкова великият войвода? Като излезе войската от Главиница и премина реката Девол, всички мислеха, че ще завие надясно, към град Девол, или ще гони големия път за Охрид. Войниците на Ивац, които бяха повечето от тия места, се радваха, че се връщаха в родния си край, и се надяваха, че дългият път за тях се свършваше. Ала Самуил Мокри поведе войската си пак право на север и сега още по- бързо. Преходите бяха по-дълги, почивките по-къси, началниците станаха по-строги и не даваха на войниците да се бавят, да се отклоняват от пътя. Когато войската излезе на големия път от Драч за Солун и Цариград и зави по посока към Драч, вече на всички стана ясно накъде вървяха. Самуил водеше войската си към Драч и скоро навлезе в земята около тоя град, която спадаше към ромейските земи. Близу беше и самият град.
Не излезе никой от ромейска страна да спре чуждата войска, която бе преминала границата. Така беше до самите стени на Драч. Когато стигнаха българите до града, портите му бяха затворени, мостовете по дълбоките ровове бяха дигнати, между зъберите по високите крепостни стени и кули се бе струпал много народ и колкото бяха войниците, не бяха по-малко там и любопитните граждани. Самуил Мокри не успя да изненада съвсем ромеите — те всички бяха смогнали да се затворят в голямата твърдина на морския бряг, но не изглеждаше голямо въодушевението им за съпротива срещу чуждата войска и личеше, че повече разчитаха на дебелите крепостни стени. Откъм зъберите горе се дочуваше глуха врява и рядко ще се чуят викове или подигравки и предизвикателни думи към българите, които обсаждаха града.
Обсадата се извърши за по-малко от едно денонощие. Българските дружини се разположиха по всички места, сгодни за бой и нападение, хванаха всички пътища и градски порти, настаниха по дължината на крепостните стени до тридесетина стенобитни и други бойни уреди. Стените обхващаха целия град като каменен сърп от морския бряг и пак до морския бряг. На някои места те бяха и двойни, високи кули се издигаха по цялата им дължина, още по-високи — по трите градски порти. Самуил Мокри познаваше добре тая голяма ромейска крепост на Синьото море, много пъти бе идвал в Драч на млади години, и сам ръководеше обсадата. На края той повели войниците да разпънат шатри и да издигнат навеси, да се настанят около чуждия град за по-дълго време. А като стегна от всички страни града с жива верига, великият войвода отиде и се спря на морския бряг с най-близките си люде. Морето се люлееше пред нозете на коня му бавно и лениво, широки, ниски вълни се плисваха с тих шум и се разливаха по крайбрежния пясък, облизвайки бялата си пяна. Спокойно беше тоя ден морето и тихо, ала и в тоя ленив покой се чувствуваше неотразимата мощ на морската стихия. Недалеч от брега, може би на стотина разтега, се полюляваха няколко кораби, а още по-нататък край брега, срещу самия град, и други няколко. Самуил дълго гледа корабите в морето.
После каза без да се обръща към людете си, но чуха всички думите му:
— Града и стените му ще вземем. Но тия там твърдини във водата не можем да вземем. Нямаме нито дори едно дървено корито да отидем до тях.
През първия ден на обсадата Самуил Мокри нищо не предприе, пък и бе останала едва още една четвъртинка от всекидневния небесен път на слънцето. Колкото още време оставаше до залез слънце, българите се занимаваха повече с обсадните си уреди; настаняваха ги по-добре и по-близу до крепостните стени и врати, натрупаха купища кръгли камъни, снопове къси копия и стрели за метателните уреди. Ромеите не пуснаха нито една стрела по тях, а продължаваха да гледат от високите стени и да се разправят там нещо помежду си. Така мина тая последна четвъртина от деня. Настъпи тиха и топла лунна нощ. Между зъберите по стените и кулите останаха само ромейски стражи — виждаха се ясно на лунната светлина, проблясваше на едри искри излъсканото желязо, медта и позлатата по воинското им облекло и по оръжията им. Светеха в нощта и някои от високите тесни прозорчета по крепостните кули.
По-шумно, по-весело беше в българския стан окола града. Войниците ядоха сито още преди да се стъмни и дълго дигаха врява, събрани на купчини около общите съдове за топла гозба. После по шатрите и навесите, по тревистите поляни, огрени от луната, се зачуха звуци на гъдулки, на гайди, на дървени и костени свирки, бумтене на тъпани и тарамбуки, надигна се тук и там в светлата пролетна нощ и тъжен, проточен вой и стон, а това бяха песните на българите, пълни с мъка и копнеж, с някаква тъмна сила. Все пик врявата и тук не продължи много. Легна тишина и над българския стан, загаснаха огньове и светлини. Войниците бяха изпозаспали, виждаха се тук-там само сенките на стражите. Над обсадения град и над многолюдния воински стан около него, над земята и над морето по-нататък остана само ярко светналата месечина като някакво същество, живо и будно в нощта. Остана и непрестанният говор на морето, който идеше откъм скалистите брегове от двете страни на града, тайнствен и всевечен.
Буден беше в шатрата си до късно тая нощ и Самуил Мокри, седнал на тясното си, негостоприемно легло. Той не мислеше вече за предстоящите пристъпи и битки срещу чуждия град; мислил бе за това и всичко бе премислил през последните дни и часове, докато устройваше отдалеко още обсадата на чуждата твърдина. Сега той беше сам със себе си. Върнал се бе по пътища и места, където бе ходил някога, и се бе върнал към целия свой тогавашен живот. Недалеч от шатъра му беше познатият път, същият път, по който бе препускал чак от Охрид, за да види шумния, многолюден чужд град и забавния живот в него, да види в блестящия мраморен дом на драчкия протевон и своята хубава годеница. Спомни си той много случки и преживелици от онова време, ала не откликна сърцето му на нито един от тия спомени, не се развълнува, не
