зет и син. Идвам тук, при тебе, като протевон на тоя град, но също и като баща на твоята съпруга и дядо на децата ти. Защо дигаш оръжие, сине мой и зетко, срещу тоя град, който винаги те е приемал с радост и с най-добри чувства?
Старият протевон млъкна, за да си поеме дъх, но Самуил Мокри побърза да даде отговора си:
— Да оставим настрана, светли, протевоне на Драч, нашето роднинство. Сега то не е нужно. Аз съм дошъл тук да взема тоя град за моето българско царство. И ще го взема с мир и добро или с оръжие. Това ти ще решиш, светли протевоне, и всички други управници и началници на тоя град. Ще ти кажа още, че аз не ще чакам дълго да решавате и да се колебаете.
Иван Хрисилий помълча доста време след като Самуил изрече последната си дума, помълча той, за да покаже как се води мъдър и важен разговор на него, българина, който го прекъсна грубо и не го дочака да се доизкаже. После протевонът започна:
— Тоя град не е мой и не мога да решавам съдбата му ни аз, ни който и да е от управниците и началниците му. Тоя град е на боговенчания ромейски господар и е част от империята. Аз споменах за роднинството ни, за да ме разбереш по-добре, а не с някаква скрита цел. Това е впрочем, без знанието на василевса аз нищо не мога да решавам за тоя град и те моля да почакаш, докато получа царска заповед. Роднинството ни споменах оше и за да имаш по-голямо доверие в мене. Това е всичко.
— Ти говориш, както е по твоя ум и по твоя дълг. Аз също ще говоря, както е по моя ум и по моя дълг. Светли протевоне, ако до утре, до изгрев слънце, не ми отворите вратите на тоя град, за да вляза с войската си, ще вляза с оръжие и като във вража твърдина, с всички последици.
— Но ти ме насилваш, велики войводо! Твоите войници са може би петнайсет пъти повече от защитниците на тоя град.
— Тоя град е по право към българското царство и аз ще го взема. Грижата за неговата защита не е моя, а е ваша, ако искате да го защитявате.
И пак се върна Иван Хрисилий към другата своя мисъл, за роднинството си с великия войвода.
— Чух — каза той с някакъв трепет в гласа си, неголемите му черни очи останаха същите, — чух, че с тебе бил моят внук Гаврил. Искам да го видя. Мил ми е, в жилите му тече и моя кръв.
Лицето на Самуил Мокри се затвори още повече.
Ако трябваше да отговори с първите думи, които дойдоха сега на езика му, той би казал: „Лукавец! Кога ли си показал обич към внуците си, моите деца…“
Той премълча тия свои правдиви думи и рече с леден глас:
— Той е в полка си.
Сега протевонът мълчаливо се поклони и обърна приведения си гръб. Самуил не го дочака да направи нито една стъпка нататък, върна се бързо, качи се на коня и още по-бързо се отдалечи с людете, които го придружаваха. Мълчаливо вървяха след него другите двама войводи, които бяха чули целия му разговор с Хрисилий, ала Кракра не се сдържа.
— Иска — рече той развеселен от собствената си шега, — иска ръка да му целунеш, че ти е тъст. И да ни изпрати по живо, по здраво, а?
Стенобитните и метателните уреди останаха по местата си, както ги бяха довлекли войниците, също и подвижните кули, и костенурките, та и стълбите — да бъде всичко готово за другия ден. Останаха и войници край всички тия уреди, колкото беше нужно, за да ги пазят. Остана и по една хилядница с оръжието си на стража срещу всяка от трите порти на обсадения град. Останалата войска бе разпусната тоя ден за почивка, без да се отдалечава от своя стан.
Денят беше все тъй тих и слънчев. Войниците, които се бяха приготвили за бой, се развеселиха от тая промяна. Разпиляха се нагоре надолу по зелените слънчеви поляни; разсъблякоха се мнозина да се пощят на топлото пролетно слъние. Някои, и не бяха малцина, се струпаха по морския бряг от двете страни на града. Гледаха морето с учудени, плахи очи. Гледаха и корабите, които едва-едва се поклащаха с високите си мачти недалеч от брега. По необозримата лазурна морска повърхност трептяха безброй светлини, оглеждаше, се в нея и самото слънце. Блеснали прозрачнозелени вълни, обточени с кипнала бяла пяна, ласкаво и нашироко се протягаха по гладкия и мокър крайбрежен пясък, дето бяха застанали мнозина от българите. Когато някоя от вълните се плискаше по-надалеко и застрашаваше да измокри косматите им опинци, те бързо се отдръпваха и се разбягваха с весели, но и уплашени крясъци и смях. Те гледаха дълго тая примамлива игра на морските вълни в топлия слънчев ден, ала нито един не се реши да смъкне кожите, с които бе облечен, за да потопи мръсното, въшлясало тяло в зелените морски води. А имаше между тях люде, които бяха дошли от Пангалия13, от Карвуна14 и от други български селища по бреговете на Черното море…
На другата сутрин, тъкмо при изгрев слънце, почти едновременно се разтвориха и трите порти на Драч. Сам протевонът излезе да посрещне завоевателя при източната порта, която беше най-голяма и водеше към средишната стъгда на града. Самуил Мокри не слезе от коня и отмина бързо, като каза едва няколко думи на своя тъст и на всички, които бяха излезли с него да го посрещнат. Пред него вървеше стража от петдесет души конници, както ставаше, когато войската се движеше в чужда земя и срещу неприятел, а го следваха всички по-големи началници, знаменосецът му, знамената на всички полкове и втора стража от още петдесет конника. Навлезе в града и цялата българска войска, която на часа зае всички крепостни стени и кули, всички хранилища и войнишки помещения; вън от градските стени останаха само две хиляди пехотинци, да пазят напуснатия български стан и да пазят, според воинските закони, от всяка изненада, макар тук да нямаше откъде да дойде неприятелска войска.
Великият войвода се насочи към средищната стъгда, а оттам към пристанището. Наизлезли бяха по улиците много граждани да посрещнат българите, но стоеха повече по вратите на домовете си, сдържани и плахи. Те наблюдаваха мълчаливо влязлата войска, рядко някой от българските славяни, които живееха в тоя град, ще надигне глас и ще поздрави своите. Тук имаше много ромеи, имаше и арбанаси, които не можеха да се радват на българската войска. Крайбрежната улица със своите продавачници и работилници беше празна, празно беше и пристанището; люлееха се край брега само вързани за колове и железни халки изоставени лодки. А тъкмо за пристанището бързаше най-много великият войвода — надяваше се да хване някак корабите, които и до тая сутрин стояха пред града. Излизайки на пристанището, Самуил видя, че бе станало това, от което се боеше: дигнали платна, корабите се отдалечаваха навътре в морето като гигантски птици, които плаваха по блесналия на утринното слънце морски лазур. Самуил Мокри дълго ги гледа, свил вежди, стиснал плътно устни, обладан от потискащо чувство на безсилие.
— Бягат — чу той зад себе си гласа на Ивац, който продължи: — Защо бягат толкова надалеко? И на двайсет разтега да са от брега, нищо не можем да им сторим.
Самуил въздъхна мълчаливо, сбърна коня си към града. Той остана в Драч с цялата си войска двайсет и два дни. И работи усърдно, за да заличи всяка следа от ромейската власт и да затвърди българската власт в тоя град и неговата околност. Той отстрани най-напред своя тъст от протенонската му служба, също и всички други властници-ромеи, до най-малкия. Назначи българи управници и началници от най-добрите между своите люде. Прибра всяко нещо, било от храна, било от облекло и оръжие, което беше нужно за войската и за царството, макар ромеите да бяха отнесли много повече с корабите си; задържа като пленници и заложници воините-ромеи, защитници на града, но те бяха малки началници и прости войници — големите началници бяха побягнали също с корабите, а някои и от останалите в града войници се бяха изпокрили между тукашните ромеи. Иван Хрисилий идваше всеки ден да му додява. Най-напред искаше да го настани в къщата си, но Самуил му рече:
— Не съм дошъл в Драч на роднинско гостуване.
Протевонът всякак се опитваше да се застъпи за сънародниците си в Драч, оплака се еднаж от насилия и грабежи:
— Твоите войници са все по ромейските къщи… И на жените налитат…
Самуил Мокри му отвърна:
— Иди виж на средищната стъгда: стражите бият всеки ден с пръчки до смърт за грабежи и насилия. Но ти не знаеш ли: тежко му, който не може сам да се защити от чуждия. Вие пуснахте цяла войска в града си.
Великият войвода го прие само един път още и му каза:
— Ти идваш при мене като свой, но къде са двамата ти синове?
— Те… с корабите…
