— Да, с корабите. А защо не ме дочакаха като свои? С бягството си те показаха по-голяма искреност от тебе, който непрестанно ми говориш за роднинството си.
В Драч неочаквано пристигна Рун с цяла една дружина свои люде. Великият войвода го посрещна тревожен и нетърпелив да чуе вести за Биляна, но богомилът започна с други думи:
— Дойдох без твоя повеля, но тук има много работа и за мене.
— Какво си… подушил?
— Ромейска мърша. Тук трябва всичко да се разчисти. И най-напред ще започна с твоите шуреи. Тук ние трябва да стъпим на здраво място. Да не остане ни един враг явен или скрит.
Самуил се загледа в него, пристиснал устни, и после рече:
— Ако те оставя тук с твоето усърдие, ти ще създадеш повече врагове от тия, които ще останат скрити от нашия закон. — Той пристъпи към отворения прозорец на стаята и му направи знак да се приближи, посочи му с ръка морската шир, която се откриваше от тук: — Виждаш ли тоя простор… Можеш ли да го затвориш за враговете, на държавата ни? Не можеш. Това е широка врата и ще остане отворена. Не мога да я затворя и аз, а трябва да я затворя! — Той се върна към средата на стаята и продължи: — Тук ти нямаш никаква работа. Което беше нужно, направих го аз. Тия дни ще се върнеш и ти с мене към Охрид.
— Велики войводо — изпъна се срещу него Яков Рун: — Моята работа тук не може да свърши никой друг освен мене; такава работа е тя. Познавам аз ръката ти и се боя, че ще оставиш в тоя град дяволско семе.
Самуил Мокри присви очи, поклати глава нетърпеливо: не, не! Сетне отеднаж попита, сякаш да притисне богомила:
— А ти свърши ли в Преспа, което ти наредих?
— Не — сепна се Рун в своята надменност. — Тоя чернокапец е въплъщение на самия сатана. Мъчих го с най-тежки мъки, доведох го до самия крайчец на живота му. Не каза къде я скрил. Оставих го. Трябваше да го убия.
Самуил извърна потъмнелия си поглед, да не може да го улови Рун. В един само миг оживя цялата му мъка за Биляна. Изчезнала бе, загубила се бе тя без следа. Той махна с ръка на богомила да го остави сам.
Самуил Мокри поведе войската по големия път за Охрид. На самия край на дългата върволица, след бойните уреди и обоза, вървяха, пазени от силна стража, към хиляда и двесте души пленници ромейски войници и по-малки началници, които не бяха успели да се скрият или да заминат с корабите от Драч. Те бяха облечени повечето с износено, похабено българско войнишко, пък й селско облекло — още в Драч мнозина български войници бяха сменили своето с тяхното облекло, което беше по-хубаво и по-здраво, сменили и опинците си с техните подковани обуща, някои от пленниците ходеха и боси. Подир войската сега вървеше още по-голям обоз от коне и волски коли с плячка, която носеха българите след тоя продължителен поход, вървяха и по-големи стада от коне и всякакъв друг добитък.
Пътят минаваше през планински места и ту пълзеше нагоре по върли стръмнини, ту слизаше по дълбоки, сенчести долища. Селища се срещаха по-рядко, но войниците често забелязваха как от околните височини или иззад крайпътните скали и гъсталаци ги наблюдаваха мълчаливо арбанаси, които пасяха из планините стадата си, а тук някъде бяха и планинските им колиби. Славянски селища се срещаха по малките долини или край реките. Труден беше пътят тук и почивките бяха по-чести. Повечето от войниците се движеха накъм родните си краища, но между тях ходеше една невесела мълва:
— Походът няма да свърши. Войната няма да свърши. Няма да ни разпущат…
Войниците от Деволското, от Главинишкото и Белградското15 окръжие се бяха надявали, че ще останат по родните си места след превземането на Драч, а ето, техният войвода Ивац ги поведе с другата войска. Походът продължаваше и кой знае докъде и докога.
През време на късите почивки или когато войската се спираше да нощува, Самуил Мокри често тръгваше сам между войниците. Той ги търсеше, търсеше най-простите си войници. Те свикнаха да го виждат помежду си и все по-смело разговаряха с него. Техните разговори бяха прости, както бяха и болките им, желанията им, малките им радости — прости и все едни и същи. Разговаряха за храната си, която сега не беше оскъдна, за опинците си, които се късаха бързо, за огъня, който трябваше да стъкнат за през нощта, биха говорили и за времето, ала то беше хубаво и все едно и също вече от толкова дни. Рядко ще се случи някой да разкаже за някоя своя преживелица, рядко ще се чуе и силен смях между тях, макар да обичаха да се шегуват и задяват помежду си. Обичаха те и да пеят, но песните им бяха повече тъжни, дори и когато думите в тях бяха шеговити. Такъв беше целият всекидневен живот на тия прости човеци, като че ли около все едни и същи неща, ала понякога в него се разкриваха големи дълбочини и голяма мъдрост, големи истини, големи мъки или радости.
Във всяка дружинка между тия хиляди и хиляди мъже, която се съставяше от съселяни или от люде от един и същ край, или от същата десетица, или по някаква случайност в общия живот, във всяка дружинка имаше по един старейшина — най-силният между всички, или най-умният, или най-старият, когото всички други слушаха. Той ще посочи мястото на почивката, когато спреше цялата войска да почива, той ще каже за огъня, той ще дели, ако има какво да се дели, той и ще помири, ако някои се скарат. Тия от дружинката, който трябваше да го слушат, винаги мърмореха против него, но и винаги изпълняваха наредбите му. Ала винаги и във всяка дружинка имаше по един или двама, които хитруваха и чакаха другите да свършат, което трябваше да се свърши. Така тия един или двама бяха против другите, както и другите бяха срещу тях — подбиваха се с тях, ругаеха ги, нахвърляха се да ги бият. Тия дружинки, съставени — най-често от земляци, в много случаи бяха нещо по-друго от десетката в общия строй на войската и не винаги десетникът- началник беше и стареишина в тях. Старейшината беше приет доброволно, докато десетникът беше началник, който стоеше над другите не по тяхна воля и често биваше омразен на всички. Великият войвода знаеше за тия дружинки във войската и виждаше в тях народа на една страна, както виждаше на друга страна десетката и целия строй на войската, строгия ред в нея. Като ходеше между войниците си, той търсеше причината на това разделение и търсеше начин, за да се слее в едно дружинката с десетката, да се слее и тук в едно народът с държавата. Но той ходеше между войниците и със своите си грижи и болки.
Самуил бягаше от самотата си. Той беше с царството, носеше го в мислите си, а търсеше своя народ, който беше и трябваше да бъде плът и кръв на царството; той бе загубил най-близките си люде, отделили се бяха от него или той се бе отделил от тях и търсеше близост и топлина между войниците си. Тук беше и родният му син, когото бе отстранил от себе си, ала искаше да го намери отново тъкмо между войниците си и такъв, какъвто искаше да го види. Така и стана, по-късно, когато те пак се сдружиха и тръгнаха заедно вече завинаги.
Спря се войската еднаж за нощна почивка тъкмо на стъмване. Пътувала бе дълго между два високи, стръмни бряга и едва късно се бяха отворили край пътя места, удобни за нощуване. Късно беше вече за всичко — и за храната, и за по-сгодно легло, пък и нощта, която настъпваше, идеше тъмна, безлунна. Щом спря войската, полк след полк, стотица след стотица и започна да се отбива по поляните встрани от пътя, Самуил остави коня и тръгна между войниците. Във вечерния здрач и в общата бъркотия, в общата надпревара някои от войниците все пак го познаваха и се обръщаха към него, правеха му място да мине, ала още повече бяха тия, които не го познаваха, не го забелязваха и говореха, викаха каквото им дойдеше на езика в негово присъствие, блъскаха се и се сбиваха за по-широко място или за по-голям къс месо, или тъй, от възбуда и проклетия. Народът, особено от тия по-южни краища, беше нетърпелив, сприхав и буен. Самуил се оглеждаше и вляво и вдясно, поспираше се, но рядко се намесваше, а много по-често отминаваше незабелязано, за да не заприлича на сърдит дядо, който все се кара на немирните си внуци.
Спрели са се двама край някакъв храст, разкрачили са се един до друг и току се блъскат с лакти:
— Иди по-нататък! Не виждаш ли: няма къде да легна.
— Ти иди по-нататък. Това място си е мое!
— Иди по-нататък бе! Ще те ударя… — замахва единият, но другият го изпреварва и го удря с празната си торба през лицето.
Нахвърлят се един срещу друг, вкопчват се, падат в храсталака, премятат се. В същото време други двама, по-сговорни, се настаняват на спорното място. Великият войвода се усмихва под мустак и отминава.
