По-нататък се чува друга разпра:
— Дай секирата.
— Секирата си е моя. Намери си друга секира.
— Ти си насякъл… Дай да насека и за нашия огън. Месото дадоха.
— Не давам. Намери си…
Самуил Мокри посяга, взема секирата от единия, мълчаливо я подава на другия и отминава.
Вече на много места по протежението на пътя пламтят огньове и все по-ярко в сгъстяващия се мрак. Над временния войнишки стан се носят кълба лютив пушък, развявани от хладния вечерен ветрец. Някъде вече са разгорени големи купчини жар и върху нея са нахвърляни късове овче месо. Около всеки огън са се струпали войници, гладни и нетърпеливи. Някои посбутват огъня, други все посягат към късовете месо, оглеждат ги, обръщат ги и току дръпват опарените си ръце и лакомо ближат мазните си пръсти.
— Дръпнете се бе! Ще изпопадате в огъня… — махва с ръка към всички най-търпеливият, който иска месото да се изпече добре. Той е коленичил пред огъня и непрекъснато го раздухва с просълзени очи, секне се шумно с палец.
— Хайде, стига му! — обаждат се по-нетърпеливите. — Стига му вече. Искаш да изгори…
И току посягат един през друг, разграбват късовете недопечено месо, отдръпват се, но пак сядат близу до огъня — с настъпването на нощта става по-хладно по тия планински места. За най-търпеливия остава най-лошият къс, но той продължава да стои на колена пред огъня и чака месото му да се изпече добре.
Самуил се спира до една такава дружинка тъкмо когато войниците разграбват месото от огъня.
— Няма ли и за мене едно късче? — пита великият войвода и стои там, чака.
Войниците се оглеждат кой къде да седне с по един или два къса месо в ръце и неговият глас ги спира. Те се заглеждат в него и като да не вярват на очите си. Той се е изправил в оскъдната светлина на позагасналия огън в своята сива вълнена наметка, с войводския шлем, попритиснат над очите му, и чака. Войниците го гледат и не вярват на думите му, не вярват, че е толкова гладен. После неколцина отеднаж протягат към него късове месо, пристъпват по-близу:
— На! На!
Като че ли забравят глада си, като че ли е по-любопитно да видят как великият войвода ще яде печено месо. Той взема един къс и се оглежда де да седне на зелената трева. Войниците се радват на вожда си, отдръпват се в кръг около него.
— Седнете, седнете и вие — казва Самуил, подхваща дългата наметка със свободната си ръка и сяда край огъня.
Той хвана месото с две ръце, откъсна от него със зъби и започна да дъвчи спокойно, като да беше сам край огъня, на меката влажна трева. Войниците го гледаха и току започнаха да се споглеждат, да се подканят мълком. Някои и започнаха също да ядат, както стояха там прави. Най-сетне един от тях се реши, сви нозе и сякаш напук някому, настани се добре на тревата, но срещу великия войвода, да бъде все пак по-далеко от него.
— Я го гледай ти Бабчора… — засмя се друг от войниците завистливо. — Разположи се човекът.
Самуил погледна през светлината на огъня седналия срещу него войник и попита с пълна уста:
— Ти Бабчор ли се казваш?
— Аха — поклати бързо глава войникът с ококорени, засмени очи. — Бабчор. — И на баща ми така викат.
— От кое място си?
— При Вич планина е нашето село — отговори войникът и се виждаше колко му беше драго, че великият войвода приказваше с него. Той бързо добави: — Вич планина, към Костур.
— Знам, знам — кимна Самуил и пак ръфна от месото в ръцете си.
Другите войници един по един се престрашаваха и сядаха около огъня, най-напред по-близу до Бабчор, а после все по-близу до великия войвода, докато сключиха кръг заедно с него. Двама седнаха едва ли не коляно до коляно от двете му страни, надойдоха войници и от съседните дружинки, насядаха и те или стояха прави зад другите. Всички гледаха с почуда или с някаква детинска радост най-големия си началник. Дояждайки своя къс месо, Самуил не преставаше да разпитва войниците за родните им места, за едно и друго, после хвърли в огъня останалия в ръцете му добре огризан кокал. Ядоха с него и всички войници наоколо. Някой отиде и донесе наръч дърва, хвърли ги в огъня, който вече загасваше.
То се знае, всички познаваха великия войвода, виждали го бяха много пъти, откакто бе започнал походът, някои и преди това, но сега беше съвсем друго. Той седеше с тях на тревата и във всичко беше досъщ като тях. Яде и той като тях от същото недопечено меео, по същия начин хвърли кокала в огъня, поиска вода и пи от кратуната, по същия начин обърсваше с ръка и сълзите от очите си, потекли от дигналия се пушък. Приказваше спокойно и просто, на няколко пъти отговори, че е ходил там и там, че знаеше едно или друго за това или онова място, и на войниците се струваше, че е бил винаги с тях или близу до тях. Те неусетно се попритисваха по-близу към него и разговорът ставаше по-оживен. Водеше го най-много Бабчор, който го започна, пък и такъв беше той, по-смел в приказките си и шегобиец. Кой друг би се осмелил да попита:
— Сега към дома ли си отиваме, велики войводо?
Самуил Мокри не отговори направо, а обърна като на шега:
— Много бързате вие за дома…
Сякаш тъкмо това чакаше Бабчор и подзе шегата:
— Бързаме всички. Щни заради невестите си, други с момите имат работа да вършат. Аз…
— Ти от кои си? — прекъсна го Самуил.
— Мъничък съм аз още, велики войводо — зачупи вежди Бабчор. — С момите аз още си играя. — Наоколо се дигна смях и весела глъчка, понрави се шегата на Бабчор, а той още повече се засили, загуби срам дори пред великия войвода: — Някои бързат повече и от страх за невестите си, да не би друг да спи с тях…
Избухна още по-силен смях; един от съседите на Бабчор току го удари с юмрук в широкия гръб, но и той едвам сдържаше смеха си:
— Мълчи бе! Разпрана уста.
Самуил слушаше спокойно войниците си — нека се посмеят, нека се пошегуват, а някой там, в сгъстилата се тъмнина, около огъня, викаше сърдито:
— Така ли се приказва… Седнал срещу войводата, като да му е побратим от сто години!
Бабчор изви нататък, към тъмното, дяволити очи:
— Ама аз, Глушецо, не казвам нищо за твоята невеста, бога ми! Ти защо се сърдиш толкова…
Още по-силен смях заглуши последните думи на шегобиеца — знаеха мнозина тук, че невестата на Глушец имаше лоша слава.
Поутихнаха смехът, закачките, също и сърдитият глас на Глушец, а като заговори отново Самуил, всичко наоколо съвсем затихна. Той каза:
— Като излезеш сутрин да ореш на нивата, тъй ли ще я оставиш, недоорана, дома ли ще бързаш да се прибереш? Ние сега сме излезли да орем голямата нива, царството ни. Със здрав плет ще го оградим, да не го прескачат вълци и лисици. Такава е нашата работа сега, а вие потърпете. Торбите ви не остават празни, а и по домовете си изпратихте едно и друго.
Мълчаха войниците, щом говореше великият войвода, но думите му стигнаха и до сърцата на мнозина. Чу се изеднаж пресипнал, напрегнат глас и пак оттам, от тъмното, та не се виждаше кой попита:
— А кой ще жъне тая нива, голямата?…
Великият войвода и не погледна нататък, сякаш бе очаквал да го попитат тъкмо с такива думи, но войниците избутаха някого по-напред и в трептящата бледа светлина около огъня се показа още по-бледо брадато лице с изпъкнали подочни кости, та очите едвам светлееха под дебели, строго сключени вежди, над които бе натиснат кожен войнишки шлем. Самуил едва поизвърна очи към него, като да го познаваше отдавна, и се огледа наляво, надясно, да отговори на всички:
— Ще жънат, които са орали и сели. Всеки на своето място ще жъне. И аз, и ти. Знам аз болката ти, и мислите ти знам. Ти искай своето и вземи го, щом ореш и сееш. Такъв е праведният закон. И за болярина
