По едно време далечният блясък на морските води започна да чезне, да потъва и равнината пред конниците взе да се надига по-високо, да расте като преграда пред очите им. Цялата дружина се втурна през една широка низина и когато не след много стотиците коне загребаха нагоре по отсрещната страна на низината и излязоха на едно невисоко плато, конят на великия войвода опъна предните си нозе и току се потътри по сухата трева, после се дръпна назад и се дигна за един миг на задните си нозе. Струпаха се гъсто току зад него и другите коне, над земята изеднаж легна тишина, докато започна да се чува пръхтенето на задъханите коне, сухото поскърцване на кожените седла, тихото свистене на размахваните конски опашки. Уморените ездачи мълчаха и ту един, ту друг облизваха с лепкавите си езици пресъхналите устни. Някой промълви хрипливо:
— Солун…
Далече напред, тъкмо там, където равнината надигаше широкия си гръб и закриваше блесналите морски води, се очертаваха доста ясно върху светлото небе високи крепостни стени едва ли не по целия хоризонт нататък. На такова разстояние не се виждаха по тях ни люде, ни каквото и да било друго, не се виждаха и зъберите им, но личеше, че това беше един огромен каменен пояс, който опасваше големия град по височините около него. Това беше една необикновено висока крепостна ограда, която скриваше целия град, препречваше хоризонта. Гордо и застрашително се издигаха по цялата й дължина още по-високи кули. Самуил знаеше, че на много места стените бяха двойни и тройни, на много места между тях бяха издълбани цели пропасти — ровове и ями, знаеше, че зад тия стени живееше едно гъмжило от шестдесет хиляди души и повечето бяха ромеи. Великият войвода бе чувал и знаеше много неща за тоя град и което не бе чувал с ушите си, сега го търсеше с мисълта си. Като гледаше високите стени насреща, той негли виждаше и скрития зад тях град, безбройните му къщи и улици, шумните му стъгди и пазарища, църквите му, царските сгради и управления, а колко ли кораби се люлееха по водите на широкото му пристанище…
Самуил Мокри гледаше с ненаситни очи градските стени и сякаш да ги изгори с погледа си — толкова силно беше желанието му да разруши тая непреодолима ограда и да проникне в големия крайморски град. Някога към него се е приближавал без сполука и великият Симеон, а векове преди него още Испериховият брат Кубер е напирал върху тия стени с многобройни славянски пълчища от цялата Долна земя. Като сив вълк, който се върти около здраво оградена кошара, великият войвода сбута коня с железните стремена, подкара го по широкото плато вдясно и все оглеждаше далечната крепостна стена. Войниците му вървяха след него и тихата им врява се сливаше с глухия тропот на конете. Като вървеше така по височината сред полето, Самуил съгледа и позна в далечината надолу големия път, който идеше чак от бреговете на Синьото море; виждаше се отдалеко цяла върволица от люде, коли и добитък, която се точеше по пътя чак накъм градските стени, където се издигаха една до друга две най-високи кули и навярно там беше някоя от градските порти. После великият войвода се върна с людете си да разгледа крепостните стени и от другата им страна. Видя и цариградските порти, също и пътя за Цариград. Със същото внимание той разглеждаше и всички места около градските стени, от морския бряг на едната им страна до брега на другата им страна. Виждаше той прегоряло вече голо поле, пръснати по него дървеса, редица тополи край пътищата, по междите на скосените за трети път ливади, край пресъхналите потоци. Тук се забелязваха и села по- нагъсто, а вляво се тъмнееха гористите ридища на Хортач.
Като гладен вълк се въртеше Самуил Мокри край оградата на големия град и търсеше откъде би могъл да я прескочи. Висока беше тя и здрава, но голямо беше желанието на великия войвода да влезе в тоя град. И пак мислеше, той не за славата на завоевателя, а за царството, което искаше да издигне. Той откъсна с усилие поглед от далечната каменна стена и плесна коня си по влажната шия, обърна го натам, откъдето бе дошъл.
Самуил Мокри ходи още много дни по Солунското поле оттатък Вардара. Стигна той и до Струма, навлезе и в гористите усои на Круша планина, ходи и близу до южните подножия на Беласица. Бързи гончии непрекъснато го свързваха с другите две български дружини които се движеха наоколо според неговите движения и по негова повеля. Той обходи цялата тази страна, оглеждаше всеки дол и бряг, всяка пътека и поляна, ала сега още повече търсеше людете, които живееха по тия места. Славянските селища тук бяха много. Ромеите бяха повече край трите главни пътища, които излизаха от Солун, в по-големите селища, дето имаше царски люде и войска, по стражевите или болярските кули, които бяха пръснати из цялата равнина, по проходите на север и на запад. Славяните бяха чували вече за него и за делата му, посрещаха го и го изпращаха като свой, макар и не без страх, щом беше болярин и войник, но техният страх от ромейските боляри беше по-голям. Самуил им говореше за тяхно, българско царство и те се заслушваха в думите му, но си мислеха дали не би могъл да ги поведе за плячка към богатия град на морския бряг. Ромеите той избягваше. Към техните кули и селища се сбърна едва когато реши да се връща в България.
По заповед на великия войвода и трите дружини тръгнаха едновременно от изток към запад. Неговата дружина се движеше най-близу до града, а другите две бяха по на север и обхващаха местата чак до Круша и към Беласица. Те навлизаха сега във всяко ромейско или смесено селище, обсаждаха всяка стражева или болярска твърдина. Водеха се краткотрайни битки — ромеите нямаха големи сили, българите пък нямаха много време да се бавят около всяка кула, но разрушиха и опожариха много твърдини, пък и мирни села, дето людете се опитваха да се защитават. Където минаваха трите български дружини, далеко пред тях по посока към запад, към бреговете на Вардар вървяха големи стада добитък и най-вече коне. Събирани бяха и отвличани тия стада от ромейските селища, през които минаваха българите.
Трите дружини се върнаха заедно във Воден. Доведоха те големи стада ромейски коне, едър и дребен добитък, а великият войвода Самуил Мокри донесе в мислите си големия крайморски град в един по-ясен образ — той бе видял стените му и блясъка на Бялото море.
И беше като омагьосан. Стана още по-неразговорлив, натежа погледът му от непрестанен размисъл. Не само поради нарасналото негово желание да вземе Солун и крайбрежието му за царството — сега той знаеше много по-добре и колко трудно беше това. И мислеше непрестанно как да махне всяка трудност, как да удари ромеите с по-голяма сила. Всичко друго в мислите, в желанията му оставаше по-назад.
Самуил мислеше да събере още войска, добре да я облече и обуе, още по-добре да я въоръжи и обучи. Говори с царя, говори с всгкиго от великите боляри и войводите, сетне поиска да се събере и великият съвет. Нямаше кой да му се противопостави и да му пречи открито, след като бе влязъл в Драч и бе докарал плячка в царството. Тръгнаха вестители по цялото царство с царска повеля да се събира още войска с облеклото, с оръжието, с храната й, върнаха се по твърдините и градищата си всички войводи и полковници, за да събират още люде за своите полкове. Конете, които докара Самуил от Солунското поле, влязоха до един във войската. Запази се и една голяма част от другия докаран добитък, а другата част се изкла за сушено, солено месо, за опинци и за щитове, които се правеха от яки волски и биволски кожи.
Глава XI
Биляна Маркова виждаше всичко от своята малка стая. И като нямаше свои радости, живееше с чуждите. Тая година и родитбата беше добра по нивиците и лозята край селската река, израснаха буйни треви по ливадите, та и жълъд за свинете се роди по горите в голямо изобилие. Боляринът на тия места беше на война с мнозина от людете си, тия пък от господарските люде, които бяха останали, колкото и да бяха усърдни, не можеха да приберат всичко, що беше господарско.
В хижата на Младен Бабчор неочаквано си дойде неговият син — младият Бабчор, който беше на война.
— Е, свърши ли се войната? — попита баща му, оглеждайки го с хитрите си очи. — Май не ще да се е свършила, щом идваш с меча си.
Младият Бабчор бе избягал от войската, докато минаваше тя по големия път от Охрид за Воден. Дошъл си бе в родното село без позволение, с едно дребно конче, което бе забрал още в Тесалия и то ходеше с обоза на полка. С него младият Бабчор докара и две врещи с плячка. Дошъл бе той да види момата си в селото, да се ожени за нея. Сега беше и такова време, че който искаше да направи нещо, можеше да го направи, още повече, ако имаше меч на бедрото. Още същия ден младият Бабчор доведе и момата си в бащината хижа. Едва след това каза на стария, което бе наумил да му каже:
— Дойдох за два дни. До Воден все ще настигна полка си. Докарах кон, две пълни врещи и жена ето си
