също, и за войводата, и за владиката. Да бъдат те властели, но не само по име и власт, а да бъдат и добри пастири. Та кава нива орем и сеем ние сега и ограждаме. Не чакайте да се върнете скоро по домовете си. Нито ще ви пусна, нито сам ще си отида. Не може нито без мене, нито без вас. — Той се загледа в огъня и мълча някое време, после се озърна и като да се учуди, че беше между толкова люде, които го гледаха мълчаливо и чакаха да продължи. Стана бързо, попридръпна пак наметката си: — Ядохме и пихме, а сега да поспим. Нощта е къса сега… Наскачаха всички с него. Той отмина, а около огъня се надигна врява и пръв започна Бабчор, синът на Младен Бабчор:

— Няма да ни пусне, чухте ли? Ама аз… само да минем по-наблизу. Ще прескоча барем за една нощ до село, па каквото ще да става.

— Чака те там някоя, а?

Бабчор се ухили и побутна шлема си назад. Някой попита в тъмнината:

— А нивата? Кой ще оре голямата нива?…

Войската мина през Охрид, но не спря в града, а продължи за Обител и където я настигна нощта, там остана да нощува. Такава беше повелята на великия войвода. Като се спряха на нощен стан, Самуил потърси най-напред своя син. Намери го на мястото му, в неговия полк. Още като го видя отдалеко, изправил едрата си снага между войниците от хилядницата му, Самуил отново го почувствува до себе си, в самото си сърце. Не беше се полъгал младият човек да поостане в града, да се отбие при майка си.

Войската мина също през Обител и се спря на четвъртия ден чак по поляните край Воден. Тук великият войвода я раздели на три части: едната част остана във Воден, другата изпрати в Мътлен, а трета една част върна в Сетина.

От цялата войска Самуил избра три дружини от по петстотин души най-добри войници и началници, все конници. Всяка дружина водеше и по петдесет свободни коня. Както бяха подбрани людете и конете им, така беше подбрано и всяко нещо по тях — оръжието, облеклото, конската сбруя. Войниците бяха въоръжени само с дълги мечове и с мечици, които носеха отзад, напреко на кръста; носеха яки плетени ризници от бохемски тел, островърхи шлемове също от бохемско желязо, наръкавници до лактите, облеклото им беше от зелена обработена кожа, обути бяха с високи подковани обуща. Само торбите и съдовете им за вода бяха по-големи, а всичко друго по тях беше леко за носене. И все бяха млади люде, и войниците и началниците им — най-стар и много по-стар от другите беше първият им началник Самуил Мокри.

Великият войвода не каза никому по-точно за къде готви тия три дружини. Дори и на царя и на по- първите войводи каза само общи думи:

— Ще ги водя към Солун.

— Как тъй към Солун… с хиляда и петстотин души! — подигна вежди Ивац.

— Стигат. Солун аз няма да вземам — усмихна се Самуил.

— Но мигар ти — разтревожи се царят, — ти ли ще ги водиш!

— Да. Иначе не може.

— Но това е опасно за тебе, велики войводо, с три дружини в чужда земя!

— Искам да видя всичко с очите си. За нас е опасно навсякъде, като сме на война, а там аз трябва да видя всичко с очите си.

— Тогава — улови го за ръката стремително, с двете си ръце пернишкият войвода Кракра, — тогава вземи и мене, братко!

Самуил сложи другата си ръка върху ръцете му и пак се усмихна:

— Млади люде са нужни за тая работа, по-млади. Аз пък — изпревари той думите му, — аз… трябва.

Той не взе с тия дружини и сина си, дотолкова беше опасно това, което предприемаше с тази малка войска, но за себе си каза: трябва.

Два дни след Петровден той изпрати първата от трите дружини да мине Вардара и да навлезе в Солунското поле, на отвъдната страна на големия град и чак към Струма. Една неделя след тая първа дружина замина самият той с втората дружина, направо от Воден, по северната страна на вардарските блата и през реката Вардар. Нареди също и на третата дружина да тръгне, тя пък една неделя след него, през Верея, по долината на Бистрица, по южната страна на вардарските блата и през самите блата, като пресече Вардара през най-долното му течение, където е най-сгодно, и там ще се движи тя — между левия бряг на реката и големия град.

— Все повече през води ще се движиш — рече той на полковника й. — През блата и реки, та дано да са по-пресъхнали в това горещо вече лято…

Което бе наумил да свърши в тоя поход на трите конни дружини, трябваше да го свърши неговата дружина и той самият, а другите две бяха негови пазители, като крила от двете му страни, към Вардара едната и към Струма другата. Те трябваше да смущават повече ромеите, да отвличат вниманието им, да ги заблуждават, пък и да гледат всичко с четири очи. За безопасността в похода и за всичко, що беше нужно в него, Самуил Мокри се надяваше и на многото български славяни, които населяваха тия места чак до самите стени на Солун. Това беше земя на ринхините…

И една сутрин великият войвода се намери с дружината си насред Солунското поле, след като бе преминал предната нощ намалелите води на Вардара. Далеко-далеко наоколо не се виждаше нищо друго освен равно като застояла вода поле и над него — бледосиньо небе, без нито едно облаче в това ранно утро през втората половина на месец Чръвен16. Нивите бяха ожънати, презрели бяха и всички треви тук под горещия дъх на Бялото море, та полето изглеждаше жълтозелено и съвсем избледняваше нататък, към ниския хоризонт. Само на североизток, по цялата тая страна, се виждаше в далечината тясна модра черта като тъмен процеп между небето и земята, и това бяха обширни гори, които слизаха в полето чак от Беласица и Круша планина. Тъмнееха се тук и там по полето наоколо разкривени саморасли дървеса със засъхнала вече шума, но с тях равнината изглеждаше още по- просторна. Не се виждаше наблизу и друго човешко същество освен тия петстотин конници. Селските люде рано привършваха полската си работа по тая приморска равнина, дето всичко рано поникваше и узряваше. В далечината пасеше разпиляно стадо коне, а отнякъде се дочуваше блеене на овци и това беше единствен признак, че някъде тук имаше и човешки жилища. Тихо беше навред в прохладната утрина, не се обаждаха ни земни, ни небесни твари, забързали повече за храната си, преди да запламти над равнината слънчевият огън. Слънцето бе вече изгряло, ала росните капки още блестяха по тревата. Безшумно се стрелваха край конете полски ластовици, черни в прозрачния въздух, а високо горе, сякаш под самия небесен свод, кръжеха орли като че ли на едно и също място. Изневиделица се появи щъркел, размаха крила ниско над конната дружина и бързо изчезна в далечината. Зацвили нататък едвам чуто и кон. Веднага отвърнаха на далечния зов и няколко от войнишките коне — остро, треперливо, радостно, други заудряха с предни копита по твърдата земя, влажно застъргаха между зъбите си железата на юздите.

Самуил Мокри и не забелязваше тия първи звуци на започващия летен ден. Той стоеше с коня на седем-осем разтега от дружината си, втренчил поглед в простора право на юг. Нататък бяха избързали вече предните стражи, също по трима вляво и вдясно от дружината и едвам се чернееха, спрели конете си и те в далечината. Самуил се чувствуваше като сред открито море и не знаеше накъде е брегът и дали е наблизу. Още след изгрева на зората отделни конници от предпазните стражи бяха притичвали насам с една и съща вест:

— Не се вижда нищо наоколо, велики войводо…

Какъв път имаше още до Солун? Ще стигне ли с един конски преход до някое място откъдето би могъл да го види? Той знаеше, че и в тоя миг, когато бе застанал сред полето с дружината си, от разни страни го наблюдаваха зорки очи — някой овчар или коняр, скрит в долчинка или трап, някой подранил пътник или дебнещ ловец, а може би и някой ромейски страж. Той знаеше, че по невидими долища в далечината наоколо имаше и човешки жилища, имаше цели селища. Но великият войвода не искаше да среща и да пита за път и посока когото и да било, преди сам да види поне еднаж стените на големия град. Нека го следят чужди очи, може би и вражески, но никой още не знае в тая широка равнина кяква е тая дружина бързи конници и накъде върви.

Самуил огледа още еднаж далечния хоризонт вдясно, огледа го и вляво, после се извърна, опънал нозе в стремената, дигна глава, засени си с ръка да види слънцето и невидимия му път по небето и пак се загледа, напред. Главата на коня му, с малки щръкнали уши, беше насочена право на югоизток. Натам беше

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату