Солун, натам беше Бялото море… Великият войвода дигна ръка, изпъна я нагоре и я държа тъй, за да я видят предните стражи, също и цялата му дружина и после я размаха напред-назад до три пъти. Видяха всички знака му. Конете на предните стражи, както и на тия, които бяха вляво и вдясно, се раздвижиха в далечината и току се спуснаха нанапред. Премина глух, трептящ шум и през редиците конници зад великия войвода — всеки от тях поприбра поводите здраво в ръката си, понамести се на седлото, поопъна стремената, някой и пошушна на другаря си, без да се обръща:
— Тръгваме пак…
Свалил бе ръката си и великият войвода, понамести се на седлото си и той. Стисна повода в лявата ръка, отпусна го нанапред и току смушка коня:
— Хоп! Хоп…
Конят се втурна напред. Животното усещаше всеки негов знак, долавяше с острите си уши всеки звук и трепет на гласа му и като че ли чувствуваше волята му:
— Напред, напред!…
Затропотиха хиляди подковани копита зад него, докато се сля тропотът им в един общ тътнеж и сухата твърда земя застена под тях. Лек облак прах се дигна изпод конските копита, развя се встрани от конната дружина и полетя заедно с нея, проточи се наназад. Докато конете минаваха по тревисти поляни и мачкаха, стриваха засъхналата трева, прашният облак, който се носеше заедно с тях, се развяваше като сиво прозрачно було, ала щом прекосяваха някой път през полето или тичаха през ожънати ниви, облакът се сгъстяваше, надвесваше се над конниците, скриваше ги и летеше напред заедно с тях като някакво хилядоного чудовище, повлякло след себе си безкрайна опашка.
Самуил Мокри се поклащаше на седлото равномерно, според движенията на коня — той сякаш се бе слял в едно тяло с животното, приведен леко напред с едва присвита дясна ръка, а с лявата стискаше отпуснатия свободно повод, за да се чувствува свободен и конят. Той не го докосваше и с шпорите си — усещаше с цялото си тяло свободния бяг на силното животно, което сякаш се бе упоило от някакво чувство за волност в тоя необятен простор. А ездачът едва-едва забелязваше ширския простор наоколо, земята, която бягаше наназад под копитата на коня — ту тревиста, ту жълтеникавозелена, ту разголена, сива и напукана; едва усещаше как конят му леко прелиташе през трапища, межди и ниски брегове край пътищата и пътеките; едва долавяше край ушите си подсвиркването на въздуха, тътена на хилядите копита зад себе си, който ту позаглъхваше по меката трева, ту бързо се преливаше в разтърсващ грохот. Самуил бе втренчил напрегнатия си поглед в далечината пред себе и в тоя поглед беше сякаш цялото му съзнание. Ризницата му като да бе оживяла — притискаше гърдите или това беше въздухът, който хладнееше по разгорещеното му лице, биеше се в гърдите му, сякаш да го спре, или беше затрудненото му дишане от умора и вълнение, или нетърпението, копнежът му да види по-скоро високите назъбени стени и кули на Солуна.
— Хайде, още, още!…
Той имаше крила на рамената си, ала равнината пред него беше безкрайна.
— Още, още…
Конят му бе изпулил страшни очи сякаш срещу цялата тази равнина, която не можеше да догони, да прескочи. С такива изпулени, страшни очи тичаха след него и другите стотици коне, разпенени и вече уморени. Задъхани, със зачервени, влажни лица се поклащаха безспирно и ездачите им, близу един до друг, коляно до коляно. Някой изеднаж хлътна сред тия дълги гъсти редици, конят му рухна препънат с главата под себе си, преметна се и ездачът и току се притисна към коня, замрял и той на твърдата земя. Скочи на задните си нозе препускащият след тях кон, дигна се високо ведно с ездача си и току се отметна встрани, прелетя досам тях, а след него, кривнали и те, се понесоха другите коне. Прилепил се до коня със затворени очи и спрял дъх, падналият ездач усети как отлетя нататък гръмливият тропот на страшните копита, наоколо ставаше все по-тихо. Той отвори очи и се огледа; размърда се и конят му, дигна глава, рипна на предните си нозе. Ездачът видя как се отдалечаваше, повлякъл се по земята, страшният облак, който премина над него. Той скочи и не помисли да види дали стоеше здрав и читав на нозете си, а задърпа коня за юздата със сълзи в гърлото:
— Хайде… да ги настигнем! Ще ни изоставят! Хайде…
Конят замахна надолу и високо нагоре глава, протегна дългата си шия и се дигна на четирите си нозе, разтърси се цял и току изцвили жално, разширил ноздри, накъм отлетялата дружина. Ездачът се метна на седлото и препусна да настигне другарите си.
Слънцето се бе издигнало доста високо. Небето бе побеляло от жаркия му блясък, все по-неясна ставаше в далечината равната линия на хоризонта. Необятното поле чезнеше далеко напред в някаква мъглява светлина и като че ли нямаше граница и край. По едно време Самуил усети, че конят му изоставаше — бавно, едва-едва; дочу и хрипливото му дишане. Ала той, ездачът, не искаше да спре, не можеше да спре. Още… Още един скок! Може би ей сега ще се покажат назъбените стени, ще изникнат висохи и неподвижни по целия насрещен хоризонт в далечната мътнобяла светлина, в която чезнеше и небе, и земя.
Конят вече премаляваше и можеше да падне под него. В далечината вдясно се показаха широки тъмнозелени петна, а между тях проблясваха води. Нататък бяха блатата при устията на Вардар и река Галик. Още по-наблизу вляво заблестя друга водна ивица, която лъкатушеше надалеко из полето и ту се появяваше, ту изчезваше между по-високи брегове и зелени храсталаци. Това беще самата река Галик, чиито води слизаха чак от гористите стръмнини на Круша планина, влачеха се лениво през Солунската равнина и се вливаха в блатата и мочурищата около устието на Вардар. Сега Самуил Мокри знаеше къде е. Някъде наблизу минаваше главният път от Драч, но той не искаше да излиза на пътя и се насочи с коня си да пресече Галик. Втурна се нататък животното с нови сили — притегли го, види се, водата. Не след много нахвърли се в реката цялата конна дружина с весел шум и плясък, разплискаха се и се дигнаха освежителни бризги вода. Конете зашляпаха и пръхтяха по реката надолу — водата беше плитка сега, посред лято, и течеше едвам забележимо между ниските брегове. Самуил зави по една зелена лъка на левия бряг, хлътнала ниско и тук-там обрасла с ракитак. Той даде знак и слезе от коня, запремятаха нозе през седлата и войниците му. Сгодно място за почивка беше тая скрита низина край реката, конете веднага запротягаха шии към свежата сочнозелена трева.
На срещуположния край на лъката се виждаше стадо овци, което бе побягнало нататък, когато дружината прегази реката, а сега пасеше мирно там, разпиляно между ниските ракитаци. Овчарят бе изчезнал, но сигурно се спотайваше някъде наблизу. Неколцина войници се насочиха към стадото, уловили ръчките на мечиците си. Самуил махна с ръка:
— Не, не! Кажете им да се върнат при конете си. Ние сме за малко тук. Да си отдъхнем. После, после… Гладни няма да останем.
Късият час на почивката мина неусетно или пък нетърпението на великия войвода беше преголямо. Докато се поогледаха войниците, той отново даде знак за тръгване. Когато изтопуркаха конете пак на открито поле, Самуил поведе дружината си право на югоизток. Далечината напред беше пак скрита в светнала, сякаш нажежена от слънцето мъглица. Не много далеко вляво се надигаха едва-едва разлати хълмища, по които се тъмнееха гори. Те се протягаха също на югоизток и се губеха нататък. Стъпка по стъпка конете бързо засилиха ход и като че ли гледаха да не се отдалечават повече от тъмнеещата линия на проточилите се вляво височина. Ала сякаш и те чувствуваха, че целта на това препускане през равнината беше вече близу и бързаха-бързаха да я стигнат.
В простора право насреща най-напред блесна морето — широка сребристосинкава ивица, в която се отразяваше небесната светлина. Равнината напреде изглеждаше като праг към това далечно отражение на светналото небе. Великият войвода летеше сякаш към самото слънце, разтворил жадни очи.
— Още малко… още малко… Ето!
Той препускаше само на един конски скок пред войниците си, които се бяха струпали нашироко зад него, вече без ред и също така нетърпеливи. Самуил усещаше всеки миг, че те са близу до него, веднага след него и в общия грохот на хилядите конски нозе долавяше като че ли ударите на всяко копито. Той се извърна, замахна широко с ръка и силният му глас мина през безспирния тътен около него:
— Ето морето! Бялото море…
Земята въздъхна и затътна още по-силно.
