— Моят… Далеко е моят — провлече тихия си глас Биляна.
— Жив е, нели? — затаи дъх Малина.
— О, жив… Но… аз съм мъртва — въздъхна сподавено Биляна.
Те замълчаха и двете, всяка със свои, различни мисли. После Биляна продължи с едвам чут шепот:
— …За мене е по-добре да си умра.
Никой не й отговори. В тишината се чуваше само дълбокото, равномерно дишане на щастливата девойка. Тя бе заспала. Биляна беше съвсем сама в дълбоката нощ.
Двамата младоженци се прибраха от гората още преди изгрев слънце, но вече всички в хижата се бяха разшавали.
— Хайде на работа! — чу се продраният глас на стария Бабчор. — За нищия друго не остава. Без работа за нищия няма живот…
Никой не му отговори. Четирите жени вече се готвеха да излязат и без неговата ненужна повеля. Младият Бабчор, синът му, седеше на един останал от зимата пън край стената, мушнал ръцете във войнишкия си колан, разкрачен. Той следеше всяко движение на булката си и сякаш не чу думите на стария. После рече лениво и пак тъй, загледан в младата си невеста: — Аз съм… войник.
— Войник — хвана се за думата му старият. — А кой ще те храни! Нищият един ден като не работи и вече няма що да яде.
— Ето… Дуна ще работи за мене. А, Дуно… Дуна изви към него черните си очи и цяла се засмя:
— Аха!
— Че аз, иначе, ще си отида във войската — начупи застрашително вежди войникът. — Там ромейки, колкото искаш. Самуил Мокри пак ще ни поведе.
— Мокри… — закашля се старият Бабчор, но като си пое дъх, продължи: — Много иска да те знае тебе Самуил Мокри! Такива като тебе… хиляди.
— Кой… мене ли? — скочи младият Бабчор и размаха ръце: — Аз със Самуила Мокри ей така като с тебе съм говорил. Коляно до коляно с него до огъня. — Всички се заслушаха в младия войник. Оттатък, в стаичката си, Биляна бързо, с неочаквани сили се приподигна на лакти, цяла вдадена в гласа на младия Бабчор. Той продължи: — Да, да! Седна той, седнах и аз. Ти Бабчор ли се казваш? — Бабчор. — От кое място си? — От Вич съм, казвам аз, от Вич планина. — Знам, знам, казва той. Вие, казва, не бързайте за дома. Ние с вас голямата нива орем. — Аз пък ето: побягнах — заглъхна отеднаж гласът на войника и той огледа всички в кръг с уплашени очи.
В хижата стана тихо. Сякаш едва сега си спомниха тия люде, че когато войникът избяга от войската, за него наказанието е голямо; може и с меч да го посеката. Младият Бабчор погледна невестата си.
— Аз… само за два дни — каза той тъкмо на нея, и кой друг ще го разбере по-добре? Тя му кимна насърчително, ала и в нейните хубави очи имаше голям страх. Войникът продължи и гласът му закрепваше с всяка нова дума: — Ще ги настигна, преди да влязат във Воден. Оттука право натам; ще тичам ден и нощ. Утре рано-рано тръгвам.
— Да беше тръгнал още днес — каза бащата. — Те може да променят пътя.
— Не. Каза се: за Воден отиваме. При царя. — Младият Бабчор изеднаж добави и гласът му беше пълен с надежда: — Ако ме хванат… аз… при Самуил Мокри. Ще му кажа тъй и тъй, ожених се. Той е добър.
— Той е много добър! — чу се неочаквано гласът, на Биляна Маркова откъм нейната стаичка, силен, потреперващ. — Много, много е добър Самуил Мокри!
Младият Бабчор се спусна към стаичката. Биляна се бе изправила, подпряна на ръцете си отзад, с пребледняло, сякаш прозрачно лице, а очите й бяха широко разтворени, пламнали. Войникът я погледа един миг учуден; пристъпи и старият Бабчор, привлечен от гласа й. Младият попита:
— Ти… откъде го знаеш?
Биляна наведе очи. Виждаше се как се надигаха острите й рамена, гърдите й от силно вълнение. Тя затвори очи, да задържи образа му. Той беше пред нея, толкова близу. Ако каже още две думи, той наистина ще дойде при нея, ще я вземе оттук, ще я заведе на техния остров с детето й, с тяхното дете. Ако каже на тоя негов войник коя е и го изпрати при него… И тя се опита да се насърчи: ще помогне и на войника да не бъде наказан за отклонението му. Младият Бабчор ще му каже: „Биляна е в нашето село, в нашата хижа с твоя син. Биляна тъгува за тебе и те чака. Детето ти е пораснало, но тя не смее да му каже кой е баща му, да му каже името ти…“
Двамата мъже видяха още по-учудени как се процедиха от очите й две сълзи и потекоха по бледите й, хлътнали страни. Старият Бабчор си спомни, че преди време се мълвеше из селото за тая жена, че била болярка и… Той побутна сина си и влезе в стаичката, загледа се в Биляна с подозрителен поглед. Струпаха се на вратата и жените. Старият Бабчор протегна ръка, но не се реши да докосне Биляна, а искаше тъкмо сега да надзърне в очите й.
— Кажи де — рече той. — Кажи откъде познаваш Самуил Мокри.
— Тъй — преглътна сълзите си Биляна. — Чувала съм за него.
— Чувала си — шареше по нея с хитрите си, недоверчиви очи старият Бабчор. — А защо ти така за него… добър. Готова си да се закълнеш… Като да ти е роден брат или…
Биляна мълчеше смутена — уплаши се отеднаж, че се е издала, но се опита пак да се прикрие:
— Не, не… Аз и не съм го виждала. Чувала съм да говорят.
Погледа я старият Бабчор още един миг — не вярваше на думите й, а в същото време в хитрия му ум започнаха да се заплитат някакви кроежи. Сепна се Биляна от мълчанието му, от неговата подозрителност, обърна строги очи:
— Нели ти казах… Това съм чувала и нищо повече не знам.
Старият Бабчор поклати глава, обърна се и излезе от стаичката. Повлякоха се след него и домашните му. Той отиде чак на другия край на хижата, махна им с ръка да се приближат. Дигна срещу тях кривия си пръст и зашепна тихо, тайнствено:
— Нели приказваха, че може да е… болярка. Знам ли каква е! Може да му е някаква роднина, а? — бутна той с протегнатия си пръст войника. — На твоя войвода…
— Хм! — стисна устни презрително старата Бабчорка и чумоса мъжа си с разперени пръсти: — Тука ли ще ти дойде бре, да е такава! Хайде, хайде да вървим, че слънцето откога още…
Погледна я старият разколебан, махна и той с ръка:
— Хайде…
Още по тъмно на другата сутрин младият Бабчор тръгна да догони полка си, а няколко дена по-късно в селската хижа неочаквано пристигна отец Емилиян.
Монахът победи мъчителите си и запази своята тайна. Те го доведоха до последния предел на човешкото търпение и твърдост, но той изтрая на мъките един миг повече. Те не можеха да измислят по- големи мъки, а да го убият, не смееха. Разрошената космата глава на монаха лежеше като мъртъв камък на пода; като мъртво беше проснато цялото му тяло. Дочуваше се само пресекливото му дишане през полуотворената уста, с побелели, пресъхнали устни, които се бяха напукали и се виждаха по тях почернели кървави петна.
— Говори! Говори! — викаше надвесен над него Рун. — Ще кажа да ти прережат гърлото!
Възпалените, кръвясали клепачи на инока бавно се разтвориха, тъмните, размътени зеници се обърнаха да потърсят Руна и се спряха срещу неговите очи, все тъй мътни, без блясък, застинали в непреклонно упорство или в мъртвешко безразличие. Богомилът се отдръпна и тръгна да се разхожда без посока из църквата. Той бе мъчил много люде, но никой не бе устоял така на тия най-страшни мъки.
— Остави го — рече на помощника си, спусна се към вратата и побягна вън. Махна на другия си помощник да се приближи: — Проклет сатана… Развържете го и го пренесете в кучешката му колиба. Там ще го оставите, да пукне, ако ще!
Богомилът се отдалечи, побягна. Двамата мъчители развързаха монаха, пренесоха го в колибата му до църквата и там го оставиха на твърдото легло. Отец Емилиян беше в безсъзнание.
На другия ден беше неделя. Още рано сутринта преминаха на острова няколко чуна, пълни със селяни от близките села. Това беше позволено от самия велик войвода. Позволено беше на селяните да идват в празнични дНИ в църквата на отец Емилиян. Тоя път богомолците се учудиха, че църквата е празна. Винаги досега бе ги посрещал отец Емилиян, застанал пред олтара със строги очи. И веднага започваше службата,
