като застинали, неподвижни и светлосинкави под утринното небе. Монахът въздъхна и усети как хладният въздух проникна дълбоко в гърдите му. Едва сега усети той колко голяма беше умората му и повлече нозе към колибата си. Забрави да удари дървеното клепало, както правеше сутрин и вечер. Влезе в колибата, затвори плътно вратата й. Хвърли се ничком върху леглото и веднага заспа, притиснал на гърдите си златната нимба.
Два дни по-късно отец Емилиян влезе с тоягата си в Охрид. Той се запъти през града направо към езерото, за да умие прашните си боси нозе, набити до кръв по дългия път, ала едва стигна до главната стъгда. На стъгдата се бе събрал може би целият град и не можеше да се мине. Тълпяха се човек до човек, всички зяпнали в една посока. Монахът съгледа над главите и рамената им, далече нататък, към средата на стъгдата, висока бесилка и на нея, изглежда, току-що бяха окачени двама мъже. Близу там беше и Рун, изправил се на коня си над събралите се наоколо люде. Отец Емилиян неволно попритисна с ръка златната нимба, която криеше в пазвата си. Той видя обесените и не искаше да ги гледа повече, не искаше да гледа и своя мъчител. Наведе очи и чакаше множеството да се раздвижи, за да продължи пътя си. Людете около него приказваха възбудено, шегуваха се, смееха се високо и смехът им звучеше грозно, толкова близу до една бесилка:
— Преправени ромеи били и двамата.
— И двамата! Не го ли познаваш оня там, вдясно? Тукашен е, българин. Довел ромееца от Драч.
— Драч сега нели е наш…
— Наш, ама те с кораби идват, през морето. Идват да оглеждат.
— Спипал ги Рун тия и двамата. И нашия с ромееца.
— Всичко надушва. Да не му попаднеш в ръцете. И боляри беси. Помниш: Кукул, Михаил Кукул.
— Ако не те обеси, мъ… ще те извие с ръце като мокра риза.
— Хо-хо-хо-хоо…
— Ами! Ще кажеш и каквото не си сънувал.
— Богомил е…
— Богомил! Богомил само по име. Сатана е той. И царят се бои от него.
— Ти говори по-тихо, че…
Тълпата по стъгдата зашумя още повече и се раздвижи. Отец Емилиян побърза да се отдалечи накъм езерото.
Той продаде нимбата още същия ден на един охридски златар, за двайсет сребърни пенези. Повече не можа да вземе. Той побърза да скрие парите, златарят побърза да скрие златната нимба. И тутакси напусна Охрид. Бързаше да занесе парите. Боеше се да не срещне и Рун по градските улици. Но Рун го настигна по пътя.
Монахът вече наближаваше мястото, където пътят се разделяше за Обител и за Преспа, когато чу отдалеко още тропот на копита. Ускори ход, размаха тоягата си по-бързо, но не се обърна да погледне. Подгони го само предчувствие, че след него върви Рун. И наистина богомилът скоро го настигна. Придружаваха го същите двама негови помощници, които бяха с него и на острова. Той се изравни с монаха и вече го отминаваше, когато изеднаж се обърна. Дебелите му вежди се дигнаха високо, строгото му лице стана някак присмехулно:
— А! Ти ли си…
Срещата беше случайна, но и страхът сякаш отеднаж изчезна от сърцето на монаха. Богомилът яздеше някое време мълчалив и отец Емилиян помисли, че ще го отмине. Ала богомилът пак заговори, без да се обръща:
— Отстъпих аз с тебе, пък знам, че ти си скрил жената. Аз с никого не отстъпвам в нищо, но за тебе великият войвода попречи. Меки очи има той, а скритият враг това и чака. Не мога да ги изтребя, като има кой да ги закриля. Днес тук ще се покаже някой, утре там… Не мога да ги затрия. Царството пак е заприличало на въшлясала риза. Да е до мене — обърна се той изеднаж към инока със зло лице, — да е само до мене, всички чернокапци ще окача на бесилката. До един.
— Всички — повтори след него отец Емилиян, гледайки пред себе си. — Как могат да бъдат всички виновни и врагове на царството!
— А вие не казвате ли, че всички люде са грешни!
— Греховете са много, човекът се ражда в грях.
— Добре сте си я наредили вие. А пък аз, като срещна двама, знам, че поне единият е враг или може да стане враг.
— Злото се лекува не с насилие, а с добро.
— А вие не заплашвате ли с пъкъла! Опашати светии. Да благодариш ти на Самуила Мокри.
Стигнали бяха до мястото, където се раздвояваше пътят, и Рун срита ядно коня си, подкара го за Обител.
Отец Емилиян сви по пътя за Преспа. И колкото повече се приближаваше към острова, толкова по-силно го обладаваше едно радостно нетърпение. Всичко бе минало благополучно, дори и срещата с богомила. В пазвата си носеше двайсет сребърни пенези. Тя ще преживее с тях още много време.
В Преспа той пристигна по тъмно. Легна в колибата си, да прекара в почивка една част от нощта, ала не можа да заспи. Нозете го боляха, мисълта му беше будна — той спори дълго в ума си с богомила. Стана от леглото по-рано, отколкото бе намислил. Зората на новия ден го настигна далеко от брега на Малкото езеро, по една пътека за Вич планина. Той бързаше нетърпеливо да направи едно добро дело, да спаси човешки души. Той бързаше да види още един път Биляна.
В Обител Рун не се бави много. Премина в Прилеп, но и там престоя само два дни. На третия ден потегли с двамата си другари на север, през Бабуна планина. Тримата конници яздиха някое време по гористите подножия на най-южното разклонение на планината. Рун пътуваше без голямо желание по тоя край и бързаше да мине през него по-скоро. Почти всички, села навътре в планината бяха богомилски и най- голямото между тях беше назовано с името на първоучителя Богомила. Откакто премина Рун на страната на царството, в сърцето му се надигаше все по-голяма злоба срещу своите. Той не се отричаше от богомилството си, но все повече и повече съдеше своите и неусетно неговото богомилство ставаше по-друго от тяхното. Това, от което се бе отрекъл, още повече ненавиждаше в тях и не желаеше да ги среща на пътя си. Той и се боеше някак от тях, при все че беше човекът, от когото се бояха едва ли не всички в царството.
Още далеко преди пладне тримата конници прехвърлиха високия хребет Чръно камение и се спуснаха по кривулиците на пътя, който слизаше ниско надолу и така извиваше, че много често се връщаше съвсем близу до току-що направения завой. На много места пътниците пресичаха завоите направо през гъсталака. По дъното на долината, в която слязоха, гората беше още по-гъста и се изправяше съвсем близу от двете страни на пътя. Рун се озърташе неспокойно ту на една, ту на друга страна, може би от прекалена подозрителност, или пък наистина бе доловил нещо и му се струваше, че някой го следи, някой го дебне, скрит в гъстата гора. В дълбоката долина беше тихо, извисилата се от двете страни планина, чак до синьото небе, изглеждаше величествена и някак тайнствена със своето мълчание, та предизвикваше неволен трепет в сърцето.
По пътя насреща се зададоха неколцина дървари, нарамили тежки секири, и като видяха конниците, отдръпнаха се встрани, да не пречат. По-нататък конниците срещнаха и други неколцина дървари, които също се отдръпнаха да сторят път на царските люде, свалили в босите си нозе острите секири. Малко по- нататък пътят излизаше на една тясна поляна и тъкмо тримата конници стигнаха до средата й, наизлязоха от всички страни селяци със секири, пък и с други оръжия, показаха се неколцина и с дълги войнишки копия. Рун се огледа и преди да реши дали да подкара коня през тия люде, или пък да го спре, те се сгъстиха около него и около другарите, му. Може да имаше до сто души. Налепиха се бързо и по конете мнозина, уловиха се за юздите им, за стремената, за седлата, дори и за опашките им. Трите коня не можеха вече и да се помръднат, а само се опитваха да поклащат глави с вирнати уши и току се местеха от крак на крак.
— Какво искате… Дръпнете се, дръпнете се от пътя ми! — викаше гневно Яков Рун, но селяците се притискаха все по-плътно около тримата конници. Върнаха се насам и ония дървари, които бе срещнал
