снега — воденчани рядко виждаха сняг и още по-рядко дебел по три и четири педи.
Гаврил-Радомир живееше с другите началници от полка си в една от крепостните кули близу до източната градска порта. Самуил вече не му се сърдеше, но и не го прибра във воденския си дом, а го остави да живее с другарите си, като мислеше, че така ще обуздае по-добре младежката му дързост. Нека синът на великия войвода живее като другите и да знае, че не е нищо повече от другите. Гаврил-Радомир не се оплакваше. При него често идваше братовчедът му Иван-Владислав, който и сега живееше в бащиния му дом и беше между най-приближените на великия войвода.
Във войската беше забранено да се играе, на кокалчета, но като се видяха затворени от снега, неколцина от другарите на Радомира седнаха да играят. Другите се събраха около тях да гледат. Войводата на полка живееше в града и тая сутрин не беше дошъл да види войниците си. От прозорчетата на кулата, от двете й страни, се виждаше само дебелата снежна покривка и високата кула като че ли стърчеше самотна някъде сред пусто поле. Дочуваха се отвън или от войнишките помещения на по-долния кат на кулата сподавени гласове и някак далечни сред глухата тишина, която тежеше над цялата околност; снегът, затиснал сякаш цялата земя, бързо поглъщаше всеки шум и звук. Тихо беше и в помещението на началниците. Широкият пръстен жарник18 беше пълен догоре с дъбова жар, наоколо се разнасяше приятна топлина, та младите мъже бяха разпасали коланите си, разкопчали бяха горните си кожени дрехи. Играта бе започнала весело и спокойно.
Играеха четирима — двама петдесетници, един стотник и един от по-старите хилядници, без когото играта не би и почнала. Всеки имаше по едно кокалче — капаче на коляното на заден овчи крак. Хвърляха ги редом и четирите, като преди това всеки ги разклащаше в затворената си шепа, за да падат на пода пред играчите неподредени. Всеки играч гледаше кокалчетата да паднат не на по-широките си страни, а на гладката и по-тясна страна, та да остане отгоре другата по-тясна страна, която е нагъната като човешко ухо. Колкото кокалчета застанеха на тая си страна, играчът ги прибираше като своя печалба и когато те се свършваха, всеки играч слагаше по едно ново кокалче. Кокалчетата се разменяха за разни вещи от оскъдното войнишко имущество, ако някой искаше да се снабди с такива кокалчета, за да може да играе. Играта можеше да върви тихо и невинно, ала можеше да стане и опасна. Понякога десет кокалчета между възбудени и пристрастени играчи струваха цяло богатство — купуваха се с ценни вещи, та и с пари. А имаше и друг начин за игра с кокалчета, само между двама играчи и само с две кокалчета. Сядаха те един срещу друг и ги хвърляха редом, но преди това уговаряха какво залагат в играта.
Играта между четиримата продължи много и гледачите наоколо започнаха да се отегчават; някои и се отдръпнаха, всеки на одъра си край стената. Кокалчетата преминаваха ту в един, ту в друг от играчите, та започнаха и те да се отегчават. Тъкмо в тоя час отвън дойде друг един стотник, който живееше в следващата крепостна кула и бе тръгнал по гости.
— Аха — започна той още от вратата. — Ще ви обадя! На кокалчета играете. Ето и синът на великия войвода…
— Аз не играя — отвърна веднага Гаврил-Радомир и цял се изчерви.
Той не беше разбрал шегата на стотника и всички наоколо прихнаха да се смеят. Шегобиецът продължи още по-застрашително:
— Не играеш, но стоиш тук и гледаш как играят други. И това се наказва, не знаеш ли?
— Знам, но…
Радомир се огледа и като видя, че всичките му другари се смеят, засмя се и той на шегата и на собствената си недосетливост. В зимното си облекло изглеждаше грамаден. Беше и много по-млад от другите, гъстата му коса беше подрязана само на гладкото бяло чело и се спущаше от двете страни на лицето му, проблясваща като чисто злато. Закачливият стотник едва стигаше до гърдите му, но като че ли искаше да се покаже тъкмо пред него и току се изпъна насреща с дребния си ръст:
— Искаш ли да си хвърлим и ние с тебе? Или се боиш от баща си, а?
— Как… — запъна се младият великан. — Защо ще се боя…
— Ама не така — посочи гостът с рядката си брадица четиримата играчи и все повече се разпалваше. — Това е детска игра. Ние с тебе с по едно кокалче и на какво, кажи! Нещо по-голямо, та като го загубиш, да те заболи. Кажи де!
— Ти кажи.
Радомир се намръщи — стотникът вече не се шегуваше, не се шегуваше и той. Всички наоколо се умълчаха — чакаха да видят какво ще стане, прекъснаха играта си и четиримата играчи. Дребният стотник беше като пиян от някаква предизвикателна гордост, той улови с два пръста сребърния колан на Радомира, подръпвайки го при всяка дума:
— Аз ще ти кажа. И… думата — дума, а! Аз залагам моя кон, ти залагаш твоя. Съгласен ли си? Ако се боиш…
— Съгласен съм — прекъсна го Радомир и свали ръката му от колана си. Той беше вече цял обладан от мисълта за предстоящата игра. Така беше с него винаги — предаваше се изцяло на всяка своя мисъл, на всяко свое желание.
— Дайте две хубави кокалчета — протегна ръка стотникът. Сложиха две кокалчета в ръката му, а той ги поднесе на Радомира: — Избери си.
Младият хилядник си избра едно от кокалчетата със смешна, детинска загриженост, та стотникът го изгледа с надменно присвити очи и небрежно подхвърли в ръката си останалото кокалче. Той кимна към младия си противник:
— Хвърляй да видим кой ще почне.
Радомир се озърна да види къде да хвърли кокалчето си и току приклекна на каменния под; приклекна срещу него и стотникът, струпаха се около тях останалите началници. Гладкото зачервено лице на Радомира лъсна от влага, ръцете му леко потреперваха от страстно нетърпение. Той хвърли на пода кокалчето си. Хвърли своето и стотникът. Падна се да почне пръв играта Радомир. Той веднага понечи, но стотникът го спря с ръка:
— Чакай да се разберем: ти твоя кон, аз моя, нели?
То беше вече уговорено, ала той искаше да смути противника си, да пресече щастливия му удар. Радомир бутна ръката му и промърмори разсеяно:
— Да, да…
Той бързаше да хвърли кокалчето си и го хвърли. То подскочи и падна на широката си страна.
— Тюх! — махна с големия си юмрук мдадият играч и още повече се изчерви. Той и не мислеше за коня си сега, гневеше се на несполучливия удар. И втренчи ревниви очи в ръката на стотника. Стотникът дълго разклаща кокалчето в ръката си, едва-едва присвил насмешливи устни. Той не бързаше — искаше да покаже как се играе, предвкусвайки победата си. Най-сетне ловко подхвърли кокалчето. Задържа се то на по-тясната страна. Сполука! Всички наоколо ахнаха съчувствено към Радомира, който губеше коня си.
— Е, е — обади се другият хилядник. — Това е на шега. Как може коня!
Щастливият стотник опули срещу него сърдити очи:
— Така е уговорено. Аз не съм го карал насила! Отказваш ли се? — обърна се той към Радомира.
— Нееее — подигна широките си рамена Самуиловият син. И току добави: — Аз имам още един кон.
Дребният стотник зяпна срещу него с алчни очи:
— Ти… И за него ли?
— И за него — кимна живо Радомир.
— Стига, стига! — завикаха другарите им един през друг: — Това вече съвсем… Ще останеш без кон!
Двамата играчи бяха като глухи. Стотникът попита тихо, с пресекнал глас:
— Ще хвърляме ли?
— Да — отвърна Радомир и посегна да хвърли кокалчето си, но стотникът пак го спря. Той не искаше да изпусне вероятната нова печалба и каза строго:
— Редът сега е мой. Нели аз спечелих…
— Добре. Хвърляй.
Кокалчето на стотника пак застана на по-тясната си страна, която печели.
Радомир се усмихна радостно на сполуката му; той пак не мислеше за своята загуба, а повече се радваше, че беше негов ред да хвърля. Сега той искаше да покаже майсторство и пак беше смешен с
