когато мъглата се дигаше за някое време. Всички дни и нощи на тая безкрайна зима бяха еднакво студени и мъртвешки тихи. Дотегна и животът на людете. Всеки се криеше в бърлогата си, зъзнеше в дрипите си. Едва ще се раздвижат людете след изгрев слънце, да счупят леда на кладенеца, да насекат дърва, да хвърлят по една шепа храна по празните ясли. Друго и нямаше какво да вършат. Светът като че ли загиваше. От горите излизаха диви зверове и всякакви други гадини, скитаха без страх, пред затворените врати на оборите людете намираха умрели от глад и жажда сърни, елени, зайци. Нощем се чуваше бдизу около човешките жилища вой и рикание на зверове, мучеше и блееше полугладен и добитъкът по оборите, виеха кучетата и във всички тия животински гласове звучеше ужас и някаква човешка сякаш скръб.
Злата зима изглеждаше безкрайна и все пак времето течеше. Но ето започна да се надига друга една беда: храната по кошовете, в надземните и подземните хранилища, също и храната на добитъка по оборите и плевните взе бързо да се свършва. По тия места тревата се зеленееше през цялата година и людете не бяха свикнали да трупат зимнина за добитъка. Сега тук и людете станаха премного, та и това, което беше докарано и натрупано в повече, започна бързо да намалява. Началниците на войската се надяваха, че зимата най-сетне ще премине, и много късно изпратиха люде да търсят храна по някои по-далечни места. И все пак по-иначе беше с людете; не оставаха съвсем гладни и не умря нито един човек от глад. Ала всяка сутрин стопаните извличаха от оборите умрял добитък. Също и войниците, които пазеха добитък за храната си, а към края на месец сетен започнаха да измират и ездитните войнишки коне. Земята остана скована под ледената снежна кора и през месец сухи, когато настана истински мор по добитъка. Не беше само от студ и от гладено тръгна и някаква болест по животните.
Тая напаст сред люде и добитък беше най-тежка, за Самуила Мокри, като че ли само той не можеше да се примири с нея. Великият войвода беше не само между людете, а влизаше и по оборите, по конюшните и кошарите, случи се на няколко пъти да бърка с гола ръка в гърлата на болни коне като лечител. Той трябваше да се грижи за всичко и виждаше колко голяма беше общата беда.
Повикаха го една привечер и в царската конюшня… Морът бе влязъл и там. А там бяха и неговите коне. Видя той, паднал бе с издут корем най-любимият му кон. Позна го, изглежда, и животното в своята мъка. Когато влезе Самуил и застана до изпружилия се кон, мътният блясък в изблещеното око на болното животно се извъртя и се насочи право в него. Помръдна то и едната от предните си нозе, като да искаше да се изправи. Не можеше да му помогне Самуил. Обърна се и бързо излезе от конюшнята. Вън бе настъпила вече нощ — все същата грозна нощ както от дълги месеци насам: мразовита, няма, без нито една искрица блясък в размътената, мъглява тъмнина. Някъде високо по небето плаваше месечината, но не се виждаше през мъглата. Самуил Мокри побърза да се прибере в жилището си. В преддверието го чакаше Рун. Спря се срещу него Самуил. Рун леко се поклони, ала без да сваля тъмните си очи от бледото, посивяло от студ и мъка лице на великия войвода. Не сдържа той и езика си, колкото и да искаше да бъде учтив:
— Виждам и знам: където и да отида, никому не нося радост и веселба. — Това той каза божем за себе си и добави с поомекнал глас:
— Бъди жив и здрав, светли войводо.
В тоя лош час Самуил Мокри отговори на богомила с думи, които отдавна бяха заседнали в неговата мисъл:
— Ти си като вълк между людете.
— Не — отвърна Рун бързо. — Аз съм зло куче. Твое куче.
— Не ще те нарека куче за твоето усърдие — рече Самуил и продължи: — Ти си и премного усърден за царството ни, но аз се боя вече от твоето усърдие. Ако трябва да издигаме бесилки във всяко селище, за да пазим царството, постоянно да горим с нагорещени железа, да затваряме в тъмници и всеки жив човек да трепери от нас като от диви зверове, да ни проклина, аз не ща такова царство. Такова царство ще бъде против волята божия. Твоите очи, Яков Рун, търсят и виждат във всеки жив човек злодей.
Рун слушаше, но така се променяше миг след миг лицето му, като че ли всяка дума на Самуила падаше върху него като тежък, болезнен удар. Когато великият войвода млъкна, богомилът не отговори веднага, а въздъхна издълбоко и пак не бързаше да отговори. Бореше се той с някаква своя мъка и най-сетне започна:
— Моите ме прогониха, отрекоха се от мене. Отрекох се и аз от тях. Но ето и ти дигаш ръка от мене. Аз съм като пес, изпъден от двора. Ти ми каза: пази царството и закона. Аз ги пазя. На бесилката ще окача и родния си брат. С желязо ще горя месата му и ще ги късам. Как ще пазя иначе, ако… Всеки трябва да се бои от царството и закона.
— Не — прекъсна го Самуил Мокри. — Не! Всеки трябва да обича царството си. То трябва да бъде стряха и светъл дом за всички. А не тъмница и мъчилище. Ти стана тъмничар на царството.
— А какъв да бъда… Аз ходя подир злодеите, те са много, не се свършват. Ето и във войската ти са дошли, между твоите войводи са дошли.
Самуил се дръпна рязко назад:
— Кой! Какви злодеи във войската!
Рун като че ли тъкмо това бе чакал — да уплаши великия войвода, да го разтревожи, да го накара да потрепери. Лицето му отново придоби все същия мрачен и упорит израз, такъв беше и погледът му, и всяко движение — бързо, рязко и точно. Твърдо, настойчиво прозвуча и гласът му:
— Павел Новак, войвода призренски, хилядниците Купен и Герасим Клепа подучват войниците си и по- малките началници да бягат от войската. Омръзнало им е да стоят с тебе. Някои воъници вече са побягнали. Преди няколко дни са намерени други шестима оттатък Сетина разкъсани, изядени от вълци. Не смеят да вървят по пътищата, налетели са на вълци. Ще има още, но се боят от студа, боят се в тия снегове и мъгли. Накарах да домъкнат тук оглозганите кокали на ония шестимата, да ги видят и всеки да се поразмисли. Моята работа е такава — неочаквано добави той.
Настана мълчание за един миг, после великият войвода рече:
— За Павел Новак няма никакво съмнение, нели? И за всичко туй, което чух.
— Няма никакво съмнение.
— Сега аз без железа… — започна Самуил и махна с ръка: — Върви с мене.
Излязоха на улицата. През гъстото мъгляво було, което лежеше над града, се процеждаше мътна лунна светлина. Великият войвода се запъти надолу по улицата, но внезапно се спря:
— Ще вървим сами. — И повтори: — Сами.
След тях бяха тръгнали люде на Рун. Богомилът мълчаливо се обърна и даде знак на людете си да се върнат.
Мъгливата зимна нощ вече бе притиснала града, но като имаше толкова люде в него, все още се мяркаха минувачи по затихналите улици. Светеха и много прозорци, чуваха се припрени човешки гласове, пръхтене на коне по дворищата, дето бяха настанени войници. Някъде надалеко се чуваше самотен кучешки лай, но и кучетата бяха свикнали с толкова чужди люде в града. Самуил Мокри и Рун не се отдалечиха много от средищната стъгда. Великият войвода се спря пред една порта, бутна я да влезе в двора, но портата беше залостена. Той почука с дръжката на меча си. Рун огледа стената, която ограждаше двора на тоя дом:
— Не е много висока. Аз мога да…
— Искам да вляза през портата — рече Самуил.
И пак почука с меча си. Дотича да отвори войник и щом видя великия войвода, колебливо се отдръпна. Насреща през двора светеха три прозорчета. Самуил попита:
— Войводата ти е тук, нели?
— Ддда… — заекна войникът.
— Казано ти е да не пущаш никого.
— Да, но…
— Води ни при войводата си.
Къщата беше на един кат, на две стъпала над земята. Влязоха в малко преддверие, където шетаха и други двама войници, а войникът, който бе излязъл да отвори, се спря пред една врата, зад която се чуваха разбъркани гласове.
— Тука — рече той, но не посмея да отвори вратата, макар и пред великия войвода.
— Отвори — заповяда Самуил.
Войникът отвори. На срещуположната страна на стаята бе сложена трапеза и около нея бяха насядали
