затаен дъх и великият войвода. Бабчор продължи:
— …Попът казал на баща ми: „Прибери я и грижи се добре за нея, нейният болярин в злато ще те облече. Той е в някаква далечна земя, царят го изпратил, а негови неприятели искат да погубят жена му и детето му.“ Тя има и дете, момченце. И знаете ли? Тя е хрома. Направили са й магия. Хрома е с двете нозе, не може да ходи. Искали съвсем да я погубят, но попът я скрил и я довел у нас. Като се върне боляринът й…
Сред войниците отново избухна смях и викот. Приказката за хромата болярка се бе свършила. Самуил направи знак към разказвача — повика го при себе си. Войниците избутаха Бабчора, но той не се остави да го бутат и сам изтича при великия войвода.
— Чух какво разправяш — рече Самуил Мокри. — Каква е тая болярка, не знаеш ли името й, откъде е дошла у вас?
— Името й не знам, светли войводо, но тъй казват, че била болярка.
Хитрецът почваше да измества приказката си. Самуил попита:
— Не знаеш ли детето й как се вика?
— Аха! Давид. Чувах я да го прикотква като квачка около себе си: „Тука стой, Давиде…“ Нели тя не може да ходи, а детето все гледа да изхвръкне нанякъде.
Войниците насреща наблюдаваха как разговаряше великият войвода с техния другар и очакваха Бабчор пак да покаже хитрината си. Самуил прикриваше своето голямо вълнение и продължаваше да пита:
— Къде се пада селото ти?
— Далеко е. Оттук — посочи с ръка Бабчор, — та чак през Вич планина, на другата й страна.
— В чий полк си ти?
— В полка на Горуш, войвода костурски.
Великият войвода кимна мълчаливо и отмина. Да, това беше Биляна с детето. Каква болярка можеше да бъде скрита в далечното село? Хрома, с дете със същото име… Да, това беше тя, Биляна! Ами защо се бавеше още той, защо не тръгваше веднага за селото оттатък Вич? Бабчор ще го заведе по най-късия път. Сърцето му се блъскаше буйно в гърдите, в гърлото, което беше стиснато до задушаване…
Решено бе, дадена бе повеля: рано на другата сутрин той тръгваше за границата със сто души конници. И не можеше да го замести ни Ивац, ни Никулица, ни Кракра. Казал бе, че той ще води малката конна дружина и трябваше да поправи грешката с тия български дружини в ромейската земя. Той ги изпрати и той трябваше да ги обуздае. И не можеше да променя повелята си поради свои грижи и желания. А там, на другата страна на Вич планина, беше Биляна. Загубената, мила, несретна жена, която наново бе намерил. На другата, противоположната страна бяха пък четиримата селяци, дошли оттатък границата, да го молят за помощ и пощада. Не, той не можеше да ги изостави, макар и заради Биляна. И Самуил Мокри не се мъчи дълго в колебание. Той отиде при войниците си.
Още в зори на другата сутрин той поведе малката си дружина към Вардара, но премина реката чак на втория ден поради пълноводието й. Пътят му по-нататък сам се отвори. Току-що бе минала дружината му на отвъдния бряг, той съгледа не много далеко в равнината стълп пушък, който се белееше в светлия слънчев ден, проточил се едва ли не до синьото небе. Предчувствие поведе великия войвода тъкмо в тая посока. Той препусна, по един тесен път между зелени, буйно покарали ниви и скоро излезе с дружината си над една широка впадина. По дъното на впадината бяха разхвърляни двайсетина или тридесет селски хижи и до една горяха. Встрани от запаленото селище се тъмнееше неголяма навалица, а около нея и през нея се виждаха конници. На една поляна по-отсам други конници бяха обградили стадо от всякакъв добитък. От стадото се отдели някакво подплашено добиче. Един от конниците се спусна след него и като не можа да го върне, започна да го удря с меча си. Добичето се втурваше ту на една, ту на друга страна, а мечът святкаше над него; най-сетне то подви предните си нозе и се търкулна на земята. В ясния слънчев ден отдалеко се виждаше, че конниците бяха български войници. На отсрещната страна на впадината, оттатък селото, стърчеше крепостна кула и други някакви постройки до нея, заградени с висок зид. Нататък не се мяркаше никакъв човек. Чуваше се безспирно кучешки лай, глуха, едвам доловима врява и рядко ще се надигне в далечината самотен вик. Самуил Мокри полетя нататък, втурнаха се след него и войниците му.
Излезе да го посрещне Иван-Владислав, засмян до уши. Зададе се след него и началникът на този отред, но той сякаш не бързаше много да срещне великия войвода. Самуил мина край племенника си и се спря да дочака началника на отреда. Усмивката по лицето на Владислава така и застина, но младият човек не се смути, а обърна своя кон веднага след чичо си и се спря току зад него. Великият войвода попита:
— Какво става тук?
— Не-нели — заекна началникът, — нели да вземем добитък, а те… щом влязохме в селото… стреляха по нас и раниха двама от людете ми. Тогава…
— Тогава — прекъсна го Самуил, — тогава вие запалихте селото и ударихте на грабеж. Виждам всичко! Пусни людете при мене.
Началникът обърна коня и изтича нататък. Конниците се отдръпнаха и селяците се запътиха насам колебливо. Самуил махна с ръка:
— Приближете се…
Те забързаха гъсто един до друг — мъже, след тях жени, деца, и на десетина стъпки пред коня на великия войвода изпопадаха на колена, а някои и ничком връз земята. Самуил попита:
— Разбирате ли езика ми? Какво става с вас?
— Разбираме… Разбираме — зачуха се гласове.
— Какво става с вас? — повтори великият войвода. — Кей е старейшината ви?
Изправи се мъж на средна пора с кръгло подрязани руси коси и широка брада, с риза до колената, препасан с червен пояс. Той мушна ръце в пояса си и се загледа в босите си нозе, но сетне дигна към великия войвода широко, умно лице!
— Ние вече чувахме какво става по селата наоколо и като дойдоха, отделихме господарското… ето, и едро, и дребно до последното шиле. Малко било… Навлязоха с конете по дворищата и колкото за добитък, повече за жени… Биха се там някои от нашите. Ето младия началник — посочи селякът с глава Ароновия син — удари с меча си моя брат…
— Аз само да го сплаша… — чу се тихият глас на Иван-Владислав.
Селякът продължи:
— После натириха всичко живо вън от селото, и люде, и стока, запалиха къща по къща. Господарската кула е празна, господарите избягаха в Солун, но какво повече искат от нас, нели сме от един език…
Самуил Мокри дигна поглед, огледа запаленото село, стълпените селяци пред коня му. Що можеше да стори сега? Той махна с ръка към селяците:
— Вървете, спасявайте, каквото може още да се спаси. Приберете и добитъка си.
Великият войвода обходи всички тия места, мина и оттатък Струма, и оттатък Места, прати люде чак в Пдъвдивската област, където бяха навлезли три от българските дружини. Подбра всички тия дружини и ги върна в България. Те всички бяха палили и грабили, великият войвода не знаеше кого да съди и наказва. Като се върна във Воден, казаха му, че предния ден бе паднала Верея, но сърцето му не се зарадва.
Самуил прати да повикат войника Бабчор от костурския полк. Бабчор дотича развеселен от желанието на великия войвода да го види. Самуил му каза:
— Искам да ме заведеш в родното си село. Приготви се за път.
Най-напред тръгнаха неколцина конни войници; между тях беше и Бабчор, също на кон. Те трябваше да водят към непознатото село. На петнайсетина разтега след тях яздеше великият войвода и веднага след него — Радой. Сам великият войвода потърси тоя път слугата си, поиска да върви по-близу до него. Слугата забеляза вълнението му, ала като не знаеше що ставаше с господаря, побоя се да не би той пак да извърши нещо неразумно поради своята добрина и доверчивост. Самуил го повика по-близу, а той съвсем се прилепи към него и започна отдалеко да го поучава:
— Чо-човек за всяко нещо трябва да си отваря очите на четири… Защо ще се оставиш тоя или оня да те мами…
Самуил познаваше тая непрестанна и прекалена грижа на слугата си, но с това той сега му беше още по-мил, по-близък, по-нужен. Великият войвода се вълнуваше от предстоящата среща с Биляна и във вълнението му имаше и радост, и скръб, и някакъв неясен, детински страх. Като се отдалечиха от Воден по
