на колата от едната й страна. Самуил пристъпи и сложи Биляна върху меката постилка в колата.
— А… а — понечи да каже нещо Радой, но тежкият му език не можа да се обърне и гласът му прозвуча, потрепера като задавено стенание.
Както бе застанал встрани, слугата току подигна ръка и свали бавно шлема си, прекръсти се два пъти. И едва сега продума:
— Тя е мъртва, го-господарю…
Загледа се Самуил Мокри в Биляна, както бе сложена на колата, и лицето му изеднаж цяло побеля.
През лятото на същата година падна и яката ромейска крепост Сервия. Неин защитник беще стратегът Магирин заедно с двама таксиарси22 и всеки от тях със своите войници. Превзе я войводата Димитри Полемарх след продължителна обсада и с голяма хитрост, та крепостта падна в български ръце без кръвопролитие. За това дело на Полемарха много по-късно неговият внук Кекавмен писа: „…Дядо ми по майка Димитри Полемарх, така се казваше той, бил виден човек в оная страна на границата (след умиряването на България покойният господар Василий Багренородни го издигна в сан патриций и го направи при това мистик). Той цяла година се мъчил и прекарвал безсънни нощи, за да завладее тоя град, съвсем непристъпен, и не можал да го превземе. Поради това такъв труд бил напусто за него. Благодарение на скалите и страшните пукнатини крепостта придобила безопасност. Но в долната част на крепостта при стръмнината имало място за къпане, където се спущали стратегът и таксиарсите, когато поисквали, и се къпели. Дядо ми измисля следната хитрост. Той дошъл нощем и застанал тъкмо срещу крепостта със своите люде — това място било гористо, покрито с храсталак — и ето той заповядал на всички да вземат в ръце големи клонища, да ги държат пред себе си и засенявайки, да прикриват и конете, и конниците, така че да изглеждало, че там има не човеци, а растяща на мястото гора. Той имал двама съгледвачи на една височина близу до крепостта. Щом стратегът и таксиарсите слезли долу и почнали да се къпят, съгледвачите дали знак, какъвто им бил заповядан. Като пришпорили конете, те заобиколили мястото за къпане и изловили тия, които били в него. Защото човек невнимателен, а ходещ без охрана, често изпада в злополука. Когато те били изловени, то и крепостта била превзета без кръвопролитие. И тъй, помни това: и ако ти пазиш крепост, бъди твърде внимателен както към външните, тъй и към вътрешните, и не доверявай дори и на свой човек; инак ще изгубиш и себе си, и своите люде.“ В Сервия българите заловиха много пленници, много и добро оръжие, също войнишко облекло, та дори и храна, макар и след такава продължителна обсада. Те намериха и злато много, и сребро, а Полемарх скри една част от това богатство и го запази за себе си. Помогна му за това скриване и стратегът на Сервия Магирин, който се зарадва в душата си, като видя, че такъв прославен български войвода скрива за себе си от плячката, която се падаше не на него, а на българското царство. Ромеят виждаше в себелюбието и алчността на българския войвода скрита опасност за самата българска държава и се радваше в душата си, макар да беше неволник в ръцете на българите. Той прикри кражбата на Полемарха, за да бъде злото като чръв, който скрито разяжда и дълбае.
Превземането на Сервия беше най-голямата сполука на българите през това лято и през цялата тази година. Всичко друго беше несполука и безплодни усилия, понеже, както ще каже някой, волята божия беше против волята на людете.
Откакто пукна пролет и през цялото лято, през цялата есен не падна от небето ни капка влага. Като бликнаха и потекоха първите пролетни води, за няколко дни изтекоха в морето и бързо пресъхнаха ручеи и реки, по леглата им остана само бял пясък. Като пресъхнаха малките извори и потоци, пресъхнаха и по- големите, нели е така и в живота на людете. Премаля съвсем и Вардар и горчивата морска вода проникна доста навътре в разтворилото се празно корито на голямата река. Сутрин небето се отваряше все едно и също, пепелявосинкаво, слънцето минаваше по един и същ път по него и нито еднаж не се спусна прохладна сянка пред огнения му образ. Каквато влага бе останала още в земята или в зелените листа и треви, изпиха я и я пресушиха топли ветрове, които духаха по цели дни и нощи от изток, север и запад накъм Бялото море. Земята изсъхна, втвърди се като безплоден камък и се напука дълбоко до човешки бой. Посърна, посивя, като да бе минал огън по нея. Все същото беше небето и нощем — високо и мътно, с далечни дребни звездици, само кометата на север ширеше опашка и стоеше там всяка нощ като злокобен знак…
Великият войвода на България Самуил Мокри не се решаваше да предприеме нищо в това зло време, а имаше и други, — още по-важни причини, които го караха да се въздържа от каквито и да са действия срещу ромеите. Той бе мислил да удари Солун след падането на Верея и Сервия, но това сега беше невъзможно. С падането на двете твърдини пътят му към големия крайморски град беше отворен, ала през тая лоша година българската войска бе останала само с няколко хиляди коня, намалял бе много и другият добитък, та нямаше за обоза, нямаше с какво да се превозват и бойните уреди. Нямаше и храна достатъчно. Самуил Мокри видя с очите си стените на Солун и знаеше, че не може да се върви срещу тоя град само с лък и меч. Колкото бяха нужни люде, не по-малко бяха нужни коне и волове, също и тежки ббйни уреди. Великият войвода, както вече се разказа, още през пролетта изпрати в ромейската земя дружини да задигнат оттам добитък и всякакви храни за войската, но годината беше лоша също и за ромеите. Бушували бяха и там всякакви стихии, не бе останал комай ни добитък, ни зърно, ни какъвто и да е плод. Българските дружини само разбуниха тамошните български племена, а не прехвърлиха много нещо отсам границата. Самуил Мокри не се решаваше да премине Вардара с такава войска — без добро облекло и храна, без коне, без бойни уреди. Не се решаваше пак и да разпусне войската за по-сгодно време: войска лесно се разпуща, но много по-трудно се събира за война и отбрана. Василий Втори беше още в Мала Азия и в междуособна война, но работите в царството му като че ли се обръщаха в негова полза. Още през месец брезок бе убит най-върлият му противник Варда Фока и ако вторият Василий успееше да се разправи с вътрешните си врагове, можеше след това да се обърне към България.
В това тежко и безплодно време всеки живееше със своите си грижи и само вождът единствен мислеше за общото дело. Дори царят, който по сан беше най-горе от всички, виждаше само пред себе си и около себе си. Цар Роман живееше с постоянната си скръб, със страховете си, с болестите си и не дигаше глава да погледне по-надалеко. Какво оставаше за простия войник, който се измъчваше и от глад, и от жажда, ходеше бос и тъгуваше за родното си село? Самуил Мокри виждаше в погледите и на царя, и на всички началници, и на всеки войник един и същ укор към него; не се сдържаха вече войниците му и с думи подире му:
— Какво чакаме още… Няма нито враг насреща, нито кого да гоним. И господ вече не може да ни търпи. Сушата и нас ще изгори, мор ще ни стигне…
Великият войвода беше сам сред толкова люде с това, което виждаше и знаеше по-добре от всички. Също Ивац и Симеон Илица, и Кракра, и Никулица, тия най-верни негови люде, не бяха сега е него с цялото си сърце. Те му бяха покорни, но не бяха с неговите мисли и грижи.
Глава XIV
Годината наближаваше своя край под същото враждебно, застинало небе и всеки ден приличаше на предидущия, всяка нощ беше като преминалата. Слънцето изгряваше и залязваше в своите часове и гледаше от пепелявото небе като кръвясало око, което следи и дебне. По земята не остана жив ни един стрък, ни една тревичка, шумата по дървесата изгоря и окапа още през месец зарев23. Отдалечили се бяха и звездите в небесните дълбини. Кометата се бе изместила на няколко разтега, но гореше все тъй ниско над земята като огромен факел, който се приближаваше да я запали. На няколко пъти около нея пламваха високи огнени стълпове, на няколко пъти месечината загасваше съвсем, та и слънцето изчезваше посред бял ден, земята потъваше в мрак, политаше сякаш в тъмна бездна. Уплаши се и черният бивол, който крепи земята на рогата си, разклати я много пъти, негли да я захвърли и разбие като ненужна вещ. Людете чуваха гневния му рев, който идеше още по-страшен през земните недра. Като детски играчки се катурваха и разпадаха каменните и тухлени зидове, затрупваха живи люде, които едвам успяваха в последния си миг да нададат предсмъртен вопъл. Не се промени забуленото, навъсено небе ни през пролетта, ни през лятото, ни през есента; само пътят на слънцето ставаше все по-къс и ден след ден летният жар и пек се превърна във вледеняващ дъх, който пресуши и последната животворна влага по земята…
