чудо и не добро очакваха от него людете, а повече зло и беди. Около светлата глава на необикновената звезда се червенееше бледо сияние, бледочервеникава изглеждаше и дългата й опашка.
— Това е на кръв. Кърви ще се леят отново…
Самуил Мокри също видя опашатата звезда. Връщаше се той към дома си през средищната стъгда и тъкмо се бе показала кометата на север. С него вървяха Ивац и Кракра — току-що бяха излезли и тримата от военно съвещание в царския дворец. Спряха се насред стъгдата да погледат чудната звезда, а около тях започна да се събира народ. Какъвто беше припрян и нетърпелив, Кракра пръв заговори:
— Гледайте каква е… Като жена с дълга коса! Щом е жена, на проклетия ще бъде. Дано да не е ромейка, че ромеиската страна ще държи.
Ивац мълчаливо се прекръсти, загледан в кометата:
— Божие чудо…
— Да — кимна Самуил иа думите му. И добави: — Защо да очакваме зло от този божи знак, щом вървим с бога?
Тая вечер Самуил бе поискал от царския военен съвет да реши да се започнат отново действия срещу Византия, за да се подготви едно силно нападение срещу Солун. Така и се реши. Така решиха и тия, които мислеха като великия войвода, и тия, които не мислеха като него, ала не смееха да изкажат истинските си мисли.
Ето сега какъв небесен знак пресрещаше тримата войводи, но те и тримата бяха на един ум, колкото и да бяха различни по нрав.
До късно тая пролетна нощ по воденските улици и дворища се чуваше шум и тревожна врява.
Както бе решено на военния съвет по искане на великия войвода, на другата сутрин той изпрати вестители до Симеон Илица и Димитрия Полемарх с повеля да ударят двата обсадени града — Верея и Сервия. Той каза още за двамата войводи:
— Нека раздрусат дървото и плодът ще падне, ако вече е узрял, както и очакваме.
Той самият се зае да подготви ново навлизане във Византия по посока на Солун и на много други места по границата чак до Маторие гори. Трябваше пак да се опитат силите на империята по тия места, но имаше и други причини за тия нападения.
Като дигна топлият пролетен вятър снега, на много места около Воден и най-вече край пътищата, които излизаха от тоя град, останаха да се белеят цели купища конски кости. Голяма част от войнишките коне бяха измрели от глад и от всякакви болести, а също тъй голяма част от войнишките волове бяха пък изядени през гладните зимни месеци. Войниците бяха побързали да изкарат на зелена трева останалия жив добитък и беше тъжно да се гледат конете с изхвръкнали кости и дребните воловце с нечиста, проскубана козина, с провесени опашки. А какъвто беше добитъкът, такива бяха и людете — измършавели, бледи, обрасли с косми, с изпокъсано облекло, с ръждясали шлемове и ризници. Така беше не само с войската, но и с всичко живо по цялата страна.
Самуил Мокри нареди да се изнесат от хранилищата запазената храна и облекло и да се раздадат на войниците, доколкото можеха да стигнат. Даваше се повече храна и на конете, доколкото се намираше още по някоя скрита вреща ечемик. Пазачите на хранилищата мърмореха недоволни, също и от мирните тукашни люде се взе едно или друго, и когато стигна до ушите на великия войвода, той каза:
— Ще изядем и ще изпием всичко, що ни е останало, за да се позасилим. Като сме силни, по-лесно ще намерим откъде да вземем, което ни е нужно.
Дошли бяха вести от много места из България, че през последните дни на зимата людете са живеяли с по една шепа просо; ровили са под снега да търсят в земята корени, покарали треви; някъде са убивали и кучетата си за вонещото им месо, другаде са прояли чак и пръст. Самуил Мокри кроеше да вземе от ромеите и храна, и облекло, и добитък.
До деня на свети Георги Победоносец за войниците всеки ден беше като празник — даваше им се повечко храна и от сутрин до вечер се припичаха на пролетното слънце. Трябваше да постегнат облеклото и оръжието си, но то беше работа негли повече за развлечение. В същото време великият войвода подбра и подготви петнайсет конни дружини от по сто и по двесте души; надникна той за коне и по царските, също и по болярските конюшни. Тия дружини Самуил разпрати на разни места по границата до Маторие гори и на другия ден след празника на свети Георгия те всички навлязоха в ромейската земя. С тия дружини той изпрати и сина си, и племенника си Иван-Владислав, да потичат младите воини по чуждата страна с конете си, да опитат оръжието си.
Още след първите няколко дни войниците започнаха да прехвърлят отсам границата коне и всякакъв друг добитък, също товари с храна, облекло и оръжие. Но плячката не беше много обилна, добитъкът беше също тъй измършавял и гладен. Случи се и друго: скоро след като бяха навлезли българите на ромейска земя, във Воден пристигнаха по двама селяци-стареи от племето на ринхините и от племето на струмците, които населяваха тъкмо тия места оттатък границата. Четиримата старейшини помолиха със сълзи на очи да ги пуснат при царя. Като ги видя цар Роман и ги чу, разтъжи се повече от тях и се уплаши, побърза да ги изпрати при великия войвода. Четиримата пратеници на славяните оттатък границата преминаха с голямо отчаяние средищната стъгда на Воден, влязоха в дома на великия войвода и паднаха ничком пред нозете му. Самуил Мокри се смути много от тия неочаквани пратеници, дигна ги едва ли не сам, с ръцете си и ги накара да седнат срещу него. Насядаха те и започна да говори най-старият от тях с голяма смелост в своето отчаяние:
— Откъде да започна, светли болярино и войводо, голяма е нашата неволя… Навлязоха по нашите села български войници. Ние не побягнахме, не се скрихме. Наши са, един и същ език говорим. А те ни нападнаха като вълци. Наричат ни ромеи. Не ни признават за свои. Дигнаха всичко, забраха всичко. Посегнаха и на люде. Бият, с мечове замахват. Криете, казват, всичко, добитъка сте прогонили. Тая година, светли болярино и войводо, ние едвам душите си спасихме и от добитъка едвам остана по някоя глава. Такава зима беше, людете слама проядоха, гнилата слама от покривите, добитъкът изпсовиса от глад. А те — криете! И още са там. Една дружина излиза от селото, друга нахълтва. Каквото взеха по-първите — взеха го, сега другите пък голите ни души искат да вземат. Затова сме дошли при тебе: милост да измолим и пощада…
Селякът изтри с юмрук сълзите, които бяха потекли по косматото му лице, подсмръкна, поглади измокрената си брада, като че ли се срамуваше от своите сълзи или пък още повече искаше да ги покаже. Клатеха глави, подсмърчаха и другите трима селяци. Самуил повтори, сякаш бе чул само тия няколко думи:
— Ромеи ви наричат. — Но сетне той продължи: — Аз ги изпратих за бойна плячка, а не да обират вас, селяците, да обират своите там. Изпратих ги да вземат от василевса, от болярина, да вземат, което е на ромейското царство. Аз не ща нищо и от ромеите, които са като вас. — Той помълча някое време и каза: — Върнете се по селата си. Което трябва да се направи, ще се направи.
Той нареди да се приготвят за по-далечен път сто души конници и отиде да погледне как се приготвяше тая нова дружина. Докато ходеше между войниците, Самуил чу следните думи:
— Да ми е това конче, за един ден ще изтичам до село! Няма да сляза от седлото, докато не стигна…
— Булчицата те тегли там с такава сила.
— Тегли.
Наблизу бяха застанали неколцина войници около един от конниците, който чешеше кончето си. Избухна смях, заподхвърлаха се закачки към нетърпеливия войник. Той не оставаше никому длъжен и отговаряше остроумно, с хитро светнали очи. Стори се и на Самуила, че бе виждал някъде тоя войник и бе говорил с него. Още повече, като чу името му: Бабчор. А Бабчор извъртя приказката си, види се, за да се похвали:
— У нас на село, ако искате да знаете, живее една болярка. Истинска болярка!
— О-хо! Гледай ти! Болярка…
— Да — разпалваше се още повече Бабчор. — И знаете ли колко е хубава! Същинска болярка. Довел я у нас някакъв поп.
Бърза тръпка премина през самото сърце на Самуила. Войниците около Бабчор се умълчаха като деца, заслушани в хубава приказка; спрял бе да чисти кончето си и конникът, зяпнал разказвача. Ослуша се със
