великият войвода бе прекалил с виното.
Още докато вървеше по пустата стъгда през сгъстилата се мъгла, която сякаш го отделяше от целия свят, Самуил Мокри почувствува, че пак се бе отворила душевната му рана. Бездействието през дългата зима, мразовитите дни и нощи, дори и вледененият, измърсен вече сняг под стъпките му измъчваха неговото сърце, както и на последния негов войник, който искаше да се върне в селото си, в хижата си. Самуил Мокри не искаше да се връща никъде, той искаше да върви към Солун, да влезе в Солун. Пречеше му зимата, противяха се и людете му.
В преддверието на жилището му го посрещна Радой със запален светилник в ръка. Самуил мина край него с разсеян поглед.
— До-дошъл е — сподири го провлеченият и злобен глас на слугата, — до-дошъл е оня въртоглав калугер от Преспа.
Самуил се спря:
— Къде е той?
— Пратих го да чака в го-готварницата. Остави го тоя черен дявол, господарю… Утре.
— Доведи го в стаята ми!
Радой потътри нозе към готварницата.
Самуил влезе в стаята си. Защо бе дошъл монахът? Какви вести му носеше за Биляна? О, Биляна… Вън се чуха стъпки, също и сърдитият глас на Радоя. Самуил избърза към вратата, въведе монаха и сам затвори тежката дъбова врата. Отец Емилиян още повече бе измършавял, лицето му бе придобило пръстен цвят.
— Какви вести ми носиш?
— За детето ти. Тя ме праща — отговори някак неохотно инокът, а то беше поради голямата му умора; той бе дошъл с един дръглив осел чак от Преспа в тия студове и мъгли.
Самуил чуваше в ума си само нейното име, мислеше само за нея и сякаш не чу отговора на монаха. Той попита нетърпеливо:
— Тя… как е тя със здравето си?
— Както винаги — отговори инокът. — Тя за детето ме праща. Бои се за детето си. То преболедува тежка болест и е време ти да вземеш грижата за него.
Великият войвода долови укор в думите му, но не — това не бяха думи на Биляна, отправени към него с такъв укор.
— Ще взема детето — каза той и продължи: — Трудно е за нея сега… Но тя иска ли да се раздели с него?
— Реши се най-сетне да го откъсне от сърцето си. То е твое, твой син.
Самуил го улови стремително за рамената, приближи лице към неговото лице и попита с разтреперан глас:
— Къде е тя? Кажи ми, кажи ми…
Монахът мълчеше с наведен поглед, досада или дори гняв се изписа по лицето му. Самуил го разтърси и като че ли искаше да го блъсне в стената:
— Къде е! Не ме мъчи… Искам да се грижа и за нея, и за детето… Как живее тя… какви ли нужди търпи!
Монахът се поотдръпна от ръцете на великия войвода, като да се побоя от него, от очите му, блеснали така близу до неговите. Но той заговори пак с дързост:
— Тя живее, както винаги е живеяла. Не в болярски палат… И не искаше да се раздели с детето си, но то… то трябва да расте в болярски дом. Кажи къде да го занеса и аз ще го занеса. А тя за тебе е мъртва. Такава е волята й — да остане мъртва и скрита за тебе докрай. Не ме питай нищо повече. Няма да кажа това, дето премълчах и в ръцете на твоите мъчители.
Самуил трепна от укора му. Но той и сега би го предал в ръцете на мъчители, би го разкъсал и сам на късчета, да можеше да изтръгне тайната му. Монахът се отдръпна още по-далеч от него. Великият войвода извърна глава, смутен от своя гняв и от своето безсилие. После тихо продума:
— Ти стоиш на пътя ми като стена. Разделяш ме с нея като стена. Това не ще да е от преголяма християнска милост. — Той се обърна пак към него, повиши глас:
— Но тя… тя е недъгава, полужива. И само мене ми е нужна, ето в тоя час.
— Аз изпълнявам нейната воля. Тя не иска да бъде повече с тебе — рече монахът студено и само в блесналия му поглед личеше скритото тържество на неговото сърце.
— Нейната воля… — повтори след него Самуил. Сетне мина през стаята с бързи стъпки и току се спря отново пред инока със строго лице: — Занеси детето в моя дом в Преспа. Там ще живее то. Повече от твоя страна не е нужно. Утре ще тръгне за Преспа и един мой доверен човек, който ще приеме детето от ръцете ти. Той направи знак на монаха да излезе. Като остана сам, тръгна пак да ходи по стаята. В ъгъла се тъмнееше ликът на Исуса с едва проблясваща златна нимба около главата му, но Самуил не отиде там, а се спря пред ниската дъбова маса на другия край на стаята. Великият войвода се загледа в трите пламъчета на светилника, който бе сложен на масата. Заговори той ясно и макар да не поглеждаше към иконата в ъгъла, мисълта му беше там. Към бога беше обърнат Самуил с мислите си, но гласът му и думите му не бяха за молитва:
— …Ти си вложил в човешкото сърце… буря! Любов… и омраза. Милост и жестокост. Страх и смелост. Гордост и срамно унижение. И толкова сила в слабото човешко сърце! — Той млъкна, изви поглед към иконата в ъгъла и мълча още дълго. Сетне каза с още по-ясен глас: — Но аз разбирам твоята премъдрост. Ти търсиш своята правда в човешкото сърце. Да възтържествува тя в човешкото сърце, между доброто и злото в него. И ти знаеш по-добре от мене дали това е милост към човека, или… Да бъде волята ти, боже… Той дигна ръка и бавно се прекръсти.
Зимата продължи сурова й тежка чак до първите дни на брезок21. И пролетта дойде не тъй, както идваше всяка година преди. Втурна се отеднаж, бурно, без каквито и да са свои предвестници. Не дойде преди това ни птичка през морето, нито пък тревичка проби твърдата кора на снега. Кой знае по кое време през нощта беше, внезапно задуха буен топъл вятър. Подхвана извисоко безкрайна песен, затропоти по вратите и по капаците на прозорците, промъкна се през дупки и пролуки. Людете и гадините се събудиха без време — задушно беше по хижите и оборите, всичко живо бързаше да излезе вън. Снегът се размекна и шумеше в нозете потъмнял, мокър; потекоха пак води, зашумяха, забучаха потоци и мътни реки.
Вятърът стихна едва на втория ден привечер. Слънцето бе залязло, но ведрото небе блестеше надълбоко и озаряваше земята долу с мека, бледозеленикава светлина, която гаснеше бавно във вечерния час. На север все още се тълпяха зимните облаци и мъгли, които бе подгонил пролетният вятър и вече нямаше да се върнат. От снега не бе останала ни следа дори и по планинските стръмнини. Тъмнееше се размекнала, влажна пръст, по ливади и поляни се зеленееше гъсто покарала трева, меко блестяха под вечерното небе застояли тук-там води. И като че ли не бързаше да си отиде тоя пръв пролетен ден — небето все още светлееше, когато на източната му страна някак неочаквано се показа бледият диск на месечината. Засия на югозапад и Вечерницата, затрептяха по високото небе, отдалеко още, все повече и повече звезди. Неусетно бяха изчезнали от хоризонта на север последните зимни мъгли и там, на отворилото се докрай небе, сияеше необикновена звезда. Блестеше тя през лунната светлина едра и по- ярка от Вечерницата, а от нея се бе проточила широка светла опашка, извита чак ниско до хоризонта, където се губеше като лека, бяла пара.
Людете долу веднага забелязаха чудната звезда; никога преди не бяха я виждали там и сякаш се бе преобразило цялото нощно небе. По улиците и стъгдите на Воден се спираха люде, събираха се на купчини, излизаха и други от къщите и дворищата. Всеки сочеше с ръка и повтаряше гласно едни и същи думи, като че ли само той виждаше опашатата звезда и искаше да я покаже на другите:
— Ето я, е-е-там! Виж, виж…
— Това е чудо божие. Това е знак небесен! Какво ли ни чака…
Всички се бяха изстрадали през дългата зима, наплашили се бяха от всякакви небесни и земни стихии, гладували бяха и боледували и тъкмо топлият вятър бе прогонил зимните мъгли, започваше някакво ново
