продума сърдито:
— Защо забравяте бога в тоя час? Кой друг ще ви помогне? — Тя продължи по-кротко, но вече всички я слушаха, втренчили очи в нея: — Не знае ли някой от вас божията молитва?
Никой не се обади. После Биляна чу гласа на Младен Бабчор:
— Ти започни, започни…
Тя подигна очи нагоре, както се бе подпряла на патериците си, гласът й затрепера тих, но ясен:
— Отче наш, който си на небето, да бъде волята ти…
Запя след нея и Бабчор, надигнаха се и други гладове:
— Да бъде волята ти…
Ревът на потеклите води, небесните тътнежи като че ли позатихнаха в набожната песен на тия уплашени люде, но бурята не спираше и нямаше да спре скоро в тая черна нощ.
Най-страшни бяха стихиите за войската и най-вече за тия войници, които живееха по шатри и землянки. Със снеговете беше по-лесно — войниците ринеха снега, палеха огньове. После силните ветрове събаряха шатрите, потеклите води изпълниха землянките. Великият войвода нареди войската, която беше около Воден, да се прибере в града; настани се по-нагъсто с другите войници по крепостните кули и войнишките помещения, а една част се пръсна по къщите. Прибрани бяха в крепостта на сушина една част от бойните уреди, също и от конете. Градът още повече заприлича на войнишки стан. Рун, който подушваше всичко, усети, че сега мястото му беше във Воден, и пристигна в тоя град по най-силните дъждове.
Самуил Мокри се бе надявал, че войската ще прекара лека зима по тия южни места. Мислил си бе също, че и през зимата ще може да се раздвижи пак на изток или на юг, вече още по на юг от Лариса. Пък и от преголямо воинско усърдие и ревност той гледаше войската му да бъде все около него. Всеки ден очакваше да паднат и двата обсадени града. С такива мисли и надежди го завари стихията. Той знаеше, че някои от войводите го съдеха, понеже не беше разпуснал войската за през зимата. Дори и царят му каза:
— Не мислиш ли да разпуснеш войската, светли войводо? Не е късно и сега.
Самуил знаеше какви мисли тревожеха царя. Негови, но и чужди мисли, защото всички отиваха при него да се оплакват.
Великият войвода му отговори:
— Ако разпусна войската, скоро ще трябва пак да я събирам и това е много по-трудно. Ние сега, царство ти, не можем без войска.
Но в душата си Самуил Мокри страдаше поради големите несгоди, които търпеше войската. Войниците бяха повечето селски люде и търпяха много, но, от друга страна, можеха и да се погрижат за себе си, да се запазят от студ, от влага, както бяха правили и преди в трудния си живот. Самуил се учудваше на тяхното хитроумие да се облекат по-топло, да преградят по-добре жилището си, да намерят дърва за огнищата си. Когато нямаше откъде да вземат, което им беше нужно, те и крадяха, което можеха да откраднат. Великият войвода им помагаше, колкото беше възможно да се помага, и дори не надаваше много ухо на оплакванията на окрадени граждани или се опитваше да защити крадците:
— Нели и те са живи души… — На други пострадали пък ще каже: — Ще ви се плати… Като мине зимата, взетото ще ви се върне.
Той пусна цяло едно отделение войници да живеят във войводския му дом — първите, които видя без подслон и в нужда. Слугата му Радой още на другия ден влезе при него да се оплаква от тия необикновени гости:
— Не са люде… В го-готварницата се бутат, готвачът не може да се отърве от тях. Виж, казват поганците му, какво лапа войводата, а ние — бу-булгур и просо. Всичко измърсиха за един ден, по зидовете пикаят като песове…
— Давайте им да похапват и от моята паница — отвърна войводата със спокоен глас, но такъв беше погледът и целият израз на лицето му, че нямаше да претърпи никаква противна дума. Той изви ръце назад и започна да се приближава към слугата, вперил в него напрегнатия си поглед: — И кажи им да не пикаят по зидовете, че ще заповядам да ги нашибат с пръчки. А ти — пристъпи още по-близу великият войвода — не стой като ястреб над главите им за всяко нещо, че и тебе ще пратя да постоиш на дъжда.
Радой се уплаши повече от спокойния му глас, но не показа страха си и дръзко отговори:
— Пуснеш дивия селяк до прага, а той…
— А ти от кои си, болярино? — прекъсна го Самуил и току му викна: — Излизай!
Най-после поройните дъждове и тия необикновени светкавици престанаха, утихна времето, уталожи се под чисто, синьо небе. Пораздвижиха се людете развеселени, но не трая дълго радостта и веселбата им. Зададе се откъм север, засвирука остър резлив ветрец, позасили се и вече не престана да духа. След току- що отминалите снегове и бури людете не му се уплашиха много, но севернякът не спираше ни ден, ни нощ, все тъй остър и с еднаква сила. Проникваше навсякъде, минаваше като че ли през всякакви прегради. Първи усетиха децата колко беше зъл и лют, махаха те посинелите си ръчички и плачеха с глас от него. За ден-два, все така упорит и леден, вятърът скова всички неизтекли води, всичко по земята и дълбоко в нея. Изстина и невидимият въздух, дори и самото божие слънце.
Тъкмо по тия мразовити дни Самуил Мокри отиде да види какво ставаше около стените на Верея, отиде след това и до Сервия. Вратите на тия два града бяха все още затворени, но по стените им не се виждаха люде; свиреше там, между зъберите, само злият вятър. Войниците им се криеха по крепостните кули или долу, по войнишките помещения. Същата пустош беше и около стените на обсадените градове. Людете на Илица при Верея и на Полемарха при Сервия бяха се изпокрили под земята. Виждаха се само купчините на землянките им и пушъкът, който излизаше от тях.
Стърчаха оставени на вятъра и обсадните уреди; тук-там около тях или в някой трап се мярваха копията с острите върхове на железните шлемове на българските стражи около обсадения град. Мъртвило беше тук и пустош, но враговете се дебнеха и от двете страни. Великият войвода доведе по петстотин нови войници при двата града, а по петстотин от старите изпрати във Воден. Веднага след него довтасаха и по двесте волски двуколки с храни, също и дълги кожуси за стражите, които пазеха отвън. Симеон Илица, като видя грамадите пълни врещи, връзки сушени меса и риба, тулумите също с късове меса и лой, въздъхна:
— Ще зимуваме ли… Да бяхме ударили най-после!
Хвана го Самуил за ръката, придръпна го дружески:
— Човешката кръв не е като водата. Не бива да я проливаме без нужда. Тия — посочи той с глава крепостните стени — не ще издържат още дълго. Но и ние, войводо, няма да чакаме безкрай.
По иначе посрещна Димитри Полемарх новите войници и двуколките при Сервия. Зарадва се той и сам посочи високите крепостни стени, върлите стръмнини около обсадената твърдина с хитра усмивка на тънките си устни:
— Защо ще си бия главата в тия стени… Ще накарам ромеите сами да ми отворят градските порти.
Хитроумният Полемархий щадеше може би и ромейската кръв: няколко капки ромейска кръв течеше и в неговите жили, което личеше и от името му.
На връщане към Воден Самуил Мокри прекара цяла неделя в землянката на Симеона Илица. Те празнуваха заедно деня на свети Никола Чудотворец. Драг му беше войводата-мълчаливец, но Самуил искаше да изпита по-отблизу и трудностите на обсадния живот.
Глава XIII
След празника на свети Никола падна нов сняг, който не се дигна чак до Великден. И през всичките предълги зимни месеци, та и през целия месец сухи19 времето не се промени, не омекна нито за едно денонощие. Зареди се безкрайна върволица от мразовити, мъгливи дни и нощи. Слънцето изгряваше в мъгли, повличаше се ниско по небосвода, кърваво, загаснало, без топлина и пак се удавяше в мъгли и чернило. Нощите бяха студени и тъмни, без звезди, а когато изгряваше месечината, ниско по земята светваха мъглите като мътен здрач. В такава нечиста и студена сянка беше сякаш целият свят и денем, и нощем. Понякога и се изясняваше за малко — блестеше ясно слънцето, месечината нощем, едрите звезди по небето, безброй искри по снега долу, но като че ли всичко беше направено от крехък лед, та дори и въздухът.
Всеки ден и всяка нощ приличаше на изминалите с мъглата си, с тъмнината си или с ледения си блясък,
