нетрайни.
Църквата на отца Емилияна се пълнеше с люде; никога не бяха се събирали толкова богомолци между каменните й стени, пък и около тях. Идваха тук до един жителите на новия град, колкото бяха. На брега отвъд оставаха само стражите, които пазеха каменния вход на града. Жителите на Преспа пълнеха църквицата от страх — бояха се да не би водите да погълнат острова, заедно с построения от тях град, и колкото се надяваха на светия покрив, на няколкото безсловесни икони, още повече се надяваха на отца Емилияна, когото смятаха за застъпник пред бога. Те се тълпяха около него, погледите и думите им бяха пълни със страх и надежда. Инокът се молеше, караше и тях да падат на колена, да се молят. Така той прекарваше много часове в църквата си с уплашените люде и рано сутрин, и вечер до късно. През същото време от небето се изливаше пороен дъжд, плющеше по плочите на покрива, по целия остров, по водата и по цялата земя наоколо. И какво знамение в тая късна есен; земята трепереше от нестихващи гръмотевици, които отекваха със страшна сила по околните планини, като че ли говореше от небето сам страшният бог, а по застиналата тъмна повърхност на водите се отразяваха ослепителни светкавици. Отец Емилиян задържаше около себе си ужасените люде, молеше се за грешните им души, но и неговото сърце беше изпълнено със страх пред гнева господен. Не започваше ли, не се ли повтаряше библейският потоп?
На третия ден дъждът престана за някое време, заглъхна и небесният тътнеж. Чуваше се само непреодолимият шум на потеклите и прииждащи води, който изпълваше пространството между небето и земята. Един по един людете напущаха църквата, загрижени в тоя час на затишие за жилищата си, за храната си, за това, което бяха градили с ръцете си. Напусна църквата и отец Емилиян. Откакто бяха започнали тия стихии, той имаше една непрестанна грижа: какво ли ставаше с напуснатата къща в гората, край брега на езерото? В тая негова грижа беше цялата му мисъл за Биляна. Той побърза нататък, мина през оголялата есенна гора, през безлюдната поляна около къщата, влезе в запустелия двор. Вратата на Биляниния дом беше блъсната и висеше само на едната си кука; разбити бяха от бурята и повечето от прозорците й. Той прекрачи високия праг. На много места по пода бяха се набрали кални локви — текла бе вода през разтворените прозорци, през пробития покрив. Монахът надникна и по стаите. Подяден от водите, ъгълът откъм западната страна на къщата бе рухнал. Изоставеният дом се рушеше, в преддверието стоеше изправено на подставката си дървеното изображение на Самуила Мокри. И по него бе текла вода — тъмнееше се по дървото широко влажно петно.
Той излезе отново вън и седна на високия праг, подпря лакти на колената си. Сам беше тук, сред това запустение, оживяха в ума му рой мисли за неща, които бяха минали отдавна, за далечни и по-близки дни, за това, което беше винаги будно в неговата памет, за всички люде, които бе срещал, за тия, които сега се събираха около него, за божия гняв над живите и над мъртвите също. В това усамотение, на прага на запустелия дом, той мислеше за себе си без всякаква лъжа. Не беше ли грехът, който го доведе и сега до прага на тоя дом? Той се боеше от бога повече от другите люде, а се бе оставил да го поведе грехът. Мина през мислите му и Рун, неговият мъчител, мина и Самуил Мокри с цялата си власт и сила, мина и Биляна с греховната си невинност. Подпрял лакти на острите колена, отпуснал рошавата си глава на сухите, хлътнали гърди, монахът заплака с голяма горест за себе си, за целия човешки род.
Дебелите снегове по планината затвориха всички Бабчоровци в хижата им. Затвориха цялото село. Нощем, в бялата тишина, която бе легнала сякаш върху цялата земна твърд, се чуваше само гладният вой на вълците. После се дигна топлият вятър, потекоха водите, продъни се и самото небе. Зарева, застена реката в дълбокия дол, та се чуваше и до хижата на Бабчор, която беше далеко, на самия край на селото. По едно време шумът на реката се промени — стана по-плътен, по-дълбок и се превърна на страшен тътнеж, който надви, заглуши всички други шумове. Наближаваше да се мръкне, но в хижата на Бабчорите и преди това беше мрачно поради тъмните облаци, които тежаха току над голите върхове на дървесата. С прииждането на нощните тъмнини и ревът на реката ставаше по-страшен. Младен Бабчор викаше нещо оттатък, види се, от страх, а Малина дойде и се скри с пожълтяло лице в стаичката на Биляна. Тя сви нозе и се притисна към недъгавата жена, повтаряйки едни и същи думи като несвястна:
— Чуваш ли — реката. Ще ни отнесе! Дъждът не спира, не спира…
Втурна се отеднаж в стаичката и Въла с изхвръкнали очи като уплашено добиче. Озърна се, не знаеше къде да се дене и току се хвърли ничком до сестра си, запуши уши с големите си шепи. Биляна я гледаше и беше й чудно, че грубата, зла мома дойде при нея да търси спасение в преголемия си страх.
Неочаквано в хижата навлязоха и чужди люде. На два или три пъти, напълни се цялата хижа. Лаят на кучето, което се криеше някъде вън, бе заглушен от забъркана врява и викот:
— Загинахме… Водата отнесе долните хижи… Реката придойде три разтега високо! Отвсякъде тече силна вода… И Студен извор долу се отвори ей така, изхвърли камъни и пръст, цяла река потече… Разбягаха се всички по горните хижи, а ние тука…
Людете бяха побягнали кой както е сварил и бяха жива вода. Нахвърляха дърва в огъня, струпаха се около огнището. Повечето бяха жени, деца, до най-мъничките, които майките им носеха на гърдите си.
Като се събраха толкова много и огънят ги поприпече, те се поуспокоиха и позатихнаха, но за малко време. Настъпваше нощ. В сгъстилата се тъмнина светкавиците удряха право в очите, а гръмотевиците между стръмнините в дълбокото долище отекваха с чудовищна сила и негли над самия покрив на хижата. Между небесните трясъци се чуваше непрестанният рев и тътен на реката. Поуспокоилите се люде започнаха да се споглеждат и се плашеха един от друг, зашумяха отново, завикаха един през друг:
— И тук ще ни отнесе! И планината ще отнесат тия води! Развилнели са се всички бесове, всички самовили и юди, тича отгоре самият змей на планината… Оооо… Оооо…
Заплакаха, завиха много от жените, децата пък още по-силно. Някои се кръстеха непохватно, споменаваха Исуса Христа и Богородица, но много по-често споменаваха Перун и злите бесове. Там, откъдето идеше големият им страх, Исус и дева Мария още не бяха проникнали.
— Да сложим нещо в огъня, да изгори за Перун… — рече някоя от жените, запазила в паметта си далечен спомен.
Зачуха се и други гласове тук й там:
— Нещо живо ще го насити… Живо да изгори в огъня.
— Някога… някога са му давали живи люде. Деца…
— Вземали са ги… от гърдите на майките им. Да го наситят. Да го укротят.
Пак се поумълчаха уплашените селяци. Някаква смътна надежда мина през мислите им. Отдалеко бяха дошли в паметта им тия мисли и тия страшни думи. Някои от младите майки, които държаха малки деца на ръцете си, започнаха да се присвиват над рожбите си, да ги скрият от лоши погледи, притискаха ги по-силно на гърдите си, поиздръпваха се настрана, а две влязоха при Биляна, ведно с децата си. Като позатихнаха людете в хижата, ревът и тътнежът на водите вън се засили; в същото време тресна гръмотевица току над покрива над хижата и пробуботи някъде надолу, повтори се и потрети.
— Ооооо… Оооо! — завиха пак няколко жени, писнаха и деца.
Биляна Маркова чуваше всичко от своя ъгъл. Малкият Давид беше до нея, заиграл се с други деца. Чуваше тя бесовските думи на уплашените люде, името на Перуна, което заглушаваше името на истинския бог. Видя и уплахата на младите майки, които потърсиха при нея закрила и подслон за децата си. А воят на жените вън се засилваше ведно със страхотния рев на бурята:
— Ооооо…
Някаква стара баба с разрошена бяла коса и хлътнала, беззъба уста току се изправи на вратата на стаичката и заоглежда младите жени, децата им с диви, кръвясали очи, изви дрезгав, скърцащ стон:
— Загивамеее… Светът загива… Дайте едно… Да нахраним бога!
— Махни се, вещице проклета! — писна, надигна се срещу нея една от младите майки в стаичката.
Бабата се шмугна някъде встрани. Биляна се раздвижи нетърпеливо, приподигна се на лактите си:
— Помогнете ми да стана… Искам да стана!
Помогнаха й. Тя се изправи на патериците си, прихвана я отзад Малина. Биляна се показа на вратата на стаичката, излезе и по-напред с бледо, строго лице. И такова бе станало лицето й вече от много време, като на икона в църквата. Няколко от жените там изрекоха в един глас:
— Болярката…
Биляна огледа всички с големите си тъмни очи, като да търсеше тъкмо тия, които я нарекоха така, сетне
