блестяща, не беше разкошна като хубостта на Мирослава. Младата хубост на Косара беше светла, чиста, някак радостна и не пробуждаше в сърцето ни завист, ни похотливи желания. Като виждаше Теодора- Косара, че застарялата й майка се отделяше от децата си, опитваше се да я замества около най-малката си сестра Денница, която все още имаше нужда от майчински грижи. Каквато беше хубостта на Косара, такова беше и сърцето й — милостиво и топло.
През тия снежни дни четирите девойки бяха все в общата си стая, с тях беше винаги и малката ларйсчанка.
Щом се събудеше сутрин, Денница скачаше от леглото и се втурваше още с нощната си дреха в малката стаичка да Ирина Каматерос през един тесен ходник. Преди ларисчанката спеше заедно с Анастасия Тофе и се хранеше в готварницата, но след смъртта на старата кърмачка, наредиха й да се настани в една стаичка тъкмо срещу стаите на младите господарки. Ирина беше още невръстно девойче и се страхуваше нощем самичка в стаята си, понякога слугите забравяха да й запалят и огън, но тя никога не се оплакваше. Всяка сутрин, когато Денница влизаше в стаичката й, намираше я умита и облечена, с грижливо вчесана коса. Денница я повличаше към общата стая, после пък и петте девойки се събираха в малката трапезария за утринна закуска. С това започваше всеки техен ден. И както при всяка закуска сутрин се слагаше хляб на трапезата им, така редовно Рипсимия правеше всякакви бележки на малката ларйсчанка. Това бяха бележки, които тя всъщност отправяше към сестра си Мирослава и така й беше по-удобно да ги прави. Буйна, черна и къдрава беше косата както на Мирослава, така и на Ирина. Рипсимия не пропущаше да каже на ларисчанката още при първия залък:
— Стягай косата повече, като я заплиташ. И с вода малко я приглади. Виж как е бухнала… не е прилично така.
Ирина притискаше уплашено ръчички върху къдрите си, да ги приглади още повече, и не смееше да възрази нищо на Рипсимия, но вместо нея се обаждаше Мирослава:
— Те не са прави и редки като твоите, та да ги приглажда с водичка.
Мирослава защитаваше своята коса и клъвваше по-голямата си сестра, както и тя се опитваше да я кълве. Така ставаше при много случаи, но двете сестри се кълвяха и направо — Рипсимия тихо, понякога шепнешком, през зъби, с доброжелателска строгост, а Мирослава се нахвърляше буйно срещу нея и не винаги подбираше думите си.
— Пак, ли слизаш в града? — ще попита Рипсимия с едва присвити очи, като да вижда сестра си от далечно разстояние.
— Пак.
— Много често. Не е прилично така. Людете…
— Аз няма да ставам калугерка! — нахвърляше се Мирослава със зачервено лице. — Искам да се срещна с люде, да си поприказвам, да се посмея. А ти намираш само недостатъци и зеленееш от яд.
Рипсимия млъкваше със своята обидена гордост и не продумваше никому по няколко дни. Гледаше всички с нескривано презрение и ги оставяше на глупостта, на лошотията им.
Сега Мирослава нямаше къде да отива. Прокарани бяха пътеки по дебелия сняг едва из двора на войводската къща, а до управлението снегът не беше докоснат. Вече четвърти ден девойките седяха от сутрин до вечер в стаята си. Само тя, Мирослава, изчезваше час по час — ходеше при майка си, по стаите на слугините, разправяше им какви ли не истории, в които тя беше главната героиня, и ги караше да й се удивляват, слизаше и в готварницата, сновеше по цялата къща. Не можеше да се застои по-дълго на едно и също място. Понякога се залавяше със старата арфа на майка си — учила се бе да свири с голямо усърдие, особено след като каза еднаж старата дойка, че всяка благородна дама трябва да умее да свири на арфа.
Опита се да посвири Мирослава и днес. Беше късно след обед. Слънцето бе преминало вече откъм западната страна на къщата, от два дни небето беше ведро, яркосиньо и през цветните стъкла на прозорчетата в стаята нахлуваше обилна мека светлина. През прозрачните стъкла се виждаше и снегът, който се бе натрупал по дебелите стени пред самите прозорци. Рипсимия седеше на по-светло до прозорчетата пред една широка рамка на четири подпори, на която бе опънато бяло ленено платно, и усърдно, съсредоточено везеше по него с червени, сини и черни конци, също и със златни нишки. Огнището беше на срещуположната страна и там, до прозорците, беше хладно, ала Рипсимия вече от дълго не се помръдваше. Тя казваше винаги, че човек не бива да угажда на тялото си, че трябва да се учи на лишения и несгоди. Никой не се решаваше сега да я подкани да дойде по-близу до огнището, дето седяха Косара и Мирослава, както и двете по-малки момичета в ъгъла до самото огнище. Вдадени в игрите, двете момиченца непрекъснато си приказваха, тихо, еднозвучно и едва ли се чуваха помежду си. Час по час умницата Ирина повищаваше гласец и поучаваше нещо другарката си като стара баба. Седнала близу до тях с някакво плетиво в ръце, Косара се вслушваше в непрестанното чуруликане на двете деца и по устните й се появяваше усмивка. На другата страна на голямото огнище седеше Мирослава, прегърнала арфата, но се виждаше, че мислите й бяха другаде, тънките й розови пръсти се движеха лениво и някак по своя воля по опънатите струни. Оттатък, в стаята си, Агата Самуилова тихо покашлюваше.
Неочаквано по стъклата на един от прозорците шумно запърхаха врабчета. Първи се втурнаха нататък двете малки момичета. Мирослава, сякаш тъкмо това бе чакала, остави арфата в ъгъла и също се спусна към прозореца. Приближи се нататък и Косара, само Рипсимия не се помръдна от мястото си. Врабчетата, може да бяха три или четири, продължаваха да удрят с крилца в стъклата, пърпаха в снега на стената и ту се отдалечаваха за един миг, ту отново се нахвърляха върху прозореца; през дебелите пъстри стъкла се дочуваше как цвърчаха накъсо и тревожно. Рипсимия изви строг поглед към сестрите си — затуляха светлината, пречеха й:
— Какво се струпахте сега тук! Врабчета. Не сте ли виждали?
— Ха да отворим и да ги уловим! — викна Мирослава възбудена. — Ще ги сложим в клетка да ни чуруликат.
— Те са гладни — рече Косара с тихия си, но плътен, приятен глас. — Да им хвърлим трошици. Идете — обърна се тя към двете малки девойчета, — идете да донесете малко хляб.
Двете деца радостно припнаха. Рипсимия изви нависоко тънките си вежди:
— Чудни работи! Врабците ще храниш. Можеш ли да нахраниш всички врабци? Ти не се грижи: тях ги храни тоя, който ги е създал.
— Ха! — изкриви презрително въздебелите си алени устни Мирослава. — Не си ли виждала врабчета, умрели от глад! Какво ще ядат в снега?
Двете деца донесоха хляб. Косара мълчаливо го нарони на ситни трохи, отвори прозореца и разхвърли трохите по снега на стената.
— Скоро затваряй! — викна Рипсимия. — Не се отварят прозорците на такъв студ.
Врабчетата бяха побягнали някъде. Косара затвори прозореца, после се приближи към огнището и сложи в огъня няколко цепеници. Двете малки момичета заскачаха пред прозореца и нададоха радостни гласчета:
— Ето ги, ето ги! Пак дойдоха. Кълват, кълват!
Големите ранни снегове попречиха на Самуила Мокри да разпредели по-добре войската си за през зимата. Хубавото време по тия места продължаваше най-често до Коледа и той не бързаше да настани войската на зимен стан. Всеки ден очакваше да паднат обсадените градове Верея и Сервия, а в такъв случай войската трябваше да се разпредели по друг начин из тукашните градища и по-големи твърдини. Големият сняг дойде внезапно и затвори всички пътища. Най-много войска имаше пак във Воден и по околните селища. В тоя град беше и полкът на Гаврил-Радомира, Самуиловия син.
Войниците се радваха на големия сняг. Бяха все млади люде и се радваха по момчешки, но снегът значеше и неколкодневна пълна почивка. Нямаше да ги карат ни на поход, ни на учение, ни на каквато и да е друга работа. Отделяха по неколцина сутрин за храната на людете и конете, а другите прекарваха в безделие по войнишките помещения из крепостта или по къщите, дето бяха настанени. Те се кърпеха и се пощеха край огнищата във временните си жилища или пък излизаха вън на големи, шумни купчини и се биеха със снежи топки, правеха снежни човеци, мечки или се бореха и търкаляха по дълбокия сняг с радостен шум и викот. Войниците се присмиваха на тукашните люде, които сякаш се бояха и да стъпят в
