богомилът преди това още по пътя.
Той посегна към меча си. В същото време току пред коня му се изправи един много едър мъж с прошарена коса и брада, личеше отдалеко и голямата му сила. Той държеше грамаден меч и с него замахна срещу Рун.
— Слизай. Кръв ли искаш да се пролива?…
Гласът му беше гръмлив, като да излизаше от, бъчва.
— Кои сте вие? Дръпнете се да мина! — противеше се Рун и срита коня си, но животното не можеше да пристъпи ни крачка.
— Викат те на разговор нашите старци — рече едрият мъж; в твърдия му глас се долавяше и заплаха. Той и добави: — Ако не дойдеш, ще те отведем насила.
Рун беше в ръцете на богомили, както и се досещаше. Той и другарите му можеха и да съсекат някои от тях с мечовете си, но не можеха да се отскубнат от ръцете им. С пламнало лице от безсилен гняв, та дори и очите му се бяха налели с кръв, той скочи от коня и се остави да го поведат. Скочиха и двамата му другари, но тях селяците задържаха при конете на поляната. Пръв тръгна едрият селяк с меча си в ръка, след него Рун, а след тях се струпаха много селяци. Навлязоха те всички в гората, но скоро се отвори между храсталаците една скрита пътечка. Вървяха мълчаливо, рядко някой от селяците ще промълви нещо набързо. Людете вървяха й през самия гъсталак, встрани от пътеката, и непрекъснато се чуваше шум от листа, от някое счупено клонче, сякаш през гората духаше силен вятър. Спуснаха се в един дълбок дол, на два пъти прегазиха вода и най-сетне излязоха на друга една поляна, също обградена от всички стради с гъста гора. Тук беше още по-тихо и дрезгавото тракане на някаква птица отекна надалеко. На отсрещния край на поляната стояха голяма купчина други селяци и всички се извърнаха насам. Когато Рун и едрият мъж се приближиха към тях, отвори се един жив кръг и се показа там катурнат, загнил вече дъбов дънер, на който бяха седнали двама стари мъже. Единият беше облечен в полуселски дрехи, а другият — в извехтяло калугерско расо, на главата си бе нахлупил до ушите чак мека черна капа, та бялата му коса, спусната до рамената, изглеждаше още по-бяла. Великанът с меча в ръка се отдръпна встрани и Рун застана на пет- шест стъпки пред двамата старци. Селяците се стълпиха наоколо, свалиха в нозете си секири, тежки тояги и палици, мечове и копия, доколкото ги имаха. Рун познаваше всяко нещо в живота на някогашните свои братя и виждаше, че беше изправен на съд пред двама от най-първите богомилски вождове. Той се знаеше за богомил и не искаше да наруши строгия ред, който се спазваше при подобни случаи, колкото и да напираше в гърдите му силен гняв от нараснало честолюбие и високомерие. Старецът с черната капа продума:
— Говори, дедъц Мирон.
Старецът, който седеше от лявата му страна, дигна глава срещу Рун с щръкнала напред широка, гъсто прошарена брада, попита:
— Ти ли си Яков Рун от Косел? — И дедъцът надебеля глас, разчлени думите си една подир друга: — Яков Рун, някогашен парик и човек на болярина Зерга?
Рун не отговори веднага и гледаше дедъца с присвити клепки, сетне каза:
— Аз съм Рун от Косел.
Дедъц Мирон едвам го дочака да изрече името си и започна отново, като поклащаше леко глава и сякаш броеше думите си:
— Ти беше парик и роб на болярина, беше между нас, твоите братя, и трябваше да те възпираме в твоя невъздържан гняв към всички, които измъчваха и ограбваха нищите. Спомняш ли си? Трябва да си спомниш. Ние те изпратихме като свой в царската войска, да воюваш за ново царство. Ти забрави откъде бе тръгнал и стана зъл царски слуга. Забрави братята си и се обърна срещу тях. Вече не сваляш кървавия меч от бедрото си. Ти убиваш по царска воля и предаваш на мъчения. Самият ти мъчиш и убиваш виновни и невинни с огън и желязо. Не дигна ли бич срещу народа и го би във Воден, в Братин дол и на други места? Дигаш бич и меч срещу всеки, който се изпречи на пътя ти, който ти се противи справедливо или може и несправедливо, но ти не си ни съдия, ни съд. Ти ходиш по цялото царство, ние сме навсякъде по следите ти и с очи, и с уши, ходиш по цялото царство, за да измъчваш, за да окачиш на бесилка, да прободеш с ножа си, да изгориш с огън. Ти ходиш като страшилище между людете и те се боят от тебе, треперят от тебе, жените плашат децата си с твоето име. Ти стана сляп царски слуга и губител на живи люде, виновни и невинни, а ти не си тоя, който може да отделя виновните от невинните. Говори — посочи дедъц Мирон с разтреперан пръст Руна и повтори: — Говори, да чуем ответа ти, но ти не ще можеш да отречеш, което си извършил.
Рун се поклати на двете си нозе и мушна ръце в широкия кожен колан. Едвам доловима подигравателна усмивка потрепна под мустаките му и заговори той неочаквано спокойно:
— Сам наместникът на първоучителя ме изпрати при Самуила Мокри. Да е той жив сега и да е пред мене, и на него ще кажа същото, което ще кажа на вас. Прати ме наместникът да помагам за новото царство и аз помагам. Гоня враговете на царството и ги затривам с огън и желязо. И на бесилка ги окачвам. От мене се плашат виновните, а невинните няма защо да се плашат. И по-добре да пострада невинен, отколкото да се изплъзне някой виновен, който ще направи още сто пакости. За врага няма в мене милост. С мене не е, както е на бойното поле: врагът е срещу тебе и ти го виждаш.
Аз гоня скрития враг и не е лесно да го познаеш. Викате ме на съд, но вашето е само думи. Вие сега с царството ли сте, или не сте? Вие все по думите ходите, в думите е цялата ваша сила.
Раздвижиха се людете наоколо, зашумяха, надигна се врява. Само двамата старци седяха на пъна неподвижни и сякаш безучастни. Рун гледаше тъкмо тях и беше вече нетърпелив, поизвърна се дори, като че ли искаше да си отиде. Подигна ръка към него и заговори пак дедъц Мирон:
— Ти… Що говориш! Изпратихме те да бъдеш войник на правдата, но не убиец на невинни люде. Ти сега се обръщаш и против нас! Не забравяй, че правдата и словото й са по-силни от твоя меч.
— По-силни — подигна рамена презрително Рун. — Ако дойда сега с десетина войника, ще ви пръсна като пилци, ако сте може би двесте души. Аз си знам добре работата, а вашите думи са по хиляда за едно и също нещо. Е, какво още имате да ми кажете?
Заговори като внезапно оживял идол беловласият старец с расото и черната капа. Гласът му беше тих и равен, но той говореше без всякакво колебание:
— Заповядваме ти, Яков Рун от Косел, да свалиш меча си и всички свои знаци, всеки сан и достойнство, което ти е дадено от царя, и да се върнеш при нас такъв, какъвто се отдели от нас. Което те чака по- нататък, ще дойде по-късно. Това е нашата последна дума за тебе, Рун от Косел.
Погледа Рун двамата старци на дънера един след друг, после току се обърна към селяка с големия меч, изгледа го от глава до пети. Едрият мъж помръдна с меча си стеснително, колебливо. Рун внезапно посегна и взе ловко меча от ръката му. Едрият човек се поозърна — не знаеше какво да предприеме. Рун разгледа съсредоточено големия меч, подрусна го в ръката си да го опита и го върна на великана:
— Дръж го здраво и не се оставяй тъй, да ти го вземат от ръката. Меч не се дава никому.
Това беше като отговор и на старците. Сега Рун се обърна с гръб към тях и си тръгна. Никой не се опита да го спре ни с дума, ни с ръка. Людете пред него се отдръпнаха и той се отправи през гората към пътя, където го чакаха двамата му другари.
Глава XII
Зимата започна изеднаж и с незапомнена сила. Докъм деня на свети Димитри времето по цялата страна беше тихо и необикновено топло за тия есенни месеци. Сутрин полята и планините се събуждаха забулени с леки бели мъгли, разкриваха се за цял ден срещу слънцето, вечер отново навличаха булата си. Селяците посрещаха и изпращаха еднообразните дни с неспокойни сърца. Полята и пасищата съхнеха без влага. На самия празник беше толкова топло, че людете ходеха по ръкави. Духаше и топъл, влажен вятър. Това продължи докъм ужина17. Зададе се внезапно откъм север и изток черно чернило; по цялото небе, а пред него препускаше вятърът със страшна сила. Растеше черната стена все по-високо, по нея се кръстосваха мълнии, от горе до долу и на всички страни, режеха очите със синкавия си блясък.
Людете се кръстеха учудени и тревожни — такъв облак можеше да се дигне само посред лято. Идеше насам сред шум и трясък, по пътищата се дигаха вихрушки и бягаха пред него на юг. Още преди да се стъмни тоя ден, небето потъмня, почерня цяло и кой го знае докъде — над цялата страна и може би над
