целия свят. И докато шумеше още вятърът — рукна дъжд, засъска, зачука през него и едра суграшица. После всичко стихна неочаквано и бързо. Вятърът като да се изтегли между земята и надвесеното небе, профуча и се загуби накъм двете морета на юг и на запад. Земята побеля от напластяващата се суграшица, но за късо време острият пясък на сипещите се отгоре ледени зрънца затихна. Просторът все по-нашироко се изпълваше с друг един шум — еднозвучен, тих като едвам доловим шепот. Земята побеля още повече, побеля, засия и небето, пространството между тях се изпълни със снежинки и сякаш с бяло сияние. Затихна всичко и остана да се чува само тихото шумолене на снежинките. После настъпи бяла снежна нощ.
Валяха снегове по цялата страна. И дори над морето на юг, което се случваше еднаж на десет и петнайсет години. За тая едничка нощ се насипа две педи ситен, сух сняг. Тъмнееха се само острите планински върхове и камънаци, реките между своите бели брегове, тъмнееха се езерата и морето също, разлюляло лениво оловени води, които поглъщаха снежинките без следа. Всичко живо се изпокри по дупки и хралупи, людете — по своите домове, прибрали преди това по обори и навеси, та и по хижите си питомните твари, с които живееха. Замлъкнали бяха и кучетата по селата, дори и петлите пропущаха нощните часове. Сладък и дълбок беше нощният сън при еднозвучния шепот на снежинките. Ала така премина и денят, в сняг и тишина, така настъпи и втора нощ. Едва късно след обед на втория ден по цялата северна и източна страна се показа светлосиньо небе…
През тия няколко дни и нощи Агата Самуилова не се дигна от широкото си легло. Там й носеха да яде и да пие и всичко, което й беше нужно. Децата не се задържаха много в силно затоплената й стая, която беше пълна и с всякакви човешки миризми, та не можеше да се диша в нея. Когато влизаше някое от децата или слугините донасяха храната й, дърва за огнището, нощното й гърне. Агата питаше все едно и също от леглото си, провлечено, плачливо:
— Още ли вали? — И добавяше: — Ще измръзнем… За Охрид снегът беше рядко чудо, а такъв дебел сняг не се помнеше от много години. Тия дни все снегът и страхът от снега бяха в мислите на Агата. Тя и нямаше много мисли. Като се научи, че Биляна бе изчезнала, без следа от острова и след като Самуил завзе родния й град, тя вече за нищо не се тревожеше, от нищо не се вълнуваше. По едно време й мина през ума да покани баща си Ивана Хрисилий в Охрид — да го види след толкова години, да видят дядо си и децата й. Казаха й, че това не ще може да стане без позволението на Самуила, но Самуил не идваше в Охрид, а тя не се реши да изпрати някого при него, колкото от страх, много повече от безволие. Така и прегоря желанието й да види баща си.
Третата й щерка Мирослава често я разпитваше за нейното минало, за живота й, преди да се омъжи за Самуила. Мирослава се гордееше, че майка й беше ромейка, макар иначе да не я зачиташе много поради нрава и безволието й. Въпросите на Мирослава и молбите й да разкаже нещо за предишния си живот съживяваха Агата, но за късо време. Миналото бе останало много далеч и тя нямаше воля да говори по- дълго за него, далечните спомени не я вълнуваха, много от тях и бяха се заличили в паметта й. Мирослава питаше:
— Дядо ми Йоан чист ромей ли е, истински?
— Истински — отговаряше накъсо Агата.
— А баба, твоята майка?
— И тя.
— Ето аз съм наполовина ромейка — въздишаше Мирослава и пак питаше: — Хубава ли е вашата къща в Драч?
— Хубава.
Мирослава се отегчаваше от късите отговори на майка си, колкото голямо да беше любопитството й. Тя в нищо не беше упорита и постоянна, не можеше да диша дълго и тежкия въздух в затворената стая на своята майка.
Затвори се още една страна в живота на Агата Самуилова, когато в началото на тая есен старата дойка на децата й се разболя и за една неделя умря. Поплака тогава Агата доста и от стаята си излезе на няколко пъти, но скоро всичко й премина и като да не е била на тоя свят Анастасия Тофе от Драч, която бе отгледала децата й. Така изчезваше от мислите на Агата всяко нещо, което се отдалечаваше или изчезваше от живота й. Родният й край, близките й там се мяркаха в паметта й като насън. Спомняше си по-често за гостуването на царя в охридския й дом и с тоя спомен се съживяваше в нея едно отколешно желание да бъде някъде по-блкзу до него, ала и то беше вече неясно. Тя живееше като между две затворени врати пред нея и зад нея и не помнеше кой ги бе затворил. Вълнуваше я и я радваше само вкусното, обилно ядене. Сутрин започваше с него. Едвам дочакваше да й донесат в леглото първата утринна закуска, и посягаше към нея с разтреперани пръсти. Малко по-късно приемаше и втора, по-обилна закуска пак в леглото си. Ставаше едва за обеда, но често караше слугите да го донасят пак в стаята й. Нетърпелива беше и с ужината, и с вечерята. И не избираше много яденето за вкуса му или за разнообразието му, ами повече за обилието му, но риба имаше винаги на трапезата й. От някое време започна да попийва и вино повече. Провесените й бузи се зачервяваха от виното, главата й се замайваше, но тя се усмихваше блажено, радваше се, че то й донасяше сладък сън след яденето.
Агата бе излязла от живота на децата си и те живееха някак отделно от нея, макар под един и същ покрив. Като нямаше кой да ги събира заедно, те и сами се отделяха едно от друго, всяко според нрава си. Така беше и през тия дни и нощи, когато дълбокият сняг затвори всичко живо в бърлогата му. Четирите щерки спяха по две в стая, но се бяха подредили не по възраст, което беше естествен ред, а според желанието коя с коя да бъде. Рипсимия, най-старата, не можеше да търпи Мирослава и взе в стаята си най-малката — Денница, за да я наглежда нощем. Тя би спала добре и с Теодора-Косара, но Мирослава не искаше в стаята си нито най-голямата, нито най-малката си сестра, а Косара можеше да спи с всяка от сестрите си. Иначе девойките се събираха в една обща дневна стая, но всяка си имаше в нея свой кът и свое занимание. В дневната стая на момичетата прекарваше дните си и ларисчанката Ирина Каматерос.
Рипсимия беше вече мома за омъжване и дори времето й бе започнало да минава, но жених не се явяваше. У Рипсимия всичко се забелязваше, тя сама забелязваше всяко нещо и го показваше на другите по някакъв свой начин. Едва-що започна да се момее, тя вече се държеше строго като големите, остави настрана всякакви детски игри и забави, обиждаше се и се караше, ако някой не я зачиташе като възрастна. Такива бяха заниманията й, думите й, като на възрастна, ходеше редовно на църква, поучаваше строго по- малките си сестри, караше се на слугите за всяка небрежност, но във всичко пазеше достолепието си. Своите момински занимания и задължения изпълняваше усърдно, по-малките си сестри поучаваше с тих шепот, тихо, сдържано се караше и на слугите; не говореше излишни думи, тя и в смеха си беше въздържана — рядко ще се засмее и повече само с тънките си устни. Не можеше да скрие и голямата си грижа, че вече навършваше двайсет години, а още не беше омъжена. Иначе тя беше търпелива във всяко нещо, само към Мирослава проявяваше по-голямо нетърпение, може би защото Мирослава пък беше премного невъздържана. Мирослава беше най-хубава между сестрите си и хубостта й беше бляскава, привличаше погледите на всички. В нея беше всичко хубаво — и лицето й, и черната й коса, и бялорозовата й кожа, и дребното й, но стройно, кръшно тяло. Тя беше весела, шумна, във всичко й вършееше леко, но и сама подреждаше работите си винаги и в своя полза. Беше и лукава, безсрамна, като хитро животинче с мека, лъскава кожа, което и не мисли, не всякога знае как да скрива хитрините и животинското си себелюбие. На трапезата тя вземаше най-вкусното и посягаше пред всички, дори и в блюдото на майка си. Когато идваха купци със стоки в дома на великия войвода, Мирослава избираше за себе си най-много и най- хубави вещи. Слизаше често и в града — с една-две от слугините и винаги с двама въоръжени с мечове слуги след тях. Ходеше по гости и срещи, имаше си приятелки, а и неколцина от най-знатните охридски момци се навъртаха около нея. Тя, канеше приятелките си в бащиния си дом, та развеселяваше тихия иначе дворец на великия войвода. Майка й не канеше гости, нито пък водеше по гости момичетата си и Мирослава Самуилова сама се грижеше за себе си.
— Ами ние ще подивеем тук, затворени във вътрешната крепост — казваше тя. — Остаряла е вече нашата майка и не мисли за нас…
Теодора-Косара, втората от Самуиловите щерки, не приличаше на нито една от сестрите си. Тя беше сдържана като Рипсимия, но не досаждаше никому със своята мъдрост, не показваше никому своите качества, нито обиждаше някого поради недостатъците му. Тя също ходеше често в църква, но с голямо смирение. Никому не натрапваше, не показваше своето благочестие и всички вярваха в нейната набожност. Тя също беше хубава — с тъмна коса, а с бяла, нежна кожа и светли, сини очи, но нейната хубост не беше
