която беше повече проповед, а не някакво тържествено богослужение. Простите селяци се бояха от него, но идваха в църквата му. Те не разбираха добре какво пее той и какво проповядва така строго, с какво ги заплашва и що им обещава в името на бога, ала вярваха някак в самия него. Нека той говори с бога — те не умееха, нека се моли за тях, нека ги поучава, нека им се кара. Той бе искал от тях да направят по-голяма църква — народно сборище и общ дом, ала къде имаха те време да правят църква! Те се бояха от голямата строгост на монаха и все пак той не беше ни болярин, ни войвода, а после и ангарията се забрани. Тая църква той сам си направи; малка беше тяхната помощ. Божите работи си бяха негови. Те ще вървят след него и нека той ги спасява, както може. Понякога оставаха в паметта им негови думи и те ги задържаха ревниво — всеки колкото можеше да запомни, повтаряха ги, когато бяха в страх и неволя, когато ги блазнеше сатаната, и тия отделни думи бяха молитвите им. Той беше свет човек — така го знаеха, и когато оживяваше в тях страхът им от бога или от дявола, молеха се с неговите думи. Не можеха да бъдат праведни като него, знаеха това и се надяваха на него, на голямата божия милост, както ги учеше той.
Тая ранна сутрин те се озъртаха още по-уплашени в мрачната църквица. Дойдоха по-късно и някои от людете, които работеха на острова, дойдоха и двама от стражите. Селяците сами не се сещаха да потърсят монаха, но сега тръгнаха всички да го търсят. Намериха го в колибата му.
Дни наред отец Емилиян беше като мъртъв. Като се посъвзе малко от силния огън, от лютата сила на солта, той не охкаше, не стенеше от страшните болки, които продължаваха да го мъчат, а всяка негова дума сега беше молитва към бога и към милостивата божия майка. Раните не заздравяваха. Не помагаха никакви лекове и билки. Това продължи пак много дни, през цялата зима, докато започна да пие овче мляко. През зимата нямаше и какво много да яде — преди още се бе отрекъл да яде месо или каквото и да е от месо и кръв. Щом започна с млякото, раните взеха бързо да се чистят и да целеят. Селските жени му носеха мляко в изобилие, също и пшеничен хляб, какъвто селяците ядяха само на Божик или Великден; той им се караше и връщаше всичко излишно, задържаше само по едно пръстено гърне със сурово мляко. Макар да го намериха почти мъртъв и дълго да бе между живота и смъртта, никой не се учуди, когато наново се изправи на нозете си и тръгна пак по острова, по селата наоколо. Сега людете още повече му вярваха и още повече се бояха от него, като знаеха, че под вехтото си расо, което сам бе опрал на езерото от кърви и гноища, носеше следи и ръбове от страшни рани.
Ала имаше часове, когато и отец Емилиян се боеше от людете, когато и той се опитваше, както всеки друг слаб човек, да скрие някои свои дела и мисли. Той отиваше много често на поляната сред гората, където беше изоставената къща на Биляна Маркова, влизаше и в самата къща. И лъжеше сам себе си, за да излъже чак и бога. Отиваше да погледне дали вратата не се бе отворила, дали не се бе разбил някой прозорец от нощната буря, дали не бе влязла в къщата някоя горска гадина. Отиваше и да почисти къщата, също и около нея от довеяни от вятъра листа и клонки. Защо да се руши и замърсява, боже, това човешко жилище, макар да е изоставено? А може пак да дойде някой ден в него стопанката му — такава надежда също тлееше в сърцето на монаха. И с такава — една лъжлива грижа той пожела един ден да отиде и да види недъгавата жена в далечното село, където я бе оставил.
Той тръгна нощно време и пътуваше по странични пътеки, да не може никой да улови следите му. Намери Биляна сама с детето й в празната хижа — всички Бабчоровци бяха отишли на работа. Само старото куче в двора лавна два пъти, уплашено от черното му расо. Той остави тоягата си в ъгъла, погледна бързо Биляна и седна до самата врата в стаичката й. Тя му каза от сърце:
— Радвам се, че те виждам, отче, след толкова време…
Той нищо не отговори, но лицето му почервеня ведно с голата мършава шия. Биляна се нажали от вида му — след мъките, които претърпя, той се промени външно: събра се някак в себе си, намаля и още повече ослабна, а лицето му се затвори и като че ли никога вече нямаше да го озари усмивка. От жал за него Биляна се разтъжи и за себе си.
— Искам да си умра, отче — каза тя кротко, спокойно, като да говореше за най-просто нещо. После въздъхна и посочи с глава детето, което си играеше край нея: — Само то ме спира. Да го изпратя на баща му, но все ми се струва, че той не го обича много…
Монахът отвърна строго:
— Изпратени сме тук не по наша воля и не по наша воля ще бъдем повикани горе.
Той се уплаши от кротките думи на Биляна, но не издаде страха си. Само стана още по-строг към нея и по-загрижен.
Тя продължи:
— Да си отида оттука, да си легна в земята. Той няма да ме види вече, няма да го видя и аз никога… Защо да живея? Само това дете, но колко са моите грижи и за него… Кажи ми какво да правя, отче.
Отец Емилиян слушаше думите й сякаш с голяма досада, но това беше прикритие на страха му за нея, също и на злобата му към другия, към по-щастливия. Той й се скара, поглеждайки я пак за миг:
— Ще носиш кръста си докрай! — Сетне продължи с поомекнал глас, с приведени очи: — Нели казахме: тук ще живееш. Нели така поиска сама…
— Знаеш ли, че пенезите ми се свършиха и как ще бъде по-нататък? Аз мога да работя… Седнала мога да работя, ръцете ми са здрави. Не може ли да започна пак да плета мрежи…
— Пенези нямаш…
— Нямам.
Той дълго мълча. После рече:
— Не се грижи за нищо. Пенези аз ще ти намеря.
— Докога ще бъде тъй?
— Всичко е по волята на бога. Ние ще живеем, както ни е дадено, и няма да се оплакваме и с това да съдим господа. — Той пак млъкна и се замисли, но изеднаж каза: — Детето ние можем да му изпратим, то е и негово.
— Не, не — понечи да се приподигне Биляна. — Не, докато съм жива. Мъничко е то и как ще живее без майка, с чужди люде, макар и в палат? Той е все на война, баща му, и то ще бъде самичко между чужди. Но… — потреперя гласът й колебливо, ала тя не се доизказа и погледна детето с насълзени очи.
— Аз ще ти намеря пенези — рече пак монахът.
Той не стоя още дълго и Биляна се учуди, като стана да си върви:
— Толкова път си бил и сега пак…
Монахът я погледна, сега може би малко по-продължително, взе тоягата си от ъгъла и излезе прегърбен през вратата, като черна сянка, която бързо изчезна.
Той бързаше към острова, въпреки че колената му се подкосяваха от умора. Във всяка мъка и болка изпитваше някаква горчива сладост и от нея идваха сили в сърцето му. А сега бързаше да изпълни, което бе решил, и бързаше още повече затова, че то беше трудно за изпълняване.
Върна се пак по тъмна нощ. И не отиде да остави тоягата в колибата си, ами я подпря до вратата на църквата и влезе вътре. Пред иконостаса винаги гореше кандило, но докато бе той на път, бе угаснало. Светлееха само прозорчетата на църквата от зрака на ведрата звездна нощ. Не го спря и тъмнината — в малката църква той познаваше всяко нещо, знаеше го де е и без да го вижда. Коленичи пред иконата на Богородица н легна ничком да измоли прошка за грях, който бе сторил в мислите си, но искаше да стори и с ръката си. Той бе събирал много дни златото за нимбата на същата икона люспица по люспица, зрънце по зрънце, по пясъците на рекичките, които слизаха от околните планини, но то не беше негово богатство — посветил го бе на майката божия. От нея искаше да го измоли сега, легнал ничком на студените камъни пред олтара:
— Да я спася от глад… Няма кой друг да й помогне… Самотна и нещастна… На моите ръце остана… Пресвета Богородице… Помогни й чрез мене, твоя раб… Да я спася от гибел и смърт…
Когато се изправи, църквата се бе изпълнила с предутринен здрач. Монахът подигна плахо очи към иконата. Образът на Богородица едвам се долавяше, но така, неясен, изглеждаше по-истински, златната нимба около приведената глава тихо сияеше в здрача. Той и като че ди се боеше от тая оскъдна светлина, от настъпващия ден — посегна отеднаж и започна да кърти е кокалестите си пръсти нимбата. Някога сам я бе закрепил там, а сега я дърпаше като крадец, който се бои да не го заварят. Когато широкият златен полукръг остана в ръцете му, монахът го стисна здраво, извърнал лице от иконата. И току мушна златото в пазвата си. На голо под кълчищената си риза, притисна го и с ръка, да не би да изпадне.
Той излезе вън. Утрото едва-що изгряваше. Водите на двете езера, доколкото се виждаха оттук, бяха
