посока към Сетина, той се поизвърна към слугата си:
— Ти помниш ли… воденичарката? Нели така я наричаше…
Радой наостри уши: какво сега пък с тая воденичарка! Той си мислеше, че Биляна бе изчезнала от ума на Самуила и намираше, че е по-добре и за двамата да не се виждат, да не се знаят повече. Той промърмори:
— Добре стори тя, че си отиде…
Самуил подвикна, вече без да се обръща:
— При нея отиваме.
Друга една малка дружина конници, която придружаваше великия войвода, вървеше доста далеко назад и те двамата като да бяха сами на път, както някога. Самуил искаше да говори за Биляна и сега чакаше отговора на слугата, но — чудно, Радой се бавеше, а това не беше по нрава му. Неочаквано бе бликнала и в сърцето на слугата радост от предстоящата среща с воденичарката. Помнеше я Радой добре и как се обръща човешкото сърце — изеднаж той премного се зараадва, че господарят му отиваше пак при нея.
Те вече не заговориха за Биляна чак до родното село на Бабчор, но през целия път чувствуваха и двамата, че държаха в ума си една и съща мисъл. Другите неколцина конници, които вървяха напред заедно с Бабчор, скоро се отбиха от главния път, а веднага след тях завиха и те двамата, господарят и слугата, близу един след друг, като да се бояха да не изостанат. И времето беше хубаво тоя ден — наближаваше вече лято, пътят минаваше през гъсти зелени гори, край тревисти поляни, обсипани с всякакви цветя. Нощта ги настигна към отсамните подножия на Вич.
На другия ден беше неделя и всички Бабчоровци останаха в къщи на неделна почивка. И такова беше времето, повече за почивка сега, между пролетта и лятото, когато всичко беше оставено да расте и зрее под топлото слънце. Старият Бабчор слезе още рано в селото, а в хижата бяха само жените.
Малина донесе отвън пълно ведро с вода, сипа в него и топла вода от почернялото котле, което висеше на верига над огнището. Въла, сестра й, изкриви очи и не пропусна да изломоти:
— Болярката пак ще се къпе.
Това се повтаряше всяка неделна сутрин, както се повтаряше непрестанно всяко нещо в живота на тия люде. Малина премести пълното ведро в стаичката на Биляна. И започна всекинеделното измиване на недъгавата. Тя и сама си помагаше донякъде, но повече я измиваше Малина като малко, безпомощно дете. Някаква особена радост, особено някакво наслаждение изпитваше девойката, когато вземаше в силните си ръце немощното тяло на Биляна. Селското момиче изпитваше към недъгавата все същата милост и привързаност, но се докосваше до нежното, почти детско тяло със сладост и майчинсжи копнеж да погали чистата, бледа кожа. Тялото на Биляна имаше и приятен дъх, та Малина често завираше нос чак под изострената й брадичка и я душеше като крава телето си. Биляна тихо се засмиваше на тия милувки, на тая голяма обич, а девойката повтаряше:
— Мила си ми… Хубаво миришеш, като някакво цвете…
След изкъпването Малина й надяваше прана риза; останали бяха още няколко от ленените ризи на Биляна, макар да бяха вече и позакърпени тук-там. После девойката я подпираше да поседне и сресваше косата й, сплиташе я на две плитки, както беше редно за омъжена жена. Косата на Биляна беше пооредяла малко, но още тъмна и само тук-там проблясваше по някой сребърен косъм. Когато и днес всичко беше свършено с измиването и преобличането, Малина настани недъгавата полуизправена в леглото, за да може да вижда през отворената врата на хижата огрения от слънцето двор и зелената гора насреща. И както винаги в тоя миг, чу се тихият глас на Биляна през сълзи на умиление и благодарност:
— Бог да те награди, сестро, за добрината ти…
Малина разтребваше стаичката и като че не чу благословиите на недъгавата, но младото хубаво лице на девойката сияеше от доволство. Преди да излезне, тя огледа Биляна, да види дали всичко е в ред, и току посочи с пръст:
— Виж каква дупка на ризата долу. Трябва да я закърпим.
— Трябва — посегна с ръка Биляна, сякаш да скрие дупката на ризата си. — Нямам ленено късче… Остана от зимата… изгорих я по големите студове, когато все се завирах в пепелта край огнището…
— И татко те викаше Пепеляшка…
— Тъй, Пепеляшка… Не можех да търпя на студа, нели не е останала много кръв в мене…
Девойката излезе. Пръснали се бяха някъде и другите три жени. Приподигната срещу отворената врата, Биляна гледаше вън светлия слънчев ден, приятна умора се разливаше по тялото й след окъпването, тя го усещаше олекнало, чисто. Непрестанната й тъга тлееше все тъй като огън в сърцето й, макар и вече позагаснала, а в такива мигове я обземаше примирение, в душата й наставаше някакъв горестен покой. Откакто отец Емилиян бе взел детето й, откакто бе предала малкия Давид в ръцете на баща му, нейният живот не беше нужен вече никому и тя чакаше само последния си час, който трябваше да дойде, като всяко нещо, по волята божия. В такова безметежно очакване минаваше сега негли целият й живот…
Някъде вън се чу тропот на копита, дочуха се и гласове, някакви люде се приближаваха насам, но Биляна беше като глуха за всички шумове и гласове около нея. И когато пред отворената врата на хижата, срещу зелената стена на гората, се показа Самуил, тя помисли за един миг, че това е някакво видение. Ала веднага след Самуила, на една стъпка зад него, се показа и Радой, а с него и Младен Бабчор, стопанинът на хижата, който се покланяше до пояс едно след друго пред великия войвода и говореше нещо забързано, смутено, сочейки с ръка вратата на своя дом. Биляна виждаше всичко ясно, дори как Самуил напрягаше поглед в светлината на слънчевия ден да проникне в засенената вътрешност на хижата, виждаше тя всяка чертица по милото лице. Да, това беше той. Сега отеднаж й се стори, че тя винаги бе го очаквала и винаги бе знаяла, че ще дойде при нея. А после като че ли сърцето й спря, спря и дъхът й в гърлото, пред очите й се спусна тъмнина. Тя загуби свяст от голяма слабост — душата й не можеше да приеме нищо повече от претежкото бреме, което носеше през последните години. Най-сетне премаляването й премина и когато тя отвори пак очи, Самуил се бе отпуснал на едно коляно до леглото й, уловил бе двете й ръце и чакаше тревожен, нетърпелив да се върне отново към живота. Стори й се, че тъкмо неговият глас я върна към светлината:
— Биляно…
— Милий… Аз съм все така…
— Защо избяга от мене… Защо ме остави.
Гласът му беше скръбен, но в очите му имаше някаква почуда. Струваше му се, че това не беше Биляна, а някакво чудно, неземно нейно преображение. Тя беше намаляла, дори пръстите на ръцете й бяха изтънели и бяха много нежни. Бледата кожа на лицето й беше чиста и сякаш прозрачна, необикновено чист, дълбок беше и погледът й. Като че ли това не беше тя, а самата й душа, освободена от плътта, от всичко земно, в тая бяла риза, както беше казано, че ще се явят душите пред взора на всемогъщия и всемилостивия небесен цар. Но тя му се усмихна и тъкмо нейната душа оживя в тая пречиста плът. Самуил се приведе към нея, очите му бяха пълни със сълзи, но гласът му беше силен и плътен, същият негов глас, който бе звучал и в мислите й през тия години:
— Ще се върнем пак на нашия остров. Там е нашият Давид.
Откъде дойдоха тия негови думи за детето им — той никога не би могъл да й каже по-хубави, по- радостни думи. Сега те бяха пак заедно и никой ие можеше да ги раздели, сега той обичаше и роденото от нея дете, сега нямаше никаква сянка между тях.
Самуил мушна двете си ръце под нея, дигна я и се изправи; тя тежеше колкото едно петнайсетгодишно дете. Биляна усети с бузата си твърдата желязна ризница, която носеше той под връхната си дреха. В хижата нямаше никого, едва при вратата видя тя Малина с разплакано лице, но през обилните сълзи хубавите очи на девойката се смееха. Самуил прекрачи високия праг, а Биляна ясно чу как се удари о прага краят на дългия му меч. Вън стоеше Радой с навъсено лице, но с влажни очи, там бяха и двамата Бабчоровци, по-нататък се виждаха войници, слезли от конете си.
Великият войвода излезе на слънце с Биляна на ръце, а тя изеднаж усети как я удари слънцето с болка и като че ли не в очите, но дълбоко в гърдите й. Биляна тихо изохка и пак загуби съзнание негли от силната светлина на слънцето.
Малко по-нататък бе спряла широка двуколка, в която бяха впрегнати два бели вола. Колата беше пълна с благоуханна папрат, покрита с пъстра вълнена черга. Спуснаха се двамата Бабчоровци и свалиха ритлите
