виждаше друга, също двукрила, висока врата, но до нея стоеше само един слуга. Вдясно меко сияеха редица малки прозорци с разноцветни стъкла. Поетът пристъпи напред с някаква предизвикателна решителност, слугата се пречупи и отвори вратата пред него.
Така Йоан Геометър премина през цяла редица по-големи и по-малки зали, които бяха все по-богато украсени с разноцветни мрамори и стъкла, със злато, сребро, корали, седеф и слонова кост, с различно скъпо и чуждоземно дърво, а някъде стените бяха изписани с бои или нашарени с мозайка. Тежките му подковани обуща кънтяха по каменни или дървени подове, излъскани като стъкло, той на два пъти се подхлъзна с разперени ръце, като да вървеше по гладък лед. Най-сетне поетът се озова в една огромна правоъгълна зала, която надминаваше всички други по своите разкошни украси. Той се оглеждаше смаян от необикновената й хубост, от неизмеримото богатство, което беше наслагано по стените, по тавана й, по всичките й ъгли. Виждаха се всякакви ваяния — плетеници, растения от тежко злато, златни птици с очи от скъпоценни камъни и бисери; златни или обковани със злато стълпове, по-дебели от човешка нога, подпираха по три на едно място с широки, сложно украсени капители ъглите на тавана, който беше като същинско тъмносиньо вечерно небе с току-що грейнали звезди от бели, бледосинкави и бледорозови елмази. Блестеше и подът от излъскан бял мрамор, в който бяха вкопани разноцветни мозайки, изобразяващи всякакви фигури и тайнствени някакви знаци. Редица прозорци високо горе светлееха от двете страни на залата и тя тънеше в тайнствен полумрак, в който тлееха меко всички тия блясъци и багри. Право насреща, в дъното на залата, се издигаше на девет стъпала площадка от розов мрамор с по два стълпа от двете й страни, а между тях се издигаше широк трон с високо облегало и целият в бледожълто злато.
Залата беше празна и гробно тиха. От всичките й страни полъхваше студ, който проникна до самото сърце на поета. Студ изпълваше сърцето му, а това беше неговото възхищение и страхът му пред тая величествена хубост. Той пак се озърна — не се виждаше никъде друга врата, освен тая зад гърба му, през която бе влязъл. Побутна я да я отвори, тя също не се помръдваше. Сега той нямаше къде другаде да отиде, трябваше да стои тук и да чака.
Йоан Геометър чака дълго и не другиго, а тъкмо василевса; ето палата му, ето трона му, трябваше да дойде и той. Не беше го виждал никога: виждал бе някога Цимисхия и си го представяше досущ като него, в същата дреха, но някак без лице. Водеше и разговор с него — мислеше си какво ще го пита Василий Втори и какво ще му отговори той. Поетът отговаряше с мрачна решителност — нека тиранинът вземе и главата му, ако е решил да я вземе. Но той още като влезе в тая царствена зала, почувствува да го напъва естествена нужда може би от страх или пък от студа между тия стени. Обзе го смущение, което нарастваше с всеки изминат миг. Болката в утробата му ставаше нетърпима. Той пак се опита да отвори вратата, потропа с юмрук, завика тревожно:
— Отвори, отвори!
Вратата не се и помръдваше, не се чуваше никакъв шум отвън, тишината бързо поглъщаше самотните му викове. Той тръгна да се разхожда покрай стената, но с това нуждата му се засили. Спря се, търкайки нозете си, преметна ги една връз друга и ги стисна, стисна се под корема и с двете ръце. Напорът преминаваше през цялото му тяло и сякаш през ръцете му, ставаше неудържим. Потекоха сълзи от очите му, поетът плачеше от отчаяние, нададе и тих, жален стон. Наоколо не се долавяше никакъв признак на живот, все същата вледенена тишина владееше в огромната зала. Колко време бе минало? И още колко ще мине… Неудържимият напън облада тялото му, облада и съзнанието му, в един миг той вече и не съзнаваше къде е, а дръпна нагоре краищата на хитона си и изтича до най-близката стена. Чу се тихо, обилно шуртене и в него бързо се изливаше мъчителният напън. Болката се превръщаше в чувство на сладостно освобождение, което се разливаше по цялото тяло на поета и не спираше, не спираше…
Така докрай. Поетът сякаш цял се изля и почувствува в себе си приятна празнота, освобождение от всякакви напори и болки. Но веднага след това дойде ужасът, че бе извършил непростимо престъпление. Стената блестеше мокра, по мраморния под бе лъснала и бе се проточила надалеко широка вадичка. Изеднаж поетът предусети, нещо още по-страшно и подигна очи: на отсрещната страна на залата видя цяла купчина мъже видя там и една широко отворена врата, а на пет-шест стъпки пред тия неусетно влезли люде стоеше друг един мъж. Поетът несвястно пусна краищата на хитона си и чакаше в тоя миг гръм да го порази, да го изгори без следа.
Застаналият пред всички мъже тръгна насам със спокойни, твърди, но безшумни стъпки, тръгнаха след него и другите, тихо зашумя цялата зала. Мъжът се спря някъде към средата, спряха се зад него и другите, около петнайсет души в богати и различни едно от друго облекла. Застаналият пред тях беше облечен най- скромно, в маслиненозелен хитон без никакви украси, с празни ръкави, провесени от над лактите, а други, по-тесни ръкави прихващаха ръцете до китките. Той беше препасан с широк колан от тъмнозелена кожа и с голяма златна тока, златен кръст на широка верига блестеше на гърдите му, проблесна и пръстен на дясната му ръка; други украшения по него нямаше, червенееха се отдалеко само обущата му без токове. Той беше тридесет и няколко годишен човек, нисък на ръст, но с излъчени гърди и широки рамена; беше гологлав, с гъсти тъмни коси, подстригани равно, малко по-ниско от краищата на ушите му; тъмна и гъста беше също брадата му, лицето му беше широко, възчервено, с широко чело и гъсти, правилно извити вежди, строго присвити над големи очи с открит, смел поглед. Йоан Геометър се досети, че тоя мъж, застанал иред другите, беше василевсът.
Погледа Василий Втори поета един дълъг миг, после се улови за гърдите с двете си ръце и току избухна в неудържим смях, който заехтя из цялата зала буен и гръмлив, рамената и цялото тяло на императора игриво се подрусваха. Засмяха се гласно и всички тия, които го придружаваха, а между тях имаше и двама в черни раса. Смехът на василевса отеднаж пресекна, както и бе избухнал; затихнаха и другите зад него. Той кимна едва-едва към поета и проговори с плътния си глас:
— Приближи се. Но гледай къде стъпваш.
Поетът повлече нозе и се спря на десетина стъпки от василевса, като не преставаше да го гледа изпод вежди, Василий попита:
— Позна ли ме?
— Познах те.
— Как… Виждал ли си ме?
— Не. Ала господарят в един дом винаги ее познава, пък и червените ти царски обуща…
— А защо не се държиш както подобава пред своя господар? Или мислиш, че ние с тебе сме равни!
Тъкмо поради това, което се бе случило с него в тая зала, поетът почувствува в сърцето си голямо дръзновение или отчаяна смелост. Той каза, гледайки императора все тъй изпод вежди:
— Тук, между людете, в безредието на техния живот, ти, царство ти, си на най-горното стъпало, а пък аз съм на най-долното, между последните. Ала в паметта на людете ние ще останем еднакво дълго и моето име те ще си спомнят с добро, защото делото на моя земен живот е божествено.
— А какво е моето дело?
— В него са всичките човешки страсти — отвърна поетът и добави още по-смело: — Всички! И най- долните, и най-грозните.
— Дърдорко — рече императорът. В гласа му не личеше гняв и това насърчи дързостта на поета, който изпадна дори в някакво словесно изстъпление:
— Аз идвам на света по божия промисъл, а ти сядаш там — посочи Геометър с брадата си високия царски трон, — сядаш по рождение или с насилие.
— Ти трябва да изчистиш мръсотията, която си направил там, до стената.
— Ще я изчистя, щом съм я направил. Направих я поради принудата, в която ме постави ти, като ме затвори да те чакам толкова дълго между тия позлатени стени. Но аз ще я изчистя. Всеки трябва да чисти мръсотиите си, също и царете.
— Ще заповядам да те нашибат с пръчка — рече пак василевсът и пак не личеше гняв в гласа му.
— Това ще бъде несправедливо… Несправедливостта впрочем е в нрава на властниците. Но аз се боя повече от твоята благосклонност и близост, която може да ме направи ласкател.
Василий не преставаше да гледа поета с големите си очи и дори пристъпи още две крачки към него.
— А ти — започна императорът наново, — като искаш да ни призовеш срещу мизите, защо се обръщаш към гроба на Никифора Фока, а не към своя жив василевс?
Виждаше се, че смелостта напущаше поета, но той каза, макар с последни сили:
