— Махни се! И него ли подозираш! На какво би заприличало царството ни, войската ни? Той е от най- добрите ни войводи.
— Усещам около него лоша миризма — рече Яков Рун.
— Такъв е проклетият ти нос.
— Дано само носът ми да е виновен. Ще го отрежа.
Но той улавяше всички миризми по царството и тичаше непрестанно и по верни, и по лъжливи следи.
Великият войвода се досещаше какво крееше ромейският император. Той знаеше, че Василий пак ще се върне в Солун, пак ще се обърне срещу България. И тъкмо сега беше нужно да удари тоя град, преди да се върне василевсът с по-многобройна войска. В Солун и по околните малки и големи твърдини имаше не повече от десет хиляди ромейски войници. Ала българите също не можеха тъкмо сега да ударят крайморския град, както и ромеите не можеха да ударят България.
Кометата бе изчезнала, изчезнали бяха и всички други тайнствени светлини по небето, но зле започна също и тая пролет. Дългите кервани от бели облаци, които всеки ден се задаваха откъм морето, взеха все повече да закъсняват, да се разредяват, докато изчезнаха съвсем и небето сякаш опустя. През дните на добри, пролетни надежди попръска тук и там живителна влага, поосвежи се мъртвешкото лице на земята, но това мина и отмина, както бързите прохладни сенки на облаците. Настана глад и немотия по цяла България, изпразниха се чак и хранилищата на болярите и богатите манастири, а още по-страшно беше отчаянието, което обземаше людете, като започна и новата пролет със суша и безплодие. Каквото още бе останало откъм храна и добитък по болярските, по манастирските, по царските хранилища, дворища и обори, пазеха го слуги и стражи с оръжие; каквото бе останало за храна между по-простите люде, те го криеха и заключваха за себе си и никой никому не искаше да помогне. А войската, хиляди млади и здрави мъже, чакаше наготово и храна, и облекло, та и коне за езда. Великият войвода пращаше по всички краища на царството дружини да търсят и вземат храна за войската, най-вече по болярските твърдини и по манастирите. По манастирите и хранилищата на по-богатите църкви той пращаше повече от малцината монаси, които по своя воля бяха влезли във войската, ала каквото и да правеше, когото и да пращаше, малък и недостатъчен беше притокът, който идеше от вътрешността на царството. Тогава той наново изпрати дружини за храна и добитък оттатък границата. Притиснат от нуждата и като знаеше, че людете му ще вършат насилия по чуждата земя, той все едно и също повтаряше, изпращайки ги дружина след дружина:
— Щадете бедните люде. И там е същата немотия.
Ето за всичко трябваше пак той самият да се погрижи. Имаше цар, имаше войводи и велик съвет на царството, ала те бяха в някакво отчаяно безразличие. Дори и такива като Ивац, който бе застинал в някакво упорство — твърдо, но и бездейно. Войниците шумяха по разните твърдини и станове, свадливи и зли, биеха се помежду си, та и се убиваха, но при все това — и слава богу! — като че ли никой не се решаваше или не се досещаше, или пък не му даваше сърце да викне:
— Да си вървим! Какво чакаме още!…
Така беше между простите войници — задържаше ги нещо, което беше малко по-силно от тяхното отчаяние, от гнева им и от противната сила в сърцата им. Когато минаваше край тях Самуил Мокри, те се извръщаха след него и в погледите им тлееше някаква строга мъка. Когато отиваше при провинените между тях, някои плачеха пред него или се хвърляха в нозете му. А той, както и преди, беше повече сред войниците, сядаше да се храни с тях, с техния хляб и с тяхната безсолна чорбица от корени и треви. Може би тъкмо това беше най-много, което спираше войниците да не се разпилеят като разбунено стадо…
Човешката мъка винаги има край, стига да може човек да го дочака, да претърпи мъката си. Няколко дни преди празника на Бориса Кръстителя блесналото небе започна неусетно да се променя. Сякаш някаква гигантска ръка започна грижливо да го подрежда и не както беше досега толкова дълго време. Час след час по него бавно се разстла сиво облачно було, онъна се по всичките му краища. Времето беше тихо, смълчано. Раздвижиха се само живите твари — птици и животни, също и людете, всичко живо бързаше за някъде, негли да свърши някаква важна работа, преди да започне дългоочакваният дъжд. В тишината под облачното небе се чуваше шум от крила, бързи, радостни животински звуци, човешки гласове. Беше и прохладно сега, след ранните горещини тая пролет. Дъждът започна неусетно — ситен, тих и скоро покри, заглуши всички други шумове н гласове.
Валя близу три денонощия тихо и обилно, ала чак на втория ден влагата взе да прелива, лъснаха по напоената земя вади и локви. Когато на третия ден небето наново се отвори и се надигна слънцето с окъпано, ясно лице, земната шир цяла се бе променила — дошла бе истинска пролет, весела и китна. Вече всичко беше по-добре, макар посевите да бяха по-редки и толкова закъснели. Така и вървя тази година — много по-добра от предишните две години, позасити се, позаякна всичко живо по земята. Така беше по всички предели на българското царство и по всички съседни ромейски предели. И което беше добро за българите, беше добро и за ромеите, но иначе те не можеха да предприемат нещо едни срещу други. Едва през пролетта на 991-та година започна нова война между българи и ромеи — втората война на Василия срещу България.
Като се разправи с непокорните иверци, разби ги жестоко и ги подчини, Василий се върна в Цариград, Докъм средата на месец сечен той събираше войска от всички краища на империята и събра в околностите на столицата си до петдесет хиляди души. Други двайсетина имаше той по отсамните предели, най-вече в Солун, Мосинопол, Адрианопол и в Плъвдив. Виждаше се ясно какви бяха кроежите му, щом като тръгваше с такова неизброимо множество за България. Към края на същия месец той потегли заедно с цялата си войска по главния път за запад. Като премина Дългата стена при град Силиврия и стигна до мястото, където пътят се раздвояваше, василевсът отдели и изпрати по посока на Адрианопол и Плъвдив, това ще рече и към Средец, един полк от десет хиляди души, а той самият с останалите четиридесет хиляди продължи по пътя за Мосинопол и Солун. Василий не прикриваше движението на войската си, а вършеше всичко явно. С тая своя многобройна войска той не се боеше от българите, които бяха по-малко и много по-зле с оръжието си; той не се боеше от тях и искаше по своя воля да разпредели и подреди силите от двете страни: разделяйки своята войска на две, той искаше да раздели и българите на две части, за да ги бие по-лесно.
Самуил Мокри и целият български военен съвет знаеше това, което и самият Василий не скриваше. В царския военен съвет се дигнаха гласове да се раздели и българската войска на две части срещу двете части на ромейската войска, ала надви Самуил Мокри и тия, които бяха с него: да се посрещне с всичката българска сила едното ромейско крило, а другото само да се задържа с по-слаби български дружини по планинските теснини; ако българите надвият на едната страна, да се обърнат след това и на другата. Така и се подреди българската войска — най-голямата й сила застана срещу ромеите, които водеше сам императорът, а други пет хиляди души великият войвода изпрати към Средец и тамошните предели на царството; там изпрати той и Кракра.
В Солун вторият Василий присъедини към главните свои сили и тамошния полк. Отпразнувано бе шумно и неговото пребиваване в тоя град с тържествени служби и молебени по църквите, с посещения и гощавки, с весел шум и викот по солунските улици. Василий не обичаше разкошни и обилни трапези, но знаеше цената им за всички други люде. Солунчани гощаваха щедро и войската, която бе дошла в града за тяхно добро и спасение. Така, сити и весели, ромеите тръгнаха срещу българите с голям устрем.
Сред българските военачалници имаше гласове да се посрещнат ромеите отсам Вардара, на самия бряг на реката, когато се опитат да я преминат; реката беше пълноводна по това време на годината и би била голяма пречка за ромеите. Иначе мислеше великият войвода: ромеите бяха по-многобройни, те можеха да минат реката не там, където биха ги очаквали българите, и ако успееха още там да разбият българската войска, биха я преследвали по петите по равнината, която се простираше чак близу до Воден, и биха я доунищожили. Самуил Мокри разположи войската си пред Воден, по височините от двете страни на реката Вода, които се вдаваха навътре в полето и се надигаха като врата към тоя град. Великият войвода струпа голямата част от войската си по височината вдясно, над селото Въгени, но допущаше и други раздвижвания според това, как биха се разположили срещу него и ромеите.
Василий мина Вардара и се придвижи спокойно чак до тая врата пред Воден. Той спря войската си от двете страни на главния път и тъкмо там, където се отделяше пътят за Верея — още доста навътре в полето, но пред очите му бяха и двете височини, дето се бяха разположили българите. Ромеите бяха по-
