— В часове на тежки изпитания търсим опора, у най-достойните. И когато няма достойни между живите или те са слепи и глухи, търсим опора у мъртвите.
— Ще те накарам да изближеш с езика си, което си писал.
— Нека делата ти го заличат, царю…
— Да — кимна рязко Василий Втори. — Делата ми ще го заличат.
— Ние поетите сме като свирците на пиршество или като тъжачките до ложето на мъртвия. Но делата на царете живеят в нашето слово; без нашето слово те биха изчезнали бързо от паметта на людете.
Василевсът като че ли не можа да разбере отеднаж думите му. После цялото му лице се намръщи, като да глътна оцет, и току повлече глас:
— Не обичам… книжници…
Той не сваляше очи от поета и чакаше неговия отговор. Йоан Геометър стоеше с наведена глава и нищо не отговори. Нямаше повече смелост в сърцето му. Императорът се обърна бързо на здравите си пъргави нозе и се отправи към вратата, през която бе влязъл; людете, които го придружаваха, се раздвоиха да му сторят път и сетне го последваха. Вратата безшумно се затвори и не личеше де беше мястото й на високата стена.
Поетът се огледа уплашен от настаналата тишина в залата. Той очакваше да дойдат и да го бият с пръчки. И цял потрепера, когато вратата зад него се отвори, чу се глас:
— Е… Да вървим.
На вратата стоеше някакъв царски служител с къс меч на бедрото. Той бе втренчил поглед в широката локва край стената, с набръчкан нос — усетил бе, види се, и миризмата на обилната нечиста течност. Обърна се към поета с насмешливи очи:
— Какво е това, човече?
— Изпуснах се…
— Да — кимна царският човек. — Негово свето царство василевсът сигурно е много доволен, че те е накарал да се намокриш от страх пред него. Е, да вървим. Казано ми е да те изведа на улицата.
Веднага след зимните Христови празници Василий Втори потегли по суша за Солун. Той обяви, че отива да се поклони пред иконата на великомъченика Димитрия Солунски, а също да види и живия тогава светец Фотий Тесалийски, който обитаваше в тоя град, но поведе със себе си и един полк от пет хиляди души най- добри началници и войници. Поведе за Солун и арменеца Григори Таронит — княз и магистър, към когото показваше благосклонност, заедно с още голобрадия му син Ашот. Василевсът искаше да види с очите си що ставаше по западните предели на империята и каквото вършеше, бе го премислил преди това още. Той бе наумил да остави за свой заместник и стратег в Солун Таронита и за да го привърже по-здраво, водеше го там заедно със сина му. Макар по това зимно време, пътят до Солун и все по-близу до бреговете на Бялото море беше приятен. По тия места вече се носеше пролетен дъх откъм морските далечини. Небето сутрин се отваряше прозрачно и чисто, скоро след пладне започваха да прииждат откъм морето бели облаци, провираха се на върволици под слънцето и блестяха с огнени пера. Долитаха с тях добри надежди, след безплодната есен предната година и зимата, която премина като мъртвешки сън. Войниците на Василия стъпваха бодро по лъсналите от утринната роса едри камъни, с които беше настлан главният път между Константинопол и Солун. Нощем те зъзнеха по шатрите, но всеки нов ден ги посрещаше по-светъл и по- топъл.
Вторият Василий влезе в Солун тържествено. Изплашените солунчани, които бяха треперили толкова пъти от българите, се втурнаха с голяма, шумна радост да го посрещат като свой спасител, но колкото него, толкова и войската му. Още с пристигането си в града василевсът показа най-напред благочестието си и влезе на продължителна молитва в голямата църква на свети Димитрия. После той потърси Фотия Тесалийски, който беше прочут със светителския си живот, прибра го в царското си жилище и не го отделяше от своята трапеза. Тая дружба на василевса с живи и мъртви светци идеше от големия смут в душата му поради непрестанните вълнения в империята, но в същото време той мислеше и решаваше как да въдвори ред и безопасност в обширното си царство.
Не беше по нрава на Василия да се осланя само на божията помощ и се бореше с голяма душевна сила да освободи сърцето си от мъчителни тревоги и унизителни страхове. Още през първите дни, докато ходеше по църкви и водеше дълги благочестиви разговори с мъдри и свети мъже като Фотий Тесалийски, той изпрати малки дружинки конни и пеши войници по цялата граница между Бистрица и Струма, за да проучат разположението на българите и да изпита силата им.
И той позна силата на българите. Някои от тия войнишки дружинки не се върнаха — изчезнаха в чуждата земя без следа; други се връщаха разбити, разпилени, уплашени, втурнали се назад и да се спасяват от смърт и плен; някои отидоха и се върнаха благополучно, ала те бяха най-малко. Василий усети, че оттатък границата и досам нея беше струпана силна войска. Той изпрати сред българите и преправени свои люде да видят отблизу какъв е животът им, да потърсят сред тях поклонници на могъщия Византион. Някои от тия негови съгледвачи също не се върнаха, но други се върнаха и разказаха на господаря си, че мизите през тия гладни пролетни дни се хранят с по един къшей кален хляб и варят без сол корени и треви — нямат да сложат дори по една щипка сол в котлите си. Ала казаха те още, че мизите поглеждат стръвно към империята му и са разярени поради трудния си живот, та дори се избиват помежду си от сляпа ярост. Съгледвачите на Василия бяха намерили и свои люде между българите, които зовяха ромейския цар в България и очакваха от него всякакви облаги за себе си.
Василий Втори не се издаде пред никого, ала сам в стаите си се гневеше до сълзи, че бе тръгнал на запад с толкова малко войска. Той навиваше и мачкаше между пръстите си гъстата черна брада, както му беше навик, и шепнеше гневно думите на Йоана Геометър, презрения поет и книжник:
— …Ще науча аз лисиците да живеят в скалите?
Гневът му срещу българите беше безсилен; той и не можеше да тръгне сега с по-голяма войска срещу тях: все още неспокойна беше обширната империя и много дружини бяха пръснати по разните й краища. И той обмисляше трескаво, кроеше как да събере тия дружини, да събере и други още, да ги подреди и стегне в многочислени железни полкове. Нужни бяха не само люде…
Тъкмо по това време, на една неделя след Сирни заговезни, той получи от Цариград тревожна вест за нови вълнения в Иверия26, на срещуположния край на империята. В първото въстание на Варда Склир иверците бяха на страната на императора, но в бунта на Варда Фока те държаха страната на бунтовника, а след неговото убийство някои от тях продължаваха борбата си против Василия. Иверците бяха научили, че императорът се бе отдалечил от Цариград с много войска и като се надяваха, че той ще започне война с българите, засилиха още повече бунтовническото движение в страната си. Василий реши да усмири напълно нверците, преди да започне борбата си срещу българите. Напущайки Солун на път за столицата си, той каза на новия солунски стратег Григорий Таронит:
— Аз не мога да започна нищо друго, докато кръвта на моето царство изтича в Иверия. Ти остани тук вместо мене с войската, която доведох, и пази ми тоя град. Не излизай в открит бой срещу българите, а пази града зад стените му. Те сега са много по-силни от тебе, но аз скоро ще се върна.
Когато след три месеца Василий Втори тръгна с друга войска за Иверия, поетът Йоан Геометър, когото василевсът бе принудил да се намокри в палата му, написа ново стихотворение. То беше благосклонно към властелина и започваше с тия думи:
„Не скитски огън, а иверско насилие движи сега запада към изток. Ето това предсказаха земетръсът и блясъкът на необикновените звезди…“
Самуил Мокри също имаше свои люде в ромейската империя, особено сред българските славяни в границите й, както и в самия Солун. Той също знаеше какво ставаше в широкото царство на Василия, узна за новата войска в Солун, за престояването на императора в тоя град, за новите му грижи, които го накараха да напусне града на свети великомъченик Димитри. Дотолкова отблизу следеше той всяко движение и действие на ромеите, че когато Василий започна да изпраща дружинките си в България, българите ги причакваха и ги унищожаваха, та малцина от съгледвачите се връщаха живи при своя василевс. Тия ромейски съгледвачи отвориха работа и на Рун, който тичаше с людете си по следите им и попадаше на други нечисти следи. По едно време Рун започна да се заглежда и в Димитри Полемарх, но Самуил го прогони като стопанин, който прогонва злото си куче от петите на някой свой гост:
