многобройни, по-добре облечени и въоръжени, на тяхна страна беше и едно самочувствие, че са по-силни, а това внушаваше на Василия смелост да действува по-свободно.
Беше късно след пладне, когато двете войски застанаха една срещу друга и на доста голямо разстояние, та трудно можеше да се помисли за среща и сражение тоя ден. Войниците-и на двете страни се разшаваха весели и възбудени — битката и смъртната опасност се отдалечаваха макар за късо време. Пролетният ден беше дълъг, бавно настъпи предвечерният час, който също не минаваше бързо под ясното небе. Чуваха се весели и предизвикателни провиквания от двете страни, макар да се губеха в простора, чуваха се и песни, които странно си приличаха, макар да бяха на два съвсем различни езика. Приличаха си песните нз двете неприятелски войски, доколкото приличаха на църковните песнопения, особено ромейските. Игриво думкаха и от двете страни тъпани и тарамбуки, свирукаха костени и дървени цафари, звънтяха гъдулки. Дигнаха се и на двете страни многобройни стълпове дим, които се точеха право нагоре в прозрачния въздух. Двете войски по един и същ начин прекарваха няколкото спокойни часове, по един п същ начин се готвеха да посрещнат нощта. Едва като започна да се здрачава, те сякаш си спомниха една за друга, спомниха си и своята вражда. Малки дружини от по двама или трима войници се промъкваха незабелязано напред, също по всички посоки наоколо и от двете страни, криеха се по впадините и долчинките, в разлистените храсталаци и оставаха скрити там, да пазят и да дебнат през нощта. Месечината изгряваше късно по тия дни и когато настъпи нощта, останаха да светят в тъмнината само огньовете в двата вражески стана. Ала нощта не мина така спокойно, с тия светли, весели очи, отворени в тъмнината.
Когато нощният мрак се сгъсти и далеко още преди да изгрее месечината, две дружини от по хиляда войника незабелязано се откъснаха от ромейския стан и по скрити пътеки навътре в полето излязоха на пътя за Верея. Василий знаеше, че тоя град, който му бе отнет преди непълни две години, сега се пазеше от около петстотин души български войници и той изпрати там две хиляди свои войници, за да го върне пак към империята си. Василевсът се надяваше и на ромейското население в тоя град, което беше по- многобройно.
Не спяха тая нощ и българите, макар да не забелязаха двете хилядници ромеи, които отидоха да превземат Верея. Много по-късно в нощта, но пак преди да изгрее месечината и когато ромейският стан съвсем утихна, десет хиляди българи, разтеглени в гъсти редици, запъплиха в тъмнината право срещу ромеите от двете страни на големия път. Цялата останала българска войска беше също на крак, готова да се спусне на помощ на своите, ако те успееха да изненадат врага и да му се наложат с това свое внезапно нощно нападение. Всичко беше премислено добре и ако българите успееха, изненадата щеше поне да изравни силите на двете войски. Макар да настъпваха толкова много люде и в такава тъмнина, пазеше се доста голяма тишина и добър ред. Пред дългата верига вървяха и най-големите началници — Самуил Мокри в средата, Ивац пред дясното крило и Никулица пред лявото — тъкмо за да се спази нужният ред и тишина. Имаше и нещо друго, което караше всеки войник да стъпва предпазливо и леко като дебнещ звяр, да се озърта на всички страни с бдителниочи, да стиска здраво дръжката на меча и якия прът на копието: това беше един задрямал вече нагон, ала все още жив в разтуптените сърца на тия хиляди мъже, които се приближаваха в тъмнината към своите смъртни врагове и жертви.
Още малко… Още малко! Тъмнината беше гъста и настъпващите войници се водеха един друг, като се опипваха с пръсти и лакти, подканяха се шепнешком. Още малко! Тихо беше навред, едвам се дочуваше шумът на дебнещите стъпки, бързият шепот, беззвучният вик, късият звън на случайно чукнат меч. Сърцата биеха бързо и нетърпеливо, също и блесналите едри звезди по черното небе сякаш трептяха от нетърпение и страх да не би не тия нощни ловци, а врагът им да изпревари. Така и стана. Може би само един миг преди да размахат българите изтеглените си мечове, преди да ги заудрят застрашително по кожените си щитове, преди да нададат бойния си вик, в тъмнината пред редиците им се дигна страшна врява и викот. Ромеите, усетили врага, се дигаха да го лосрещнат.
Сблъскването беше късо, но страшно. Враговете не се виждаха в тъмнината. Посягаха един към друг с мечове, секири, копия и палици, но също и с ръце, с нокти. Обезумяващ ужас обхвана всички и сляпо ожесточение. Да убиеш врага не за да го победиш, а за да спасиш своя живот. В тая свирепост и в тъмнината често се избиваха гвои. Страшни бяха проточените писъци и вопли на улучените, ала още по- страшни бяха виковете, които надаваха сражаващите се войници от ужас и дива, животинска ярест. Боят се задържа на едно и също място — там, където и започна: не отстъпваха ни едните, ни другите, еднакво силни и еднакво слаби в тъмнината. И минаха само няколко мига, а като че ли битката продъджи цяла вечност. Още в самото й начало, като видя, че ромеите изпревариха внезапния удар, великият войвода се извърна към тръбача, който вървеше току зад него:
— Свири отбой!
Сред шума и трясъка на битката се изви резкият, пронизващ звук на късата медна тръба. Зачуха се и други подобни звуци за отстъпление, свиреха тръби и рогове в тъмнината тук и по-нататък, шумът на битката бързо стихваше. Двете войски се откъснаха една от друга — нощната битка беше еднакво страшна и за двете страни. Българите отстъпваха и на цели тълпи изчезваха в тъмнината, ромеите пък не се и опитваха да ги преследват.
Изгря ведро и доста хладно утро. Резките звуци на тръбите и на двете войски, глухото, но плътно бръмчене на българските рогове изпълниха целия простор над широкото поле и като че ли започваше някакво тържество ведно със започването на лролетния ден. Някои от войниците не бяха и спали тая нощ след нападението на ромейския стан, но сега всички наскачаха и сякаш бързаха да се откъснат от тревожните си сънища. Раздаде се и утринната храна — по-обилна тая сутрин. Някакъв шегобиец не можа да задържи езика си:
— Това за някои днес… последна гощавка. Не може да им каже човек наздраве.
Никой не поде шегата му. Войниците опипваха оръжията си, търсеха с тревожен поглед другарите си от десетката, озъртаха се за началниците си. Разговорите бяха къси, неясни, оставаха недовършени.
Самуил Мокри излезе от малкия си шатър, преди да засвирят тръбите. Облякъл бе тежкото си бойно облекло. Той се огледа и пое с пълни гърди студения утринен въздух. Започваше хубав ден. Великият войвода тръгна по дължината на бойния стан в подножието на неголямата височина, тежкият му меч тихо подрънкваше, поскърцваха и кожените връзки, които държаха железните му доспехи. Той се вглеждаше с втренчения си яоглед в налягалите край загасналите огнища войници, сякаш искаше да прочете нещо по лицата им; срещаше н питащите, неспокойни погледи на вече будните войници. Нататък Самуил настигна Ивац, подранил и той като него. Тръгнаха заедно и мълчаливо слязоха близу до реката, която шумеше между високите си брегове. Малко по-нататък се виждаше опустелият главен път, а през равнината право на север се виждаха другите височини, дето също имаше българска войска. Самуил каза, опрял ръка върху високата дръжка на меча си:
— Василий е срещу нас с всичките си люде. А войвода Несторица там е откъснат от нас и е доста далеко. Да го повикаме ли назад… Те са там три хиляди.
— Не, не — поклати едрата си глава Ивац. — Да не променяме сега, пред самата битка, което сме вече наредили. Несторица винаги може да се притече; не е премного далеко от нас.
— Да. Да не променяме. Късно е вече. Аз се надявам Василий да изпрати и срещу Несторица от своите. И дано да са повече. Ако стане така, битката ще се води на две места — добави великият войвода. И току продължи: — Никога не може да се предвиди всичко. Никога…
Ивац нищо не отговори. Едва когато се обърнаха да се връщат, той рече:
— Да помага и бог.
Тръбите вече тръбяха; малко по-късно се зачуха тръбни звуци и откъм ромейския стан.
Скоро след изгрев слънце българите бяха наредени вече в три бойни редици, които се изтегляха право по подножието на височината и слизаха една зад друга ниско надолу чак до реката Вода, за да държат и реката, и главния път недалеко от нея. Там, в ниското, зад трите редици беше и българската конница. Бидейки по-малобройни, за българите беше много по-опасно да слязат в низината и да ударят първи. Ала и ромеите не бързаха.
Василий също бе излязъл от шатъра си в зори. И веднага бе започнало бойното подреждане на войската му. Началниците й, малки и големи, ходеха насам-натам през редиците, ходеше между тях мълчаливо и василевсът, да наглежда и насърчава с присъствието си. Скоро след изгрев беше подредена и
