многохилядната ромейска войска в дружини една до друга, всяка към хиляда души по на четири редици. Тия плътно свързани многолюдни отделения правеха войската по-подвижна и това беше нужно на Василия, който се готвеше за настъпление. Той чакаше също слънцето да се издигне малко по-високо и да заблести право в очите на българите. Това беше позната хитрост, но всеки я използуваше, когато беше възможно. Най-сетне ромейските тръбачи дигнаха лъскавите си тръби към синьото небе и затръбиха пристъп.
Самуил Мокри стоеше на десетина стъпки пред първата редица, в средата на българската войска. Току зад него стояха Илица и Радомир Мокри като архангели зад великия войвода, там беше и Ароновият син, който наскоро бе прогласен за стотник. Малко встрани войници държаха конете на тия четирима мъже. Зад тях и по цялата дължина на трите войнишки редици се чуваше сподавен шум и говор, та далечните ромейски тръби не се чуха, но Самуил забеляза, че ромеите тръгнаха насам. Малко по-късно той даде знак да му доведат коня и го възседна твърде пъргаво за годините си, Възседнаха конете си и всички други началници, които яздеха коне и в бой. Зачуха се тук и там през войнишките редици набързо изказани думи:
— Идат… Виждат ли се?… Ето… погледни!…
Лявата ръка притиска без нужда щита към гърдите, дясната поклаща дългото копие или несвястно опипва ризницата, понатиска шлема, търси ръчката на меча или на секирата, или на палицата. Това неспокойно раздвижване продължава само първите няколко мига, после войниците се заглеждат в далечината с присвити очи или с дигнати над очите ръце и пак започват бързи, къси разговори:
— Много са.
— Не са повече от нас.
— Повече са. Не виждаш ли!
— Ние добре снощи… в тъмното… Ама… усетиха ни.
— Ти намери ли си иглата? — попита друг някой по-нататък.
Зададе се откъм лявото крило багаин, препусна пред редиците и се спря недалеко от Самуила: — Царят пристигна, светли войводо. Великият войвода се извърна с недоволно лице:
— Царят… Но битката вече започва! — Той се огледа назад и погледът му се спря върху Ароновия син: — Изтичай, кажи на царя, помоли го от мое име да се върне в града. Аз не мога да ида, битката започва. Помоли го да се върне в града. Той нели е болен…
Иван-Владислав подкара, багаинът го последва. Цар Роман бе спрял коня си към края на лявото крило и приказваше нещо с положкия войвода Давид Рудока; неколцина царски конници бяха застанали малко встрани. Иван-Владислав се приближи:.
— Твое царство, великият войвода те моли веднага да се върнеш в града. Битката започва. Великият войвода се бои за здравето на твое царство.
— Днес ми е по-добре — усмихна се цар Роман. И продължи с променено лице, сякаш се боеше да не би великият войвода да не повярва на думите му: — Аз няма да влизам между войниците. Ще ида там горе да погледам. Ето, тръгвам.
— Твоя воля, царство ти — наведе почтително глава Ароновият син, а на устните му трептеше едва доловима подигравателна усмивка; царят му изглеждаше смешен с жълтото си кьосаво лице, с ненужното си безстрашие. Младият момък се върна при великия войвода.
— Царят е дошъл да погледа битката — изрече с висок глас той, а в ума си се присмиваше иа безсилния гняв на своя чичо, който не можеше да пречупи волята на храбрия цар.
Самуил махна с ръка и не се обърна дори да погледне племенника си. Ромейските дружини вече ясно се виждаха. Тъкмо в тоя миг стана и нещо друго: четири от тях се отделиха и се насочиха в друга посока. Великият войвода не ги изпущаше от погледа си. Те минаха далече вляво от главния път, после се спряха и се подредиха право срещу височините нататък. Василий слагаше преграда между дружините на Несторица и своите главни сили. „Той знае всичко“ — мина бърза мисъл през ума на Самуила.
Близу четиридесет ромейски дружини се приближаваха насам стройно, стъпка по стъпка. Те бяха ясно очертани, на еднакво разстояние и почти една до друга. Движеха се с равномерна стъпка и не разваляха строгия си ред, освен там, където неравната местност го нарушаваше, но те бързо го възстановяваха. Конницата им беше вдясно, също подредена в дружини, и вървеше право срещу българската конница, но беше много повече от нея. Скоро започна да се вижда всеки отделен войник. Тръбяха тръби, глухо бумтяха ромейските тимпаии. На много места по дружините и над самите глави на войниците се развяваха като църковни хоругви знамената на войводите им. Огряна от слънцето, цялата тая многохилядна войска блестеше с железните си оръжия и брони, с позлатата по облеклото и по гривестите шлемове иа началниците. Далече зад гъстите войнишки редици се виждаше малка дружина конници, които вървяха на определено разстояние, сякаш да виждат всички и всички да виждат. Там, сред тях, също се развяваше знаме, също блестеше оръжие и злато, там, сред тия конници, беше императорът. Идеше дасам, приближаваше се неотстъпно голяма сила, хиляди въоръжени мъже, с тръби и знамена, сред огнени блясъци. Самуил Мокри забеляза, че току зад гърба му сред редиците на българската войска бе настанала пълна тишина.
Великият войвода погледна вляво, като да очакваше оттам някакъв съдбоносен знак. Неволно се откърти от гърдите му облекчителна въздишка. Виждаше се в далечината как се приближаваше насам Несторица с людете си; слязъл бе от височините вляво и се бе насочил право срещу четирите ромейски дружини, които му преграждаха пътя. Тъкмо така трябваше да постъпи войводата в тоя час: Несторица нямаше защо да чака ромеите като скован там по височините и ако успееше да мине щастливо през четирите ромейски дружини, той би смутил много неприятеля с един страничен удар.
Нямаше защо да чака повече византийците и великия войвода. Силата им беше голяма, но още по- страшна беше тишината, която бе настанала сред българските редици. Самуил чувствуваше, че войниците му се бяха уплашили от ромейските дружини и нямаше да го дочакат на по-сгодно разстояние. Срещата можеше да стане пред подножията на височината; българите щяха да се втурнат стремително по нанадолнището и това би ги съживило. Той се извърна цял върху седлото, да провери с очи това, което подсказваше тревожната му мисъл. Видя пребледнели лица, изблещени очи, отпуснати челюсти. Той изтегли меча си и срита коня, подкара го по дължината на редиците. И нададе вик:
— Сгъсти се! Сгъсти редиците!
— Сгъсти се! Сгъсти се! — зачуха се и други викове от разни страни.
Войниците едва-едва се поразмърдаха, после по-бързо.
— Свири пристъп! — викна отново великият войвода и обърна коня срещу ромейските дружини, които се приближаваха в същия ред.
Проточиха звуци тръби и рогове, заситниха, запреплитаха се по-бързи и тревожни. Сгъстените войнишки редици се заогъваха колебливо, сетне тръгнаха по-стройно надолу. Толкова много люде слизаха по нанадолнището, а се чуваше само шумът на стъпките, дрънченето на оръжията и много рядко ще се чуе човешки глас нли кон ще изпръхти, пронизително ще изцвили.
Но войнишките нозе, обути в опинци и много по-рядко в подковани, тежки обуща, започнаха и сами да се движат по-бързо по стръмнината. Войниците вървяха с присвити очи срещу блесналото слънце, блъскаха се един в друг и взаимно се подкарваха надолу. Самуил бе избързал напред и пак се извърна да погледне надире: веднага след него вървяха двамата младежи — Радомир със зачервено лице, светнало от радостна възбуда, също Иван-Владислав с блеснали черни очи. Погледът на великия войвода мина по войнишките редици, а високо зад тях бе застанала малка дружина конници. Самуил позна царя между тях, но на часа го забрави. Той задърпа юздата на коня и се спусна пак по дължината на редиците, размаха над главата си изтегления меч:
— Свири пристъп! По-живо, по-живо напред!
В същото време отдолу, откъм ромейските дружини, се понесе глуха и далечна песен от хиляди гърла, засили се, премина над всяка една от тях, издигна се, полетя насам стройна и могъща. Ромеите наближаваха вече подножието на височината и пееха въодушевено, всички заедно бойния си тропар:
— Спаси, господи, людете твои…
Надигнаха се войнствени провиквания и откъм българските редици ведно с тревожния вой на тръби и рогове, с глухото, разтърсващо думкане на тъпани и тимпани. Започваше страшната песен на битката, преди
