се и такива, които вадеха от торбите си хляб на големи залъци и забързано дъвчеха. На един невисок бряг край пътя бе седнал монах. Той бе навлякъл върху расото си плетена ризница, която го стискаше под мишниците, опасал бе и меч, който лежеше в тревата до него, окачен на протъркан ремък; беше гологлав и бос — обхванал бе с две ръце присвитите си нозе, а изпод расото му се показваха кокалести стъпала с едри, разперени палци. Той гледаше като унесен минаващите край него войници и час по час тъжно поклащаше глава.
— Какво, попе — подхвърли му един войник, — Умори ли се? Побързай, че ромеецът ще те докопа за брадата.
— О-хо — обади се и друг, — и той тръгнал на война!
Монахът въздъхна и нищо не отговори. Престана да поклаща и главата си — не искаше вече с нищо да показва своята скръб пред тия люде.
Още по-нататък, насред пътя, се бе спрял войник с кожен шлем и щит, надянат на лявата му ръка, но на бедрото му висеше празна ножница. Той размахваше двете си ръце, сякаш да спре тоя жив поток, и викаше, викаше:
— Къде бягате? Мислите, няма да ви настигне ромеецът, щом сте побягнали! Не ще успеете да се скриете никъде, ще ви намери той, по петите ви бърза! Връщайте се, връщайте се да го срещнем!
— А тебе мечът ти къде е? — побутна го един червенобрад войник и отмина.
— Счупи се в ръката ми — продължаваше да вика храбрецът, като че ли всички тия мъже бяха го попитали за меча му. — Счупи се. С такива мечове ни въоръжават болярите! Аз нямаше да побягна… Не, не! Връщайте се да ги спрем!
Някакъв дребничък войник незабелязано се присви току зад нозете му, а друг го блъсна отпред и той се преметна наназад ведно с щита си. Наоколо се дигна врява и кикот.
Между навалицата по пътя се зададе Самуил, следван от двамата младежи, също и от Симеон Илица малко по-назад. Те караха конете си бързо, сподиряни ту от гневни, ту от уплашени подвиквания:
— Къде са се затичали пък тия!…
— О, полека! Ще ни сгазиш…
— Мълчи! Не виждаш ли великия войвода…
Гаврил-Радомир яздеше току след баща си с намръщено, ала и някак учудено лице, сякаш не му беше напълно ясно какво ставаше наоколо. Една стъпка след него яздеше Владислав с изтеглен меч в ръка и час по час току цапваше някого от войниците с широката страна на оръжието:
— Дръпни се!… Къде си се зазяпал…
Стресването на войниците или безсилният им гняв срещу началника го забавляваше — весело святкаха тъмните му очи.
Самуил Мокри бързаше към Воден, за да изпревари нахълтването на войската в града. Толкова много войска в един град, чиито хранилища бяха празни, би се озовала в клопка между стените му. Като влезе в града, великият войвода видя, че повечето от войниците и сами не искаха да останат тук, а продължаваха пътя си накъм Сетина и Обител. Той се уплаши сега да не би да се разпилеят по селата си. Във Воден се събраха и другите войводи. Реши се да се затвори в тоя град Ивац с три хиляди души и да го отбранява от ромеите, а другата войска да се задържи към Сетина, докато се види накъде ще удари Василий. Преди да се разделят войводите, някой от тях попита:
— А царят? Къде е царят?
Пратиха да го потърсят в царския дворец. Цар Роман не се бе връщал в двореца си. Давид Рудока, положкият войвода, каза:
— Ако са го пленили, голям ще бъде срамът ни.
— А сега? — извърна към него гневно лице Ивац. — Сега малък ли е срамът ни?
Когато известиха на Василия Втори, че е пленен българският цар, в големите му очи светна мрачна усмивка. После той махна пренебрежително с ръка:
— Пратете го в Солун с другите пленници. Нека се порадват солунчани.
И щом войвода Несторица се отдалечи с трите си дружини накъм Мъглен, Василий настъпи с цялата си войска към Воден; като бе стигнал толкова близу до тоя важен български град, той не искаше да го отмине. Иначе неговите намерения тоя път не бяха да покорява цяла България. Българската войска той разби, но се боеше от българските планини. Империята му още не беше напълно спокойна, враговете му и вън, и вътре в нея бяха все още много и той не се решаваше да навлезе в опасния лабиринт на българските планини. Василевсът стигна до Воден, но като видя с очите си затворените градски порти, застаналите по крепостните стени войници с островърхи шлемове, отказа се да го нападне. Той видя по-нататък и планините, които се синееха на север, запад и юг от тоя град с поднебесните си върхове. И като даде воля на войската си да опустоши цялата околност, изведе я след това пак в равнината.
До края на лятото Василий превзе Верея и върна към империята всички по-малки и по-големи твърдини по тия места; изпрати силни дружини и в Сервия, но тоя природно укрепен град остана още дълго в български ръце, Сам императорът с голямата част от войската си не се осмели да мине оттатък Дурла и Докса планина, оттатък Олимп, та Епир и Тесалия с Лариса също останаха под българска власт. Като остави войска по всички завзети твърдини, василевсът се прибра с другите си полкове в Солун, където прекара до следващата пролет. Той искаше да се почувствува неговото присъствие в тая част на империята, стоя тук с голяма сила и превърна Солун във втора своя столица.
Пленения български цар той не пожела да види нито еднаж. Малко преди Коледа в Солун пристигнаха, български пратеници да молят за размяна на пленници и най-вече за освобождението на пленения цар. Българите държаха повече ромеи още от превземането на Верея и Сервия, но предлагаха и злато за своя несретен цар. Василий заплаши българите да върнат веднага людете му, за царя пък поиска несметни богатства. Започнаха безкрайни преговори и василевсът на ромеите приличаше на алчен търговец на коне. Тогава цар Роман изпрати да му кажат, че няма да се върне в България, ако василевсът вземе от българското царство за освобождението му каквото и да е, дори само една златица. А злочестият български цар беше още болен със счупената си нога…
За Василия Втори България заприлича на таралеж със страшни бодли. Самуил Мокри, който сега беше и заместник на царя, каза на войводите:
— Вторият Василий е близу до нас, пък и на наша земя, с голяма сила. Не можем да излезем срещу него, докато не съберем също такава сила. Излязохме, и той ни порази. Сега наши твърдини няма да бъдат градовете и стените им, дето Василий винаги може да ни хване, а ще ни бъдат твърдини планините. Просторно е там н свободно, няма ни врати, ни стени.
Василий Втори престоя по тия места четири години. През цялото време едното му ухо беше обърнато към Цариград и към тамошните предели на империята, а тук той самият водеше войската си. Зимите прекарваше в Солун, през останалото време пък беше в непрекъснат поход. Той искаше да изтощи България и при по- сгодно време да я покори. Засили и с люде, и с оръжия, и със стени всички твърдини в тая част на империята, разруши и затри всички български твърдини, до които можеше да стигне. Избягваше само дългите проходи и теснини, които водеха към вътрешността на България, но навсякъде другаде отиде и проникна не един път.
Българите следяха отблизу движенията на императора и на войската му. И не пропущаха да го ударят дори в полетата и по широките пътища, но когато се опитваше да се приближи към планините, да навлезе в тях, българските дружини се сриваха изневиделица върху войниците му и ги избиваха без милост. Василий се натъкваше на таралежовата кожа на България.
Не жалеше и той много кръвта на войниците си. Набра се и голяма ярост в сърцето му против българите. Наранена бе голямата му гордост — той, василевсът на ромеите, се бе превърнал в прост пазач на империята, който се надбягваше с българските глутници и се дебнеше с тях по дивите им планини. В 994-та година — четвъртата от неговото пребиваване по тия предели — Василий поиска да разсече България на две половини и да я покори. През месец руен27 на същата година той се реши да поведе войската си по опасния път срещу течението на Струма и нагоре, към изворите на тая река. Българите веднага отгатнаха кроежите му. Нели се знае кой път за къде води, а пътят по Струма води за Средец или от Средец за Солун. По същото време Самуил Мокри беше на своя остров в Малкото преспанско езеро и лекуваше опасна рана, която му бе нанесена с отровна стрела при едно сблъскване с
