да започне и самата битка. После двете войски се сблъскаха една в друга и се дигна още по-страшен шум и трясък. Засилени отгоре, българските редици влетяха неравномерно между ромейските дружини, запреплитаха се, заблъскаха се да ги разтурят, да ги разпилеят. Ала дружините на василевса напираха срещу тях и пазеха добре строя си. За един дълъг миг и двете войски се задържаха на едно място, но после ромейските дружини, едва-едва поразстроени, започнаха да изтикват стремително българите, които все повече се разбъркваха и се губеха между тях.
Битката между двете конници беше по-къса. Българската конница се спусна смело напред, ала едва-що се сблъска с византийската и дребните български кончета започнаха да се дърпат назад, да се изправят на задните си нозе, да се обръщат и въртят, някои вече и бягаха встрани без ездачи. Това продължи, докато конниците и от двете страни си размениха по няколко удара, докато българите успяха да задържат и да обърнат конете си назад. После, като че ли в следващия миг, българските конници вече препуснаха с всички сили към Воден, а ромеите тичаха по петите им и ту тук, ту по-нататък настигаха и сякаш грабваха с ръце настигнатите ездачи, катурваха ги от седлата. И ако все пак българите вземаха преднина, това се дължеше на жилавите им кончета, които в животинската си уплаха спасяваха своя живот.
Първо се огъна наназад лявото българско крило, което беше по-близу до конницата, а не след много време вече и цялата българска войска отстъпваше. Войниците отблъскваха ударите на ромеите и сами нанасяха удари, ала стъпка след стъпка се отдръпваха и като че ли не се решаваха да се обърнат и да побягнат, само за да не изложат гърба си на ромейските копия и мечове. Тук-там някои от войниците, които бяха успели да се отдалечат от ромеите, вече и бягаха назад.
Великият войвода излезе от настаналата обща бъркотия и обърна коня да почака сина си и племенника си, които отстъпваха последни. Препуснаха и тримата по нанагорнището, после Самуил зави вдясно, следван от младите си другари, за да излязат и тримата на пътя за Воден. По цялата височина вляво бягаха български войници, гъсто един до друг и всички по посока на главния път. Височината беше осеяна със захвърлени оръжия. Ромеите се бяха спрели в подножието на височината и сякаш ги задържаше някаква невидима, непреодолима пречка. Разстоянието между тях и бягащите войници бързо се увеличаваше. Едва когато Самуил Мокри се надвеси над главния път по другата страна на рида, видя кое бе накарало ромеите да се спират. В полето оттатък големия път се водеше друго сражение и с по-добър успех за българите. Дружините на Несторица бяха притиснали отблизу ромеите там и те отстъпваха към главните свои сили в голямо безредие. Ала в същото време други три ромейски дружини бързаха в помощ на своите. Страхувайки се да не би дружините на Несторица да останат зад гърба на войската му, Василий Втори бе спрял настъплението по следите на разбитите българи и бе изпратил силна подкрепа на застрашените си дружини.
Цар Роман не беше много добре със здравето, но неговото чувствително сърце и царската му добросъвестност не го оставиха да почива в спалнята си, когато двете войски се бяха изправили една срещу друга толкова близу до Воден. Царят беше болен и никой не беше го потърсил тия дни, никой не беше го попитал и за най-малко нещо, но той не можеше да стои съвсем бездеен в такъв тежък час. Тоя ден в двореца му нямаше ни войводи, ни хилядници — всички бяха на бойното поле, около царя бяха останали само неколцина писци и слугите му. Той нареди да оседлаят коне и конярите оседлаха само четири коня — не бяха останали и коне в царските конюшни. Царят не можеше да тръгне сам закъдето и да е, той взе със себе си главния ловец с други двама въоръжени слуги и се отправи към бойното поле.
Когато се изкачи на рида зад своите полкове и погледна оттам двете войски, цар Роман започна смутено да покашлюва; от някое време това му беше навик, когато нещо го вълнуваше или плашеше, някакъв лек сърбеж започваше в гърлото му и го караше да покашлюва едвам чуто. Царят виждаше, че двете войски се различаваха и което беше по-добро, беше с ромеите. Ромеите се приближаваха насам в добре стегнати дружини, с развети знамена, оръжията и доспехите им блестяха на слънцето, приближаваха се те като жива и страшна сила. Сивите български редици опасваха стръмнината долу, но поясът им не изглеждаше много широк, много плътен и як.
— Ами те как ще… — пое дъх царят да изрече тревожната си мисъл, но не я изрече докрай.
Нямаше и кой да чуе тихия му глас; тримата царски слуги стояха на няколко разтега зад него и гледаха уплашени приближаващите се ромеи. Цар Роман винаги се бе боял да изрича мисли, които можеха да предизвикат недоволство, смущение и спорове. Най-сетне мястото на българската войска беше по-сгодно, най-сетне тук бяха всичките войводи, тук беше Самуил. Мокри… и дано бог да…
Още като започна сражението, царят чу гласа на главния си ловец, който се бе приближил до него:
— Да си вървим, царство ти…
Царят заклати глава: не, не! той трябваше да стои при войниците си тъкмо сега. Чу се пак гласът на главния ловец:
— Тук не е за тебе, царство ти… Не си здрав…
Цар Роман нито се помръдна. И когато българските войници започнаха да отстъпват, главният ловец излезе с коня си по-напред, побутна царския кон с коляноте си, изви очи към царя:
— Да вървим, царство ти… Нели виждаш какво става…
Когато малката дружинка на царя се спусна към реката, за да излезе на главния път и оттам да се прибере във Воден, върху нея връхлетя бягащата българска конница. Царят се опита да задържи коня си, за да не го повлекат, да не го съборят другите коне, но животното се уплаши още повече, рипна на задните си нозе и се извъртя с изблещени очи, втурна се заедно с другите ездачи. Царят се вкопча за гривата му, но седлото сякаш само се изхлузи изпод него и той не усети как се тръшна на земята. Конницата вече отминаваше, тичаше с нея и царският кон, останал без ездач.
Бягащата конница бе повлякла и другите три коня, во главният царски ловец успя да отбие своя кои. Той препусна назад и видя царя легнал неподвижен на земята. Спря се до него и скочи от коня. Царят бе загубил съзнание. Ловецът го приподигна, но в същия миг видя как се приближаваше ромейската конница.
— Царю… царю… — извика ловецът и задърпа отпусналото се тяло на царя, да го отстрани от пътя, по който се приближаваше като вихър ромейската конница.
Друго той и не можеше да стори. Едва бе успял да се поотстрани с живия си товар, и пътят се изпълни със страшно множество ездачи, запреплитаха се току пред тях хиляди конски нозе. Ловецът се опита да издърпа царя още по-далеко, ала над тях се надвеси конник и понечи да замахне с меча си.
— Не-не! — дигна към него ръка ловецът и продължи на завален ромейски език. — Това е царят… Българският цар…
Конникът негли не разбра в първия миг думите му, но спря ръката си и попита:
— Царят ли казваш? Българският цар?
— Да, да…
— О-хооо! — викна радостно ромеецът, зачервеното му, влажно лице светна под широкия сенник на шлема.
Спряха се и други ромейски конници:
— Какво става? Кои са тия?
— Този е царят им — посочи с меча си първият конник. — Пипнали сме техния цар…
Цар Роман отвори очи, както беше в ръцете на първия си ловец, погледа един миг и смъртна бледност покри лицето му. Той бързо се опита да стане, но дясната му нога се преви — беше счупена.
Разбитата българска войска се оттегляше към Воден на гъсти, шумни тълпи. Ако ромеите бяха тръгнали по петите й, биха я поразили и разпилели до последния човек. Те се задържаха на полесражението, докато започна да отстъпва войвода Несторица с дружините си, а през това време разбитите български дружини се отдалечиха накъм Воден.
Войската отстъпваше по главния път и от двете страни на пътя, който не можеше да побере хилядното множество. Между войниците нямаше никакъв строй, никакъв началник, който да е повел своите люде. Всеки гледаше да изпревари другия, войниците се блъскаха, караха се, сбиваха се и все току се извръщаха назад да видят дали ромеите не ги настигаха. Оръжието пречеше на тия разбити войници; някои бяха дигнали копията си като сопи, други бяха избутали мечовете, секирите си отдире на колана, да не ги спъват, прикрепили бяха щитовете си на гърба и свободно размахваха ръце, като да се връщаха от събор. Виждаха
