ромеи. Съобщиха му за новия поход на императора и той прати всички български дружини по следите му. Изпрати бързи гончии и направо до Кракра, който държеше Средец, изпрати му повеля да излезе от тоя град, когато наближи там Василий, и да го посрещне някъде по близките планински теснини.
Българите тичаха по следите на василевса като свирепи вълци от двете страни на пътя му край Струма.
И там, където беше възможно, те налитаха върху войската му, ръфаха от нея живи късове. Пътят почерня от кръвта на много и много ромейски войници. Ромейската войска се промъкваше през планинските теснини като разярен змей, който се мяташе на разни страни да се защити, да отвърне на удара с удар, а от огромното му тяло шуртеше кръв. Все пак българските дружини не можаха да спрат многохилядната войска на Василия. Във Владайския проход към тях се присъедини и Кракра с людете си, тук стана и по-тежка битка, но ромеите най-после се извлякоха от теснината и хванаха Средец.
Вратите на града бяха затворени, ала по стените и кулите му не се виждаше никаква войска; мяркаха се при всяка врата само по неколцина стражи. Василий се спря срещу западната врата и прати да поискат от стражите да я отворят пред войската му. Те извикаха отгоре, че им е заповядано да не отварят никому ни денем, ни нощем. Между зъберите над вратата се показаха и други неколцина мъже. Единият от тях, който беше с висок болярски калпак на главата въпреки топлия ден, се наведе отгоре и каза на завален ромейски език:
— Аз съм кметът на тоя град. Войводата на тая област повели да не отваряме вратите на града и да не пущаме никого ни да влиза, ни да излиза. Ние не сме против вас, в града няма никаква войска, вървете си и вие миром по пътя.
Императорският протокелиот28, който бе изпратен тук, махна с ръка, дигнал към средецкия протевон сърдито лице:
— Какво говориш ти… Там насреща стои василевсът! Спущай моста по-скоро, отваряй вратите!
— Виждам, виждам — отговори кметът и понамести без нужда тежкия си кожен калпак. — Всичко виждам, но не мога да престъпя повелята на войводата. Ще ме обеси…
— Каква дързост! — викаше отдолу младият протокелиот. — Тебе и без това ще те обесят… Как смееш да се противиш на волята на василевса! Отваряй веднага!
Кметът се скри зад високите зъбери и вече не се показа; изчезнаха с него и другите люде, скриха се и стражите.
Българите вярваха, че високите, яки стени ще запазят града, както бяха го запазили през 986-та година; те също вярваха, че императорът ще отмине, щом види, че градът не му се противи със сила. Ала като се върна протокелиотът и каза какво бе отговорил средецкият протевон, Василий Втори кимна едва- едва към града насреща и рече с привидно спокоен глас:
— Сринете тия стени. До основи.
Гневът му, скрит зад привидно спокойствие, беше по-страшен.
Беше вече към пладне, но до другата сутрин ромеите наредиха около града всичките си стенобитни уреди, а те не бяха малко. Войниците работеха спокойно — никой не ги смущаваше нито със стрела, нито с предизвикателен вик от стените на обсадения град. Час по час между зъберите се показваха люде и бързо изчезваха — средечани следяха зловещата работа на ромеите. Обстрелването започна от всички страни; ромеите биеха стените с огромни камъни, биеха и вратите с тежки „овни“. Войниците весело се въртяха около разрушителните уреди, слагаха по тях камъни и тежки греди, въртяха и опъваха лостове, колела.
Василевсът се разхождаше пред шатъра си в ранното есенно утро и от време на време поглеждаше отдалеко към обсадения град, сякаш да провери дали още стърчаха над земята високите стени. Тъкмо по това време му съобщиха, че бе дошъл от Цариград бързоходец с важни вести, и му подадоха пергаментен свитък. Василий приседна на един стол и разгъна свитъка само с едно движение на силната си ръка.
Той бе получил вест още през лятото, че арабите обсадили града Халеб в азиатските предели на империята. Получил бе също обширно и тревожно послание от гражданите на тоя град, които го молеха коленопреклонно да им се притече на помощ срещу арабите. Василий изпрати оттук, от България, заповед до антиохийския стратег Михаил Вурца и после до Леона Мелисин да се притекат на помощ на халебци със силна войска. А ето сега халебци изпращаха второ послание до императора и го молеха отчаяно за по- голяма помощ — Вурца и Мелисин не бяха успели да ги спасят от арабите. Василий подаде с рязко движение свитъка на главния си писар и стана от стола. Той се загледа към града насреща и като че ли нито за миг не беше откъсвал мисълта сн от работата на войниците там.
— Какво правят тия още? — попита бързо и добави: — Кажете да не се бавят.
Василевсът вече знаеше, че ще напусне България и че трябва да побърза към Халеб. Какво бе направил той през последните четири години в тая дива и непокорна страна с такава силна войска? Върнал бе към империята завзетите от българите твърдини и места; разрушил бе много български твърдини и бе отворил път към вътрешността на страната; прогонил бе българската войска по планините; пленил бе българския цар… Беше ли всичко това успех за Василия? Покорил ли бе той и усмирил тая размирна страна и нейните свирепи пълчища? Не, не беше я покорил… И бе загубил близу дванадесет хиляди от най-добрите си войници. Василий Втори не можеше да се върне като победител в своя престолен град. Сега халебци пак го молеха за помощ. Ще се притече той самият — арабите бяха по-опасни врагове на империята. И василевсът повтори с гневен глас, изблещил очи към обсадения град:
— Кажете тия там да побързат! — Сетне продължи като на себе си, но го чуха всички приближени там: — Ние имаме и по-важна работа…
Стенобитните уреди заработиха по-живо. Започнаха на много места да се сриват с трясък в пресъхналия ров около градските стени разрушени зъбери и разкъртени камъни, които падаха и от двете страни. По едно време кметът на Средец отново се показа над западната врата и като се криеше страхливо зад зъберите там, даде знак, че иска да говори. И недочакал войниците да спрат разрушителната си работа, завика с всички сили:
— Спрете, спрете! Отварям! Ей сега ще отворим всички врати!
Изтичаха да съобщят на василевса тия думи на средецкия протевон. Василий поклати рязко глава:
— Не, не! Разрушете стените до основи!
За няколко дни бе разрушен целият Средец с всички негови защитни стени и кули. Жителите му до един бяха изведени на полето край сринатия град, но императорът забрани да се посяга върху тях. Войниците поограбиха едно и друго, поругаха много жени, та и убиха люде, но императорът не чу за това. Преди да отведе войската си от тъжните развалини на Средец, той повика протевона и му рече:
— Когато се върна вече за трети път в тоя град, не искам да го скриват от очите ми стени и затворени врати.
На път за Плъвдив василевсът се спря и при българската твърдина Мория, държа я някое време и също я би с обсадни уреди, ала не можа да я разруши. Той бързаше сега накъм Цариград.
Глава XV
През тия последни хубави есенни дни Самуил Мокри прохождаше след продължителното си боледуване. Вражеската стрела само го бе одраскала, но беше отровна и го хвърли на легло за немалко време. Тялото му изгоря в лоша треска, имаше и няколко денонощия, през които раненият беше между живота и смъртта. Тогава Радой не можеше да задържа и да скрива сълзите си, а Самуил се учудваше на голямата скръб на слугата, изглеждаше му лесно и просто да приеме смъртта — дотолкова бе загаснал огънят на живота в неговото сърце. Пожелал бе само да го пренесат в преспанския му дом, на любимия остров, където беше и гробът на Биляна…
Той се приготви и тая сутрин да излезе — слънцето вече отдавна блестеше в прозорците на стаята. Радой хвърли на леко приведените му, изострили се рамена тънка вълнена наметка, подаде му и посох, както винаги през последните дни. Самуил попридръпна наметката, но посоха отказа да вземе:
— Не ми трябва вече… Ти… като на грохнал старец.
Слугата не можеше да се нарадва, че го виждаше отново на крака, но прикриваше радостта си с привидна грубост, която сякаш и повече му прилягаше.
— Старец — ами що — скара се той. — Петдесет вече ще ни чукнат.
— Махни се от пътя ми, злокобнико! Аз още не съм стар. И стой си тук. Не ща да се влачиш подире ми.
