Императорският летописец Леон Диакон и тая вечер излезе от работната си стая в определения час като дърводелец или обущар, или продавач на платна, който, щом падне мрак, затваря продавачницата си и се прибира при своята челяд. Леон Диакон затваряше също в определено време работилницата си. Той работеше усърдно всеки божи ден, освен през божите празници, трудеше се усърдно за хляба си и за благополучието на своето семейство като ковача със своя чук. Следеше зорко всяко събитие и всяка случка в живота на людете и грижливо я записваше на заешка кожа. Той работеше вече от години и не се спъваше в работата си, не се колебаеше и двоумеше, не се измъчваше да търси по-точно, по-силно, по-звучно слово, а движеше ръката си с неизменната сила на навика. Така записа превземането на Херсон от тавроскитите, както наричаше той русите, записа също и падането на Верея в ръцете на мизите, а това пък бяха българите. Той описа и всички по-важни събития и случки през време на междуособната война в източните предели на империята, описа и природните бедствия, които тия години сполетяха страната. За кръвопролитната вътрешна война, както и за несполуките на запад най-големият виновник беше Василий Втори, ала Диакон с нищо не го обвини, като дори падането на Херсон и Верея се опита да обясни с някакво тайнствено влияние на появилата се опашата звезда. Той се ползуваше с милостите на василевса и преди това, но след участието му в похода срещу Средец Василий го прогласи за императорски летописец. Всяко свое писание Леон Диакон занасяше в императорския дворец и според това, доколко хвалеше и величаеше василевса, с толкова и златици го награждаваха там за неговото усърдие. В неговите многобройни писания имаше и истина, но това бяха искри в пепелта на загасналото огнище, понеже той служеше не на истината, а на царете. Срешайки го еднаж на улицата за цирка, поетът Йоан Геометър му каза:
— Ти превърна божествената Клио24 в продажна и лъжлива безпътница.
Същият този Йоан Геометър ходеше по улиците на Константинопол като разярен лъв, който е избягал от клетката си. Повлякъл извехтял морав плащ, необръснат и неподстриган, многе пъти и гладен, той се спираше по стъгдите, по кръстопътищата и с гневен глас изричаше своите мерени думи. Докато Василий премерваше в Азия силите си с Варда Фока и Евстатия Малеин и още не се знаеше на коя страна ще наклони капризното блюдо на победата, около поета се събираше много народ да го слуша. Възторженият поет оплакваше в стихове злочестата си родина, която бе станала арена на междуособици, и неговата горчива скръб намираше съчувствие в сърцата на всички ромеи. Така той изплака мъката си и поради природните стихии, които опустоши родната му земя — гибелните наводнения и след тях сушата, в която изгоряха и се напукаха, почернели като въглен, плодородните поля и долини; разказа и за безнадеждното отчаяние на земеделеца, а по-късно оплака и разрушените от земетресенията градове. Сега край него се спираха по-малко люде и повечето го отминаваха със страх поради неговите опасни думи. Вторият Василий бе надделял над противниците си, Варда Фока бе убит, а неговите привърженици започнаха да преминават на страната на императора. Людете се бояха от гневния император, ала страната съвсем не беше омиротворена и поетът обвиняваше всесилния властелин, макар да не споменаваше името му.
— Спрете се, люде божии — се опитваше той да задържи около себе си по неколцина минувачи, които се озъртаха на всички страни, докато се бореха с желанието си да послушат поета, а той повтаряше: — Спрете се да поплачем заедно за нашата родна земя, която гине в безпътица, чуйте песен за тъжната ми раздяла с моята родина! — й той изваждаше свитък от диплите на плаща си, но не го развиваше, за да чете, а като го размахваше в разголената си мършава ръка, изричаше с гръмлив глас скръбните си слова:
— …Като напуснах огнището на ромейското царство, аз заминах за град Силиврия. Виждайки още лъсналия меч и свирепствуващата секира на съотечествениците и изток, настървен за убийства, запознат в столицата с плачове и сълзи, аз гледах на запада като на тихо пристанище. Но не бях преминал устието на Атир и виждам озверена тълпа от Амаликовци, които спираха пътниците безвременно, грабеха храната и имотите на бедните люде; чувам риданията на мъже, жени и деца; виждам благородни деви-черноризки съблечени — уви! — да простират ръце нагоре и да викат за свидетелство зрящата правда…
Геометър зовеше за свидетелство против Василия, който беше виновен за окаяното положение на империята, и людете разбираха добре всяка дума на поета. Макар да се спираха да го послушат все по малцина, Йоан Геометър с още по-голяма дързост и по-открито обвиняваше василевса за неговото бездействие тоя път срещу българите, които нападаха империята и я застрашаваха от запад. Скоро той не можеше да спре на улицата вече никого — в големия си страх людете бягаха от него, като да беше чумав, и поради туй пусна да се разнася тайно по Цариград ново свое стихотворение, написано на късове пергамент:
„А това, което става на запад — каква реч би го разказала? Тълпа от скити върлува и го обикаля по всички посоки. Те от корен изрязват желязната природа на непоколебими мъже; и меч дели наполовина поколението на кърмачетата: едни има майката, други пък врагът изтребва с насилието на стрелите. Преди яки градове — сега лек прах; табуни коне има там, дето преди живеели люде. Горко ми! Като виждам сега това, как ще спра сълзите си? Така се изтребват страни и селища!“
Най-сетне Йоан Геометър дигна открито глас срещу Василия, като призова да спаси родината на ромеите не той — виновният за всичките й беди, а отдавна умрелият насилствено Никифор Фока:
„Горе комета пали въздуха, долу комит с огън опустошава запада. Оная звезда е символ на сегашния мрак; тя се усмирява, изчезва с изгряването на слънцето, а тоя се възпламени със залязването на Никифора. Тоя страшен тифон, роден от злодейци, всичко изгори. Де са ревовете на твоята сила, вожде на непобедимия Рим? Царю по природа, Никифоре победоносни на дела, като се понадигнеш от гроба, ревни, лъве, и научи лисиците да живеят в скалите…“
Една сутрин през месец студен25 докато поетът скиташе из улиците на Константинопол, заслушан в нови някакви скръбни и гневни ритми, които звучаха в мислите му като едри дъждовни капки, що почукват на прозореца, пред него внезапно се изправи прилично облечен мъж с гладко обръснато лице. Той придръпна зиморничаво жълтата си наметка и сладко се усмихна.
— Хладничко става… Ти трябва да ме придружиш, безсмъртний.
— Къде… — огледа се поетът изненадан и видя застаналите от двете му страни двама едри царски стражи. Той не трябваше и да пита повече, но беше недосетлив и продължи: — При кого искаш да ме водиш!
Непознатият се усмихна още по-сладко, види се, да не привлича вниманието на минувачите, а изсъска през зъби:
— Тръгвай с мене!
Стражите притиснаха поета от двете му страни и почнаха да го бутат напред, докато навлязоха и четиримата в една странична уличка. Тук стражите хванаха поета здраво под мишница, а непознатият му подхвърли през рамо:
— Не шавай, ако ти е мил животът! — Сетне повлече изтънелия си глас: — О, да знаеш само къде те водя…
Поетът се уплаши, но му беше и любопитно да узнае къде го водят. Четиримата мъже се спряха пред една от страничните врати на императорския дворец. При последните земетресения високата стена тук бе рухнала, но бяха я иззидали отново и още по-висока. Непознатият въведе поета в обширните царски градини, а двамата стражи останаха при пазачите на вратата. По кривуличещите пътеки между широко разклонени стари дървеса шумеше в нозете на двамата мъже окапала шума. Непознатият въведе поета в едно преддверие в императорския дворец, изкачиха се и двамата по широка каменна стълба. Тук непознатият се поклони дълбоко и посочи насреща висока двукрила врата:
— Върви все направо, славни поете.
Йоан Геометър пак се огледа, наоколо се виждаха голи стени, облицовани със зеленикав мрамор, дебели греди от потъмняло дърво подпираха тавана, от същото дърво беше и вратата насреща с позлатени ивици и голяма, също позлатена заключалка. От двете страни на вратата стояха двама слуги в яркочервени хитони и с жълти ботуши, както бяха облечени и обути всички царски слуги. Те стояха неподвижни, като да бяха направени от восък, ала щом се приближи поетът, единият от тях се наведе като кукла с пружина и отвори вратата пред него. Поетът прекрачи прага колебливо, а вратата веднага се затвори след него. Той се обърна бързо — изеднаж поиска да се върне, да избяга, но вратата не се и помръдваше. Йоан Геометър шумно въздъхна; въздишката му отекна в стените наоколо, които обграждаха друга, по-широка зала. Тук мраморът по стените беше светлокафяв, високият бял таван беше нашарен със златни черти, насреща се
