— Ех, пък и ти! Аз само мъничко да го побутна!
— Остави го на мира, ти казвам.
— Няма пък!
— Трябва да го оставиш — той е от моята страна.
— Виж какво, Джо Харпър, чий е този кърлеж?
— Не ме интересува чий е — щом е от моята страна, не бива да го пипаш!
— Ще го пипам и още как! Кърлежът си е мой и да пукна, ако не мога да правя с него каквото си искам!
Изведнъж мощен удар се стовари върху плещите на Том, а след това и върху плещите на Джо. В продължение на две минути от двете сака хвърчеше прах и цялото училище се радваше на гледката. Момчетата се бяха вглъбили в заниманието си и не забелязаха възцарилата се в класната стая тишина, докато учителят се приближи на пръсти и се надвеси над тях. Бе проследил голяма част от представлението, преди да внесе в него известно разнообразие.
В дванайсет започна обедната почивка. Том изтича при Беки Тачър и си прошепна на ухото:
— Сложи си шапката и се престори, че си тръгваш. Когато стигнеш до ъгъла, се измъкни от другите, свърни в уличката и се върни тук. Аз ще мина по другия път, също ще се измъкна от другите и ще дойда.
И така, той си тръгна с една група ученици, а тя с друга. След малко двамата се срещнаха в края на уличката и се върнаха в училището, останало сега изцяло на тяхно разположение. Седнаха заедно и сложиха плоча за писане пред тях. Том подаде калема на Беки, хвана ръката си и започна да я води по плочата и така сътвори още една поразителна къщичка. Когато интересът им към изкуството поотслабна, двамата се разприказваха. Том плуваше в блаженство. Той попита:
— Обичаш ли плъхове?
— Не! Мразя ги!
— Е, аз също ги мразя — живите. Но аз ти говоря за умрелите плъхове, дето можеш да ги вържеш на връвчица и да ги въртиш над главата си.
— Не, не обичам особено плъховете. Аз обичам дъвка.
— И аз много я обичам! Де да имах сега!
— Искаш ли? Аз имам. Ще ти дам да подъвчеш, а после ще ми я върнеш.
Това ги устройваше и двамата започнаха да дъвчат поред и да си клатят краката, доволни и предоволни.
— Ти ходила ли си на цирк? — попита Том.
— Да, и татко обеща пак да ме заведе, ако съм послушна.
— Аз съм ходил на цирк три-четири пъти… много пъти! Църквата изобщо не може да се мери с цирка — в цирка непрекъснато стават разни работи! Като порасна, ще стана цирков клоун.
— О, така ли? Много хубаво. Те са прекрасни, целите са шарени!
— Да, и освен това печелят луди пари — по цял долар на ден! Така каза Бен Роджърс. Хей, Беки, ти била ли си някога сгодена?
— Какво значи това?
— Ами че сгодена, за да се омъжиш.
— Не съм.
— А искаш ли да се сгодиш?
— Ами сигурно. Не знам. Как става?
— Как става ли? Нищо работа. Казваш на някое момче, че никога, ама никога няма да вземеш друг освен него, и после се целувате и толкова! Всеки го може.
— Целуват ли се? Ама защо се целуват?
— Ами то е, такова де, за да… то всички така правят.
— Всички ли?
— Да, всички, които са влюбени. Помниш ли какво написах на плочата?
— Д-да.
— Какво пишеше там?
— Няма да кажа.
— Тогава нека аз да ти го кажа!
— Д-да… ама друг път.
— Не, сега!
— Не, не сега… хайде да е утре!
— О, не, нека бъде сега! Моля те, Беки! Ще ти го прошепна, съвсем тихичко ще ти го прошепна!
Беки се колебаеше и Том прие мълчанието си за съгласие. Той я прегърна през кръста и прошепна признанието съвсем тихичко, долепил устни до ухото си, а после додаде:
— А сега ти ми прошепни същото.
Отначало тя се противеше, но накрая каза:
— Извърни си лицето, за да не ме виждаш, и ще ти го кажа. Но не бива да го казваш на никого… нали, Том? Нали няма да го кажеш на никого?
— Разбира се, че няма да го кажа на никого! Хайде, Беки.
Той извърна лице. Беки се наведе боязливо, дъхът си разроши къдриците му и тя прошепна:
— Оби… обичам те!
После скочи и побягна между чиновете и пейките, а Том хукна подире си. Най-сетне тя се стаи в ъгъла и скри лице зад бялата си престилчица. Том я прегърна през врата и започна да си се моли:
— Хайде, Беки, всичко свърши вече — остана само целувката! Не се бой, то това не е нищо! Моля те, Беки! — и той задърпа ръцете и престилката си.
Малко по малко тя се предаде, отпусна ръце и покорно му подложи зачервеното си от боричкането лице. Том целуна алените си устни и рече:
— Ето, Беки, готово. Сега вече ти не бива да обичаш никой друг освен мен и няма да се омъжиш за друг освен за мен, никога, ама никога! Съгласна ли си?
— Да, Том — няма да обичам друг освен тебе и никога няма да се омъжа за друг освен за теб… но и ти също няма да се ожениш за никоя друга!
— Много ясно! Разбира се! То си влиза в уговорката! И винаги на идване и на връщане от училище ще вървиш с мен, като няма кой да ни гледа. А на забавите ти ще избираш мен, а аз ще избирам тебе, защото така се прави, когато си сгоден.
— Каква прелест! Никога досега не бях чувала за това!
— О, страшно е весело! Когато аз и Ейми Лорънс…
Ококореният поглед на Беки подсказа на Том, че е допуснал ужасен гаф и той млъкна сконфузено.
— О, Том! Значи не съм първата, за която си се годявал!
Момиченцето се разплака.
— Беки, не плачи, моля те! — възкликна Том. — Аз вече не я обичам!
— Том, обичаш я! Знаеш много добре, че я обичаш!
Том се опита да я прегърне през врата, но тя го бутна, извърна лице към стената и продължи да плаче. Том отново се опита да я прегърне, мълвейки утешителни слова, ала пак бе отблъснат. Тогава гордостта му проговори и с наперена походка той излезе навън. Постоя там неспокоен и притеснен, като току поглеждаше към вратата с надеждата, че тя ще се разкае и ще излезе да го търси. Но тя не излизаше. Тогава му стана чоглаво и започна да се усеща, че сбъркалият е той. Тежка борба води със себе си, докато се принуди да направи първата крачка към помирението, ала най-сетне събра кураж и влезе. Тя все така стоеше в ъгъла с лице към стената и плачеше. Сърцето на Том се късаше. Той отиде при нея и постоя така — не знаеше как точно да започне. После каза колебливо:
— Беки, аз… аз не обичам никоя друга освен тебе!
Никакъв отговор — само ридания.
— Беки… — рече той умолително. — Беки, няма ли да кажеш нещо?
Пак ридания.
Том извади най-голямата си скъпоценност — пиринчена топка от решетката на камина, протегна я
